Слязоха на плажа и едно момче от обслужващия персонал ги настани на шезлонги, предложи им и кърпи. Мередит свали дрехата си и се излегна по бикини. Изглеждаше изкусително, но Кал не каза нищо. Беше невероятна по бански. Много по-красива, отколкото той си бе представял. Взе книгата си, но при близостта на Мередит с гладката й плът и изящни извивки, за него бе невъзможно да се съсредоточи върху четенето.
— Не ти ли харесва книгата? — Тя забеляза, че Кал гледа в празното пространство и се усмихна. На лицето му бе изписано странно изражение, бе вперил поглед в хоризонта. Сякаш внезапно бе съзрял някой или нещо, което очакваше да види там.
— Не… не… искам да кажа, да… чудесна е… просто мислех за нещо друго.
— Нещо не е ли наред?
Изведнъж тя се запита дали не го е обидила по някакъв начин, но той само поклати глава, стана и тръгна сам по плажа. Притесняваше се за него и затова го последва след няколко минути. Не искаше да му се натрапва, но изпитваше неопределено чувство, което я тревожеше.
— Добре ли си? — попита го, когато го настигна.
Нямаше намерение да го безпокои, но той изглеждаше толкова разстроен, че тя инстинктивно се поддаде на порива да му помогне. Този път той се поколеба, преди да отговори. Вървеше по плажа със сведена глава, вълните мокреха краката му. После я погледна и кимна.
— Добре съм, Мери. — Но не бе убедителен.
— Какво става?
— О, не знам… просто такъв е животът, предполагам. Понякога задаваш ли си въпроса, питаш ли се дали през последните десет години не си живяла с глава, заровена в пясъка, без да знаеш накъде си тръгнала? — Болката му сякаш я блъсна в гърдите. Беше като тъмен облак, изведнъж засенчил яркото слънце, всичко потъна в сянка. Такова настроение бе нехарактерно за него.
— Какво те кара да мислиш така? Преди минути изглеждаше добре.
— Не се тревожи, добре съм. Понякога просто разсъждавам за живота си. Съсредоточавам се върху едни неща, забравям други.
— Всички го правим — увери го внимателно тя, когато наближиха края на плажа и седнаха заедно на пясъка, а прибоят биеше леко в краката им, пред тях бе само океанът. Наоколо нямаше жив човек. — Не си изгубил представата кои са важните неща, Кал. Имаш страхотни деца, хубав живот и значим бизнес. Не си си губил времето.
— Какво те прави толкова сигурна? И откъде знаем кое е истински важното? Как да разбера дали децата ми няма да ме мразят след десет години заради нещо, което съм направил, или не съм сторил, или пък съм пропуснал да видя и разбера? Мисля си, че през повечето време съм прав, но дали наистина съм се насочил в правилната посока. Понякога си мисля, че вървя тъкмо в обратната. След петдесет години кой ще дава пукната пара за „Дау тек“ и за всичко, което смятам за важно? Може би единственото, което е от значение, са близките ти хора — той се поколеба, а после завърши мисълта си с онова, което най-много го тревожеше. — През последните осем години бях толкова ангажиран с мисълта, че Шарлот ме е изоставила, че в живота ми никога не остана място за някой друг. Оставих гневът да ме завладее. Единственото, което ме вълнуваше, бе колко ме е наранила. — За пръв път изразяваше болката си пред някой друг по този начин. — Знаеш ли, дълго време смятах, че я мразя. Сега чувствам, че съм си пропилял времето с емоции, които са ме водели наникъде. А сега какво?
— Какво имаш предвид? — Тя бе озадачена от чутото. Мислите му бяха твърде сериозни за плажа в Кона, където бяха, за да се забавляват.
— На петдесет и една години съм. Изоставен съм от съпругата си, отишла си преди осем години. Имам деца, които ще пораснат в близките няколко години. И целият ми живот е само бизнес.
— Имам чувството, че се оплакваш, Калан Дау. — Винаги бе пряма и открита с него. — Самосъжаляваш се. Ти си на петдесет и една, не на деветдесет. Имаш много време да промениш нещата, ако искаш. Никой не е казал, че трябва да останеш сам до края на живота си и не трябва да се чувстваш изоставен от Шарлот.
