— Струват ми се цяла вечност — мрачно отбеляза съпругът й.
Мередит сподели плановете си да се върне след две седмици отново, за Деня на благодарността. Решиха да вечерят тогава със семейство Лукас.
Вечерта Стив я закара на летището. Въздъхна тежко няколко пъти, преди тя да се качи на самолета, макар да се стараеше да не показва недоволството си. На раздяла го целуна за довиждане, все още не й беше добре. Когато той се върна в апартамента, положението му се стори още по-лошо. Чувстваше се самотен, отсъствието й му причиняваше почти физическа болка. Легна си в леглото им и едва не се разплака, когато от възглавницата го лъхна ароматът на парфюма й.
— Как мина уикендът? — поинтересува се Кал в понеделник. Видът й бе потресаващ, кашляше и кихаше непрекъснато. Полетът бе влошил настинката й и тя не само изглеждаше, но и се чувстваше ужасно.
— Много лошо — честно призна Мередит, — бях болна и Стив бе виновен и нещастен. Не бе никак забавно. За зла участ се разболях, преди да отпътувам — допълни тя с горчивина.
— Съжалявам, Мери. Погрижи се за себе си. Тези пътувания ти се отразяват неблагоприятно, а през седмица имаме важни срещи.
— Знам. Ще се оправя — увери го тя, но цялата седмица се чувстваше зле и прекара уикенда в леглото. Не можеше да си позволи да се разболее още повече и да не може да пътува за Деня на благодарността. Знаеше, че Стив никога не би й простил, пък и не искаше да пропусне празника с него.
Кал я покани да прекара Деня на благодарността у тях, в случай че не възнамерява да се прибира вкъщи, но тя го увери, че ще лети за Ню Йорк при съпруга си.
— Не искам да се чувстваш самотна тук — вежливо обясни Кал и тя му благодари. Наистина се държеше много добре с нея. Е, вярно че в негов интерес бе тя да е щастлива. Явно искаше да я задържи в „Дау тек“ завинаги.
Следващата седмица премина спокойно. Никой не работеше активно преди празника и в сряда тя замина за Ню Йорк според плана. Беше се оправила от настинката и очакваше Деня на благодарността. Стив бе казал, че ще я чака на аерогарата, но го нямаше и тя му звънна на пейджъра, когато се прибра в апартамента. Той й позвъни час по-късно.
— Няма да повярваш — мрачно започна да й обяснява той. — Станал пожар в метрото в пиковия час този следобед. Изпратиха всички пострадали при нас. Няма загинали, но трябва да се погрижа за някои тежко болни. Ще се прибера чак утре.
— Не се притеснявай — бодро го успокои тя, — тук съм. Когато и да си дойдеш.
— Утре сутрин. Главният стажант ще покрие дежурството вместо мен и Харви, за да можем поне да празнуваме Деня на благодарността. Бедното момче, знам какво му струва.
Ала в полунощ шестгодишният син на главния стажант бе опериран от спукан апандисит. И нито Харви Лукас, нито Стив можеха да приемат той да поеме дежурството. Детето бе много зле, бе настанено в друга болница и баща му искаше да е с него. Пък и Лукас не се чувстваше добре цялата седмица. Нямаше кой друг да поеме дежурството, освен Стив.
Той едва не се разплака, когато й се обади.
— Не мога да мръдна оттук — призна й честно. — Изобщо не мога да изляза, Мери. — Тя се поколеба за миг, напоследък се превръщаше в голям проблем, когато някой от тях не можеше да се освободи. Стори й се, че и двамата се движат по много тънък лед. Тя се окопити бързо, за да не го притесни.
— Не се безпокой. Ще ти донеса пуйка за обяд.
— И как ще го уредиш?
— Все ще измисля нещо — обеща тя.
И удържа на думата си, появи се с печено пиле, което купи от деликатесния магазин на Второ авеню, заедно с картофена салата, пълнеж и сос от червени боровинки. Ядоха в картонени чинии в кабинета му. Бе купила и тиквен пай и той се развесели от импровизирания обяд, после я целуна.
— Направо си страхотна — привлече я в обятията си Стив, а една сестра, която мина край тях, им смигна закачливо. Двамата представляваха много мила гледка.
