По-скоро това бе стандартен отговор, а Джули неохотно обясни, че харесва новата си учителка. Мери Елън замълча.
— В гимназията ли учите? — поинтересува се Мередит вежливо, когато влязоха в трапезарията, а Кал издърпа стола до своя и настани Мередит на него.
— Аз съм в първия гимназиален клас — лаконично отговори Мери Елън и думата, която изникна в съзнанието на Мередит, докато я гледаше, бе нацупена.
Нямаше нищо общо с непринуденото поведение на баща си. Тя бе красиво момиче, но й липсваше живец и заради очевидното отсъствие на сърдечност изглеждаше по-малко привлекателна. Доколкото Мередит можеше да прецени, почти не намираше у нея чар, може би момичето се чувстваше нещастно. Мередит се питаше дали винаги е такава или просто състоянието й се дължи на неочакваната гостенка и на факта, че вижда баща си с чужда жена.
Разговорът по време на вечерята не вървеше, точеше се бавно, децата почти не говореха, а Калан се преструваше, че не забелязва. В крайна сметка Мередит престана да се опитва да ги въвлече в разговор. Единственото, което показаха ясно, без да го казват, беше, че не проявяват интерес да разговарят с нея, дори да отговарят на въпросите й. А и тя самата не общуваше лесно с деца. След известно време вече изобщо не знаеше какво да им каже, стори й се, че и Калан не проявяваше голям интерес към тях. Веднага след десерта помолиха да ги извинят и изтичаха горе толкова бързо, когато той им позволи, че почти се сблъскаха на прага.
— Съжалявам, Мередит — обърна се той към нея да й се извини, когато икономката сервира кафето, а Мередит видимо се отпусна. Беше твърде напрегнато за нея да вечеря с децата. — Струва ми се, че се разтревожиха заради теб. Обикновено не се държат така. Те са добри деца. Мисля, че просто не могат да разберат коя си, нито защо си тук. Ще трябва да си поговоря с тях на тази тема.
— Недей — вежливо се зае да го разубеждава тя, — ако никога не водиш жени вкъщи, не е чудно, че са се притеснили. Това не е ли малко необичайна ситуация? Твоите приятелки не искат ли да се срещат с децата? — За нея начинът му на живот бе странен. Очевидно той си имаше своите недостатъци, след като децата седяха като вкаменени при появата на жена в къщата, независимо че му е само делова партньорка.
— Това, което моите приятелки искат, и това, което получават, са две различни неща — Кал й се усмихна. — Няма смисъл да ги представям, след като не се задържат дълго.
— Това бе страхотно изказване, Кал. Как успя да го научиш наизуст?
— Защото така е от доста време и вероятно ще продължи още дълго. Ако си променя решението, винаги мога да направя нещо. Много по-лесно е да представя някоя жена на децата, отколкото да им обяснявам защо повече не се виждам с нея. Не е необходимо да се тревожат за това.
— Предполагам, че тъй като не споделяш с тях, те са развили чувство на собственост към теб.
Това бе вежливият начин да му каже, че докато седяха на масата, приличаха на малки безмилостни убийци. Погледите им пробиваха Мередит като със свредел цялата вечер и на нея това никак не й бе приятно. На никого не би му било приятно. Ала тя се страхуваше да каже нещо повече. В края на краищата те бяха негови деца и едва ли бе нейна работа да му казва, че не ги възпитава правилно. Предполагаше, че те всъщност са чудесни деца. Бяха здрави и изглеждаха добре, сториха й се интелигентни, но със сигурност не бяха дружелюбни. Всъщност, доколкото усети, се отнесоха към нея с неприязън, особено Мери Елън. Мередит не можеше да не изпитва жалост към жената, която би попаднала в тази обстановка, особено ако обичаше Калан, а това бе възможно да се случи някой ден, въпреки че засега той отричаше.
Разговаряха отново за бизнеса и в осем и половина, съвсем по разписание, той я откара на летището. Помогна й да чекира багажа си, а после я изпрати до фоайето за първа класа и тя му благодари за интересния следобед и прекрасната вечер, каза му, че й е било много приятно да се запознае с децата му.
— Бих искал да ти повярвам — с извинителен тон отвърна той. — Те не са точно страхотни, Мери, и аз си давам сметка за това. Може би трябва да започна да ги запознавам с различни хора, приятели като теб, най-малкото.
