Не искаше да я насилва повече, ала държеше да разбере съвсем точно друго.
— Прав ли съм като смятам, че не си девствена?
— Прав си — тя го погледна, хубостта й спираше дъха му, както бе облечена в син сатенен халат, купен от него.
— Просто се питах… но от дълго време не е имало никой, нали?
Тя кимна.
— Обещавам ти, някой път ще поговорим за това… само не тази вечер… — Той също предпочиташе да не разговарят на рождения й ден. Правилно допускаше, че за нея ще е трудно, а не искаше да разваля вечерта й.
— Когато бъдеш готова… просто исках да знам… никога не бих направил нещо, което да те уплаши. — Ала когато изрече думите и я видя обърната с лице към него, го обзе силен и непреодолим копнеж към нея. Нежно взе лицето й в длани и много внимателно я целуна. В началото тя му се стори предпазлива, но после почувства, че му отвръща. Той лежеше до нея и я държеше в обятията си, отново я целуна, желаеше я страстно, ала не си позволи ръцете му да тръгнат по тялото й.
— Благодаря ти — прошепна тя и този път сама го целуна. — За това, че си толкова добър и търпелив с мен.
— Не предизвиквай съдбата — почти изстена той, след като отново я целуна. Нямаше да е никак лесно. Ала той бе твърдо решен да я върне към нормалния живот. Беше си дал дума да я спаси — каквото и да му струваше и независимо след колко време.
Напусна апартамента късно през нощта, след като я бе сложил в леглото и тя почти бе заспала. Целуна я отново и си тръгна. Беше взел от нея ключ, за да не й се налага да става и да заключва вратата след него. На следващата сутрин тя тъкмо се оправяше в банята и вчесваше косата си, когато се сепна, чувайки го да влиза в жилището. Носеше портокалов сок и кифли с извара, както и вестник „Ню Йорк Таймс“, направи й бъркани яйца с бекон.
— Имат много холестерин, това е полезно за теб, повярвай ми. — Тя му се усмихна, а той я накара да се облече. Изведе я на кратка разходка по Първо авеню, а когато се умори, я върна обратно. Същия следобед гледа бейзболен мач, докато тя спеше в прегръдката му. Изглеждаше толкова красива и спокойна. А когато тя се събуди и го погледна, се запита възможно ли е да е толкова щастлива.
— Какво правите тук, господин Макензи? — Усмихна му се сънено тя, а той се приведе и я целуна.
— Дойдох, за да поработиш върху диктовките.
— Не се шегувай.
За вечерта поръчаха пица, той бе донесъл да си свърши малко работа, но категорично отказа тя да му помага. След като свърши, видя, че тя го наблюдава, чувстваше се виновна. Твърде далеч бяха стигнали, за да продължава да пази тайните си от него, макар да знаеше, че никога няма да я принуди да му разкаже.
— Струва ми се, че трябва да ти разкажа някои неща, Чарлс — започна тя тихо след няколко минути. — Имаш право да знаеш. След като ги чуеш, може би ще промениш отношението си към мен. — Беше време да го направи, преди да са стигнали по-далеч. Не всеки щеше да поиска жена, извършила убийство. Всъщност, според нея, повечето мъже не биха я пожелали. Може би така щеше да стане и с Чарлс.
Той взе ръцете й в своите, преди тя да започне и я погледна право в очите.
— Искам да знаеш, че каквото и да се е случило, каквото и да са ти направили, каквото и да си сторила, те обичам. Искам да чуеш това сега… и по-късно. — За пръв път й признаваше, че я обича и това я накара да се разплаче, преди да започне да говори. Ала сега искаше той да я слуша и да разбере какво изпитва, след като е чул всичко. Възможно бе тогава отношенията им да се променят.
— И аз те обичам, Чарлс — каза му тя, държеше го за ръцете, очите й бяха затворени, по бузите й се стичаха сълзи. — Ала има много неща, които трябва да научиш за мен. — Тя си пое дълбоко дъх, опипа инхалатора в джоба си и започна от самото начало. — Когато бях малко момиченце, баща ми биеше майка ми непрекъснато… наистина непрекъснато… всяка вечер… с всичка сила… бях свикнала да чувам виковете й и ударите на юмруците му по нея… на сутринта виждах синините… тя винаги лъжеше и се преструваше, че нищо не е станало. Ала всяка вечер, когато той се прибираше, тя викаше и плачеше, а той отново я биеше. Когато се случват подобни неща, след известно време преставаш да водиш какъвто и да било живот. Не можеш да имаш приятели, защото те могат да разберат. Не можеш да кажеш на никого, защото могат да направят нещо на баща ти — тъжно отбеляза тя. — А и майка ми ме молеше да не казвам, затова започнах да лъжа, да прикривам, да се преструвам, че не знам и да се правя все едно нищо лошо не се е случило, така малко по малко човек се превръща в жив мъртвец. Това е всичко, което помня от детството си.