— И ти не падаш по-долу — поднесе му устните си Мередит.
Двамата успяха да отделят цял час за себе си, преди Стив да се върне в операционната при пациент с огнестрелна рана в слабините. Явно хората се стреляха дори на Деня на благодарността.
— Ще се прибера при първа възможност — обеща той. Върна се у дома в петък сутринта. До края на уикенда прекараха непрекъснато три дни заедно.
Ходиха на кино, държаха се за ръцете, любиха се и спаха до късно. Дори караха кънки в „Рокфелер център“. Имаха нужда от тази близост и двамата се чувстваха възродени, когато тя взе самолета в неделя вечерта. Изпрати я на летището, целува я страстно и дълго пред всички, двамата приличаха на млади любовници.
— Беше страхотен уикенд, Мери. Благодаря ти — прошепна в ухото й.
— И аз — тя го целуна отново и с мъка се откъсна от него, за да тръгне. Той й обеща следващия уикенд да отиде при нея. Оставаха им само пет седмици до неговото преместване, дори четири, ако успееше да отпътува преди Коледа. Апартаментът им още не бе продаден, някои клиенти на брокера по недвижимите имоти проявяваха интерес, но още не бяха дали окончателно съгласие. Ваканцията около Деня на благодарността ги зареди със сили, за да преминат през последния период на тяхната сякаш безкрайна принудителна раздяла. Тя живееше в Калифорния без него вече шест седмици.
Прекрасните чувства, които бяха споделили през тези дни, ги владееха и през следващите няколко. Мередит все още имаше чувството, че лети във въздуха, когато в четвъртък той й се обади.
— Седнала ли си? — попита я. Нямаше представа какво ще й съобщи. Може би, че е продал апартамента им два пъти по-скъпо, отколкото бе очаквал. Вероятно новината щеше да е добра, ако се съдеше по тона му.
— Разбира се. Защо? — попита тя с усмивка.
— Току-що загубих работата си в Калифорния. — Стори й се, че върху й се стовари бомба.
— Какво? Шегуваш ли се? Това е просто глупава шега, нали?
— Никаква шега. Човекът, който щеше да напуска, шефът, остава. Променил решението си. И управата не може да го принуди да напусне. Това вероятно е единственото травматологично отделение в света, което е пренаселено. Не могат да ми осигурят място. — По гласа му разбра, че е съсипан, тя се чувстваше по същия начин. — Обадих се във всички други болници, където бях ходил, но единственото свободно място е като лекар в спешното отделение на Централната болница на Сан Франциско. — Мередит не можеше да понесе мисълта той да заеме подобно място. Работата в Ийст Бей бе идеалната за него. — Когато се обадиха от Ийст Бей, дълго се извиняваха. Но не могат да настояват човекът да си тръгне, а освен това, не искат. Харесват го.
— О, Стив, по дяволите. Какво ще правим сега?
— Не знам. Предполагам, че трябва да чакаме. Няма какво друго да направим. В крайна сметка, все ще се открие някаква възможност. А междувременно мога да остана тук. Лукас бе много доволен, когато му съобщих.
— Сигурно. Не знам какво да кажа, мили. И през ум не ми е минавало, че може да стане така. Ако се бях усъмнила, че не е съвсем сигурно, никога не бих приела работата при Кал. — Бяха изпаднали в трудна ситуация.
По-късно същия следобед, след една среща, сподели с Кал проблема си.
— Това е ужасно. Защо не ми позволиш да се обадя тук-там, да проверя дали нещо мога да направя?
На следващия ден обаче й каза същото, което и Стив. Изглежда в момента нямаше подходящо място за него. Просто трябваше да проявят търпение.
Но последните седем седмици бяха трудни за тях. А сега, след като нямаше никаква надежда, може би отношенията им щяха да се обтегнат още повече. Пътуванията между двата бряга не бяха лесното разрешение, както си бяха представили. В повечето случаи единият или другият от тях не успяваше да се освободи. Животът им беше твърде напрегнат.
Мередит остана в лошо настроение до края на седмицата, а Стив й се стори още по-зле, когато се чуха следващия път. Както винаги, оказа се, че той е на работа през уикенда. Тя не можеше да се върне в Ню
