презентацията.
— Това несъмнено ще впечатли инвеститорите — каза и се разсмя, защото от опита си с Кал знаеше, че най-вероятно той няма да постъпи така, но съвсем разбираемо бе ядосан на финансовия директор, който продължаваше да му създава невероятни главоболия. Успехът на първичното широко предлагане на акции обаче напълно компенсираше притесненията му и той беше все пак в приповдигнато настроение.
— Как на мое място би се справила с него? — попита я Кал, когато приключиха с вечерята.
Цяла вечер разговаряха само на тази тема. Разчиташе на съвета й и на трезвото й мислене, на разумните решения, а тя се замисли, преди да отговори.
— Предполагам, че щях да го убия. Да го отровя може би. Много обича сладки неща, главно ментови сладкиши, струва ми се. Вероятно няма да е трудно да пъхна малка таблетка цианкалий в десерта му. — Каза го толкова сериозно, че за миг Кал я изгледа зяпнал след това се разсмя на шегата. Мередит притежаваше качеството да проявява чувство за хумор в необходимия момент.
— Е, предполагам, че ще се успокоя, след като се върнем от Европа.
— Не мисля, че имаш друг избор. Можеш да се справиш със ситуацията едва когато се прибереш в Калифорния.
— Ще ми се наложи, струва ми се.
— Междувременно трябва да празнуваш. Превзе Ню Йорк с един удар. Не се и надявах да стане толкова добре.
— Нито пък аз — Калан Дау се усмихна победоносно и в светлината на невероятния му успех проблемът с финансовия директор изведнъж стана незначителен.
Срещнаха се с още частни инвеститори на следващия ден, а вечерта предстоеше да заминат за Европа.
— Ще се опиташ ли да се видиш със съпруга си, преди да отпътуваш? — попита я Кал загрижено. Започваше да си дава сметка каква част от времето й отнемаше и колко зависим ставаше от нея. Чувстваше се донякъде виновен.
— Не. Когато дежурството му свърши, ще бъда с теб на среща в центъра. Може да го видя, когато се прибера вкъщи да взема багажа си, докато пътуваме за летището, освен ако междувременно не го повикат отново в болницата.
— Страхотен живот водите, приятелко. Не знам как успявате да запазите брака си.
— Обичаме се — отвърна тя простичко, а после реши да отправи язвителна забележка, — въпреки че не искам неговите деца.
— Започвам да мисля, че трябва да преразгледам теориите си по този въпрос. Вече се убеждавам, че бракът ви е идеален. Може би защото нямате деца. Какво ли разбирам аз?
— Какво изобщо знаем ние за отношенията между мъжете и жените? Понякога си мисля, че сполучливият брак е чист късмет, като при лотарията. Кой би си помислил преди четиринайсет години, че двамата със Стивън така ще се желаем или че ще водим живот, при който практически не се виждаме? Когато се оженихме, той искаше да има селска семейна практика във Върмонт, а аз възнамерявах да уча в юридически колеж. После изведнъж установих, че се е влюбил в травматологичното отделение, каза, че трябва да живее в Ню Йорк, а аз се влюбих в Уолстрийт. Събитията никога не се развиват както очакваш. Може би така е по-добре, най-малкото понякога. — Животът на Калан също не се бе развил според плановете му. От време на време тя се питаше дали това изобщо се случва на някого. — Вероятно щях да се отегча до смърт във Въруонт и да сме се разделили още преди години. Не знам защо, но ситуацията работи в наша полза.
— Ти си дяволски щастлива, Мери.
— Да, знам — тихо отвърна тя. — Иска ми се да се запознаеш с него.
— Не професионално, надявам се. Можем да вечеряме заедно, когато се върнем от Европа.
— Той ще се зарадва. Знае с какво се занимаваш. Всъщност Стив пръв ми обясни какво представляват продуктите ти и колко са добри.
— Очевидно е страхотен мъж — отбеляза той с усмивка, докато плащаше сметката, после излязоха от ресторанта и се разходиха пеш до хотела му. След като го изпрати, тя взе такси до дома си.