— Не мисля, че това вече ме вълнува. Може би в това е проблемът. Освен обичта към децата ми, омразата към нея беше основната емоция в живота ми в продължение на близо десет години. Ако изключим това, какво друго имам? Твърде малко е, Мери.
— Сигурно е дошло време да погледнеш в нова посока — отвърна тя.
Мередит умееше да се ориентира с лекота в сложни емоционални състояния и ситуации и стигаше направо до същността на въпроса. Това бе едно от нещата, които той ценеше у нея, когато ставаше дума за бизнес. Но харесваше у нея още много други неща. Твърде много. В известно отношение.
— Какво предлагаш? Накъде да погледна? Към децата, които да изпълват изцяло живота ми, докато не ме напуснат и не поемат по своя път? Към някоя незначителна жена, за която не ме е грижа, която ще заведа на вечеря пет-шест пъти, преди да разбера, че ме отегчава, или към някоя, която се интересува повече от имуществото ми, отколкото от мен самия? Мери, възможностите не са много.
— Това не е вярно — възпротиви се тя, изтегна дългите си крака към водата и започна да играе с пръстите си с мокрия пясък, той я наблюдаваше, без да откъсва очи. — Не всички са отегчителни, не всички преследват парите ти.
— Не бих се обзаложил. Ами ти? — попита я той мрачно. — Какво би направила, ако се разделиш със Стив? Мислила ли си някога за това?
— Опитвам се да не мисля. — Но истината бе, че напоследък често размишляваше по въпроса. Животът им на двата противоположни бряга носеше огромно напрежение и за двамата и понякога тя се плашеше. Имаше чувството, че съдбата ги разделя, сила, по-мощна от тях самите. Никога преди не го бе чувствала и усещането бе плашещо. — Не знам какво ще правя — честно отговори тя. — Твърде дълго Стив е бил част от живота ми, ще бъда загубена без него. Той е добър с мен и аз го обичам. Животът ми би бил много потискащ без него.
Докато говореше, изпита ужас, сякаш щеше да падне в дълбока пропаст. Не искаше дори да й минава мисълта, че може да го изгуби. Ала знаеше, че ако нещата не се подобрят, ако един от тях не направи стъпката в най-скоро време, това можеше да се случи. Вече се изправяше пред този проблем. След като живееха разделени от близо четири месеца, те изглежда поемаха различни посоки и скоро трябваше да предприемат нещо.
— Какво ще направиш, ако двамата се разведете?
— Ще се самоубия — отвърна твърде бързо, за да е искрена, а после се замисли. — Не знам. Ще събера парчетата и ще започна отново, предполагам. Но ще ми отнеме време. Както ти е отнело и на теб, Кал. Това не е учудващо. Вложил си много в брака си. Три деца, седем години, очевидно си вярвал в нея, доверявал си се, а тя те е предала. Мисля, че ще мине много време, преди да се възстановя от нещо подобно, ако може да се каже, че и ти си се възстановил напълно.
— Трябваха ми доста години — призна той спокойно, излегнал се на топлия пясък до нея. Красотата й го завладяваше. Тя изобщо не съзнаваше какво впечатление прави, и той бе благодарен за това. Така бе по- просто. Нямаше да допусне същата грешка, като на Коледа. — Може би твърде много — допълни той. — Вече ме обзема чувството, че съм пропилял последните осем години. Просто исках да покажа на всички колко твърд и циничен съм, за да не разберат колко ме боли. Но истината е, че бях наранен. Твърде много, твърде дълго. — Но мрачното му настроение бе изчезнало.
— А сега? — продължи да настоява Мередит. Той се усмихна. Тя бе чудесен приятел.
— Просто искам да продължа и да заживея отново. Изведнъж усетих остро липсата на всичко, което съм пропуснал през годините, седя тук и се чудя къде съм бил и какво съм мислил.
— И го искаш незабавно — тя се засмя. Както във всичко друго, той бе нетърпелив и искаше моментални резултати без отлагане.
— Разбира се. — Лицето му засия, не се бе чувствал така добре от години. Обичаше да разговаря с нея. Тя не само бе блестящо допълнение към неговия бизнес, но и най-добрият приятел, когото бе имал. Денят, в който я бе срещнал, бе благословен от щастлива звезда. — Добре, намери ми идеалната жена.
— Сводничеството влиза ли в длъжностната ми характеристика.
— Разбира се. То е част от нея.
— Страхотно. И къде, според теб, да я намеря?