Тя отново въздъхна. Беше й трудно да му разказва, но трябваше. А той стисна ръката й още по- силно.
— После мама се разболя от рак — продължи Грейс. — Бях на тринайсет години. Имаше рак на матката, трябваше да я облъчват и… — тя се поколеба, търсейки точните думи, не го познаваше толкова добре. — Предполагам, че това я е променило… така че… — Очите й плувнаха в сълзи и тя почувства астмата да я задушава, но нямаше да допусне пристъп. Даваше си сметка, че е длъжна да му разкаже. Сега животът й зависеше от това толкова, колкото от момента, в който отвори очи в „Белвю“. — Тогава майка ми дойде при мен и ми каза, че трябва да се „погрижа“ за баща си, „да бъда добра с него“, да бъда „неговото специално малко момиче“ и така той ще ме обича повече от всякога. — Чарлс изглеждаше сериозно разтревожен от онова, което чуваше. — Отначало не разбрах какво има предвид, а после двамата с татко дойдоха в стаята ми една вечер и тя ме държа, за да спи той с мен.
— О, Боже. — Очите му се напълниха със сълзи, докато я слушаше.
— Държеше ме всяка нощ, докато не разбрах, че нямам избор. Длъжна бях да го правя. Ако се съпротивлявах, независимо че тя бе много болна, той щеше да я пребие. Нямах приятели, не можех да кажа на никого. Мразех себе си, мразех тялото си. Обличах се с износени стари дрехи, защото не исках никой да ме гледа. Чувствах се мръсна, беше ме срам, знаех, че това, което правя, е лошо, ала ако не го правех, той щеше да бие нея, също и мен. Понякога ме налагаше без причина, а после ме изнасилваше. Всъщност всеки път, когато спеше с мен, ме изнасилваше. Обичаше насилието, обичаше да ме наранява, също и майка ми. Веднъж, когато не исках да го правя, защото… — тя почервеня, отново се почувства на четиринайсет, — защото бях… в цикъл… той би майка ми толкова много, че тя плака цяла седмица. По това време ракът бе обхванал костите й и тя направо умираше от болка. След този случай безропотно го правех всеки път, когато поискаше, независимо какво ми причиняваше. — Тя си пое дълбоко въздух. Почти бе свършила. Бе чул най- лошото или по-голямата част от него, Чарлс плачеше безутешно. Тя нежно изтри сълзите от бузите му и го целуна.
— О, Грейс, съжалявам. — Силно желаеше да отнеме болката от нея, да изтрие миналото, да промени бъдещето й.
— Няма нищо… всичко е наред вече… — После тя продължи. — Майка ми умря след четири години. Отидохме на погребението, после дойдоха много хора. Стотици. Всички обичаха и ценяха баща ми. Той бе адвокат и приятел с целия град. Играеше с тях голф, ходеше на вечери в „Ротари клъб“ и на други подобни места във висшето общество. Той бил най-прекрасният човек в града, твърдяха хората. Човек, когото всички обичаха и комуто вярваха. Никой не знаеше какъв е всъщност. Той беше болен, много болен мъж, същинско копеле.
— В деня на погребението хората цял следобед разговаряха, пиха и ядоха, опитваха се да го успокоят. Ала него не го тревожеше нищо. Той имаше мен. Не знам защо, но в съзнанието ми всичко бе обвързано с майка ми. Правех го заради нея, за да не я малтретира той. Реших, че след като тя се помина, той ще си намери друга. Но, разбира се, той не искаше това. Имаше мен. Защо му трябваше друга? Поне не веднага. Когато всички си тръгнаха, аз изчистих, измих чиниите, прибрах всичко и заключих вратата на стаята си. Той дойде, заплашваше ме, че ще разбие вратата, взе нож и го използва като шперц, за да отвори ключалката. Повлече ме в неговата стая, нещо, което не бе правил преди. Винаги идваше в моята стая. Да отида в неговата спалня означаваше да се превъплътя в нея, сякаш завинаги щеше да е така и нямаше да се свърши до неговата или до моята смърт. Внезапно разбрах, че не мога да го направя. — Тя пак започна да се задушава, а Чарлс бе спрял да плаче, изумен от всичко чуто. — Не знам точно какво се е случило после. Той наистина ме малтретира същата вечер, удря ме, би ме и победи, завинаги бях негова и си позволяваше да ми нанася побой, да ме изнасилва и измъчва. После си спомних за пистолета, който майка ми държеше в