На следващата сутрин отново бяха в центъра, срещаха се с инвеститори, рекламираха компанията пред тях. След това обядваха с неколцина от партньорите й и с още една група инвеститори, с което най-сетне свършиха за деня. Когато партньорите й го поздравиха за успеха на инициативата, той се опита колкото е възможно повече да изтъкне заслугата за първичното предлагане на Мередит, но те сякаш не обърнаха внимание. Явно смятаха, че тя бе сторила каквото се очакваше от нея и няма за какво да я хвалят. Кал се подразни от отношението им и отвори дума за това в колата на път за хотела, откъдето трябваше да вземе багажа си, а оттам да отидат на летището.
— Със сигурност не си на почит сред тях — изглеждаме обиден заради нея.
— Постъпиха така, както бих постъпила и аз. Те го знаят. Освен това, като клиент те е довел Пол Блек. Не аз.
— Това е силно казано, нали? Той наистина направи първия контакт, но ти свърши всичко останало.
— Такова е естеството на бизнеса. Сред инвестиционните банкери няма герои.
— Също и благодарност.
— Не я очаквам. Ще спечеля много пари от тази сделка. Както и всички останали.
— Не става дума само за парите, Мери, и ти го знаеш. Не ми казвай, че това е единствената причина, поради която го правиш. Мисля, че вярваш в компаниите, които превръщаш в акционерни и обичаш работата си. — Той я уважаваше много и го болеше, че не й отдаваха дължимото.
— Всичко, което казваш, е вярно. Ала в този бизнес няма кой знае каква романтика. Знаят, че ще спечеля доста от тази операция, както и те самите. Затова не виждат необходимостта да ме обсипват с похвали.
— Струва ми се, че от теб очакват повече, защото си жена. Сякаш е наложително да им доказваш, че си точно толкова добра или умна, или способна, колкото един мъж. В това има нещо ненормално. Много по- умна си от повечето от тях, със сигурност от Пол Блек. Той не е нищо повече, освен стар дърдорко с добри социални контакти. Просто служител, който осигурява клиенти. — Тя се разсмя на описанието.
— Благодаря ти, че си забелязал. Но в този бизнес има много такива хора.
— Не и като теб. Работихме прекрасно заедно. — Той истински я харесваше и й се възхищаваше. Тя бе почтена и скромна, лоялна и, според личното му мнение — блестяща. Дяволски привлекателна личност. Силно впечатление му правеха хубавите думи за съпруга й.
— Аз също работих с теб с удоволствие. И това е чудесно, Кал, защото ще бъдеш с мен още една седмица.
Тя се засмя и няколко минути по-късно се отправиха да вземат багажа на Кал и Чарли Макинтош от хотела, а после се запътиха към апартамента й. Куфарите й бяха подредени в коридора, тя се качи сама да ги вземе и се върна след по-малко от пет минути. Стив й бе оставил бележка. Беше в болницата на събрание, съжаляваше, че не може да я види. Тя драсна няколко думи под неговите, за да изрази колко съжалява, че го е изпуснала и че го обича.
— Видя ли се със съпруга си? — попита я Кал загрижен, когато тя слезе долу. Започваше да се тревожи за нея, сякаш бе по-малката му сестра.
— Не, наложило се е да се върне в болницата. Няма проблем. И без това не очаквах да го видя. — Изглеждаше разочарована, но не и изненадана. Такова бе естеството на живота, който водеха, и тя бе свикнала с него.
— Много лошо. Обзалагам се, че се е разочаровал.
— Ще се видим след седмица — усмихна се тя. — Дори може да си взема отпуск, когато се върнем. Да отидем до Върмонт за няколко дни, ако той успее да се отскубне. Ако не, ще направим дълъг уикенд някъде.
— Лошото е, че не може да дойде при нас в Лондон през уикенда.
— Опитах се да го накарам да дойде в Париж — усмихна се тя, — но ще замества шефа на травматологията, който трябва да отиде в Далас следващата седмица.
