— Да.
— Много лошо ли беше? — Тя кимна и той усети дълбока мъка заради нея. Болеше го като си помислеше, че някой я е наранил. — Някой помогна ли ти?
— Дълго време — не, а и беше твърде късно. Всичко бе свършило.
— Никога не е свършило и никога не е късно. Не бива да живееш с болката до края на живота си, Грейс. Трябва да се освободиш от нея и да имаш бъдеще с някой свестен човек. — Той проявяваше собственическо чувство и искаше тя да има добро, солидно бъдеще.
— Имам настояще, което означава за мен много повече. Освен това никога през живота си не съм имала каквото имам сега. Не искам твърде много от бъдещето — отвърна тихо Грейс с тъжна физиономия.
— Но трябва — той се опита да я амбицира. — Толкова си млада, на практика си на половината на годините ми. Животът ти току-що започва.
Ала тя само поклати глава с усмивка, от която лъхаше зрялост и тъга.
— Повярвайте ми, Чарлс — той бе настоял да го нарича по име откакто бе в болницата, — животът ми не започва. Той е наполовина свършен.
— Това е само чувство. Той няма да е свършен още дълго и точно затова имаш нужда от нещо повече от работата си при мен и в „Сейнт Андрю“.
— Да не би да се опитвате да ме уредите с някого? — Тя се засмя и изпружи дългите си крака. Бе много мил и тя знаеше, че й мисли доброто, ала той нямаше представа какво прави. Тя не беше обикновено двайсет и двегодишно момиче с няколко неприятни спомени и розово бъдеще. Тя се чувстваше повече като оцеляла от смъртен лагер и в известен смисъл бе така. Чарлс Макензи никога не бе се сблъсквал с нещо подобно и не беше сигурен какво да направи за нея.
— Бих искал да познавам някого, с когото си струва да те уредя — отвърна й той с усмивка. Всички негови познати мъже бяха или твърде възрастни, или прекалено глупави. Те не я заслужаваха.
После се прехвърлиха на други теми — например мореплаване, която бе една от любимите му, за летата на Мартас Вайнярд като малък и местата, които бе посетил. Все още имаше къща на Мартас Вайнярд, макар вече рядко да ходеше там. Повече не засегнаха болезнени теми, а в края на следобеда той си тръгна и й поръча да си почине. Каза й, че на следващия ден ще се види с приятели в Кънектикът. Тя бе трогната, че той прекарваше толкова много време с нея.
В събота следобед дойдоха Уини и отец Тим, а Грейс тъкмо се готвеше да погледа телевизия, преди да си легне да спи, когато влезе Чарлс, обут в панталон цвят каки и с колосана бяла риза, приличаше на излязъл от реклама на генералния щаб и миришеше на природа.
— Връщах се в града и реших да намина да те видя — обясни й той, щастлив, че я вижда.
Тя не успя да потисне радостта си и засия цялата. Беше й липсвал този следобед и това малко я обезпокои. В края на краищата той й беше само шеф, а не стар приятел и тя нямаше право да се надява да го види. Наистина не го очакваше, но се зарадва — повече, отколкото си мислеше.
— Забавлявахте ли се в провинцията? — попита тя, изпитваше облекчение, че той вече е при нея.
— Не — отвърна й искрено. — Мислех за теб цял следобед. Ти си много по-забавна от тях.
— Сега съм сигурна, че сте луд.
Той се настани до леглото и й разказа забавни истории за следобеда и тя бе разочарована, когато той си тръгна. Вече бе десет час и той реши да я остави да си почива, макар че изобщо не му се тръгваше.
Ала тази нощ, докато си лежеше и мислеше за него, тя изпадна в паника. Какво правеше тя с него? Какво искаше от него? Ако му се разкриеше, той можеше само да я нарани. Тя се насили да си спомни мъката и притеснението заради Маркъс, който в началото също бе добър и търпелив с нея, а после я предаде. Ужасяваше я дори само фактът, че мислеше за Чарлс. Може би за Чарлс Макензи тя бе само поредното завоевание. Почувства, че гръдният й кош се стяга при мисълта за това, а той сякаш четеше мислите й.