— Може би за тях ще стане по-лесно в бъдеще, ако не усещат заплаха. Те няма защо да се страхуват от мен — увери го тя чистосърдечно, а той се намръщи.
— Не съм сигурен, че ще повярват. Може би си мислят, че ги лъжа и че имаме връзка. Може би смятат, че си измислила историята със съпруга си.
— Защо бих направила подобно нещо, Кал? — Тя го погледна, шокирана от предположението.
— Защото така би постъпила майка им, ако това отговаря на целите й. Излъга ги за мъжа, за когото в крайна сметка се омъжи. Те подозираха за връзката й с него, много преди да го споделя с тях. Опитвам се да не постъпя по същия начин, затова не им казвам нищо.
— Може би правилното поведение е някъде по средата.
— Трябва да опитам — усмихна се той, а после й пожела приятно пътуване и й напомни, че ще се видят в неделя вечерта в „Риц Карлтън“ в Бостън.
— Вероятно ще стане към полунощ — отвърна Мередит. — Исках да прекарам малко време със съпруга си, но както изглежда, той ще работи, както обикновено. Поне утре ще бъдем заедно. Тръгвам в десет вечерта в неделя с полет от Ню Йорк.
— Ще бъда в хотела в седем — каза той. — Ако ти е скучно, когато той отиде на работа, тръгни по-рано и вечеряй с мен.
— Ще се обадя, ако реша. Междувременно, желая ти приятен уикенд.
— Ще играя тенис с децата утре, а останалата част от деня ще се излежавам край басейна. Нямам търпение — призна си той и тя се засмя при мисълта за съвсем различните си занимания.
— А аз ще пера.
— Някак си не мога да си го представя — разсмя се той.
Тя бе прекалено хубава и блестяща, за да прекарва времето си край пералната машина. Не можеше да я види в ролята домакиня.
— Някой трябва да свърши тази работа, а Стив може единствено да готви. Не мисля, че трябва да го обвинявам.
— Трябва да ме запознаеш с него идните дни. Струва ми се страхотна комбинация — да спасява човешки живот и да готви едновременно. Идеалният съпруг.
— Много си подхождаме — усмихна се тя.
Остави я във фоайето с куфара й и след половин час тя се качи на самолета. Малко след излитането Мередит извади лаптопа си. Работи едва час, след това го прибра, облегна се в креслото на самолета и затвори очи. Мислеше за Кал. Не можеше да си представи каква жена би го привлякла. Питаше се дали би го впечатлило хубаво лице, остър ум, глупост или приятелка, която да споделя душевните му терзания. С неговото враждебно отношение към брака и дългите връзки, бе трудно да се предвиди с каква жена би излизал. Даваше си сметка, че това изобщо не е нейна работа.
Седмицата бе дълга и се чувстваше уморена. Нямаше търпение да се види със Стив. Замислена за него, Мередит се унесе в дрямка и стюардесата я събуди, когато се приземиха. Тя бе една от първите, слезе от самолета, взе чантите си и хвана такси. В седем без десет в събота сутринта тя отвори вратата на апартамента им. Остави чантите в антрето, свали обувките си и влезе на пръсти в спалнята им, за да не го събуди. Той спеше дълбоко в леглото им, гол както обикновено, тя свали дрехите си и се пъхна под завивките до него. Той леко се размърда и я притегли към себе си, сякаш е била до него през цялата нощ, а после отвори очи и разбра какво се е случило.
— Ти си се върнала — прошепна Стив, тя се усмихна и кимна, после го целуна. — Липсваше ми — той я притегли още по-близо и тя почувства топлината на тялото му до нейното, когато започна да я целува.
— И ти ми липсваше — призна тя. Стив прокара ръка бавно по изящните извивки на тялото й и тя осъзна с копнеж колко много време е минало, откакто бяха заедно за последен път. Преди повече от седмица, близо осем дни, и двамата жадуваха един за друг.
След това нямаше нужда от повече думи, остана само страстта, която пламтеше помежду им като вечен огън от деня, в който се бяха срещнали. И двамата копнееха за това, искаха го, отчаяно се нуждаеха от него. Колкото и малко време да прекарваха заедно, всеки момент за тях бе скъпоценен. Мина доста време,