Телефонът до леглото й позвъня. Нямаше представа кой е. Оказа се, че е Чарлс, звучеше притеснен:
— Искам да ти кажа нещо… може да решиш, че съм луд, но аз все едно ще ти го кажа… искам да бъда твой приятел, Грейс. Няма да те нараня, но много се тревожа като се опитвам да си представям какво си мислиш. Не знам какво става. Знам само, че непрекъснато мисля за теб и се притеснявам какво ти се е случило в миналото, макар дори и да не мога да си представя… но не искам да те загубя… не искам да те изплаша, да те стресна, да те накарам да се притесняваш за работата си. Нека известно време да сме двама души, които мислят един за друг и ако е така, много бавно да тръгнем напред.
Тя не можеше да повярва на ушите си, но в известен смисъл изпита облекчение от думите му.
— Какво ще правим, Чарлс? — отвърна тя нервно. — А работата ми? Не мога да се преструвам, че не работя при теб. Какво ще стане, когато се върна?
— Ти няма да се върнеш веднага, Грейс. Дотогава ще са ни ясни много неща. Мисля, че и двамата чувстваме нещо, което засега не разбираме. Може би сме само приятели, може би инцидентът с теб ни уплаши и двамата. Може би е нещо повече. Може би никога няма да бъде. Ала ти трябва да знаеш кой съм аз и аз искам да знам коя си ти… искам да знам болката ти… искам да знам какво те кара да се смееш. Искам да съм до теб… да ти помагам…
— А после какво? Ще си отидеш ли от мен? Ще си намериш друга секретарка, която ще събуди интереса ти за няколко седмици и ще я караш да споделя с теб тайните си?
Успокои се, когато той се обади, но беше твърде уплашена, за да си позволи да му повярва.
Чарлс си припомни думите на отец Тим, че някои от оцелелите просто не могат да се справят. Ала той не искаше и с нея да е така, независимо какво щеше да му струва.
— Не е честно — упрекна я Чарлс. — Никога преди не съм изпадал в подобна ситуация. Никога не съм излизал с жена от фирмата или с някоя, която е работила при мен. — И после непринудено се засмя. — А и ти не можеш да кажеш, че излизам с теб. Не можеш да отидеш никъде, освен от леглото до стола и дори аз не бих проявил лош вкус да те нападна.
Тя се засмя на думите му, а гласът й бе дълбок и еротичен както лежеше на леглото, тя искаше да си позволи да му повярва, ала знаеше, че не може… или можеше?
— Просто не знам — Грейс продължаваше да звучи нервно.
— Не е необходимо сега да знаеш каквото и да било… освен дали е удобно да те посещавам. Само това трябва да решиш в момента. Страхувах се, че ще се паникьосаш и ще подлудееш като останеш сама и размислиш.
— Така беше… тази вечер… — призна си тя с усмивка на малко момиченце. — Тъкмо ме бе обзела паниката какво правим с теб.
— Не правим нищо, затова просто затвори и се успокой. А тези дни — говореше нежно и грижовно, — когато се почувстваш достатъчно силна, искам да ми разкажеш какво ти се е случило в миналото. Не можеш да очакваш от мен да те разбера, докато се държиш така. Казвала ли си някога на някого? — Той истински се безпокоеше. Как бе възможно тя да живее с всичките си грозни тайни?
— На двама души — сподели тя. — На една чудесна жена, която познавах, терапевтка… тя загина в самолетна катастрофа през медения си месец преди близо три години. И на един мъж, който бе мой адвокат, но не съм разговаряла с него много отдавна.
— Не си имала голям късмет, нали, Грейс?
Тя поклати тъжно глава и сви рамене.
— Не знам… по-късно имах. Не мога да се оплача. — Реши се да направи голяма стъпка. — Имах късмет, когато те срещнах. — Изричането на тези думи почти я задуши и той разбра.
— Не такъв късмет като моя. А сега заспивай, любима… — нежно каза той в слушалката. — Ще дойда по обяд. А може би ще се върна и за вечеря. Може би ще ти донеса нещо от „21“.
— Мислех да водя там Уини следващата седмица — виновно си призна тя.
— Ще имаш много време за това, когато се оправиш. А сега заспивай — прошепна й той, искаше му се да може да я прегърне и да я защити от всичко. Тя го караше да се чувства различно, отколкото с всяка друга жена преди. Единственото му желание бе да се грижи за нея и да я пази от злото. Бе преживяла толкова ужасни неща, дори и преди седмица. Ала сега той бе решен да промени всичко.
Пожелаха си лека нощ и затвориха, а тя дълго не заспа, увлечена в мисли по него. Плашеше я с думите си, с постоянното си внимание, ала странно, колкото и страшно да бе, харесваше й. Усещаше как стомахът й
