Струваше й се, че той се прибира все по-рядко. Също като нея и той винаги работеше. Очевидно се стараеше да преодолее самотата си, като се товареше с работа.
— Знам, че ти е трудно, Мери — тихо рече Кал. — Понякога ми се иска да мога да направя нещо.
— Може би един ден всичко ще се оправи. Междувременно просто ще трябва да го преживеем. — Ала не бе лесно. Той бе единственият съпруг, който не бе дошъл на пътуването. И тя се ядосваше, че не е тук.
— Много неприятно, че пропадна възможността в Ийст Бей. Лош късмет.
— Може би е съдба — отбеляза тя философски. — Надявам се все пак скоро да се уреди нещо по- добро.
— Дано — искрено пожела Кал.
Повече от всичко искаше тя да бъде щастлива. Ако не бе щастлива, съществуваше възможност тя да напусне компанията и мисълта за това го ужасяваше. „Дау тек“ имаше нужда от нея, както и той самият, за да води финансовите дела. Освен това изпитваше потребност от присъствието й и в личен план. Споделяше с нея всичко — страховете и радостите си, проблемите и мечтите си. Бяха партньори в бизнеса. А имаше и нещо повече. Доверяваше й се дори за децата. Бяха най-добрите възможни приятели.
— Много лошо, че Стив не успя да дойде — допълни. Съжаляваше заради нея, виждаше, че бе разочарована от отказа на Стив да пътува.
— Може би не е толкова лошо. Ще бъда много заета. — Предстояха й три презентации заедно с Кал и още една нейна на отделна среща.
— Най-добре отдели време и за малко забавления. Не искам да се разкъсаш, само и само да угодиш на всички. Нека се погрижат сами за себе си. Ти не си им гид.
— Кажи им го ти — разсмя се тя. — Би си спестил съветите, ако бе видял списъците с искания, които получих.
— Скъсай ги. Това е заповед.
— Слушам, сър — отдаде чест шеговито и той се разсмя.
После разговаряха за други неща, а той й разказа смешни случки от предишни ваканции, спомена и за лудориите, които хората правят в напълно различна среда от обичайната за тях. Преди години Чарли Макинтош се бе напил и бе спал с едно от момичетата — изпълнителка на фолклорни танци, а после не могъл да го преживее. Историята се разказвала дълго и той винаги я отричал, но всички знаели, че е истина, освен жена му.
— Ще се опитам да се държа добре — обеща Мередит, смеейки се заедно с него.
Той се загледа в очите й и тя изведнъж си спомни за Коледа.
— Надявам се — нежно рече той.
Тя не му отговори. Понякога ставаха толкова близки, че тя се плашеше. В известен смисъл Кал й напомняше Стив, когато живееха в един и същи град. Нямаше нещо, което да не може да сподели с Кал. И каквото и неудобство да изпитваха за необмисленото си поведение в коледната вечер, то се изпари, когато тя се върна след Нова година. Тогава възстановиха непринуденото си приятелство. Имаше обаче моменти, когато силата на личността му беше като магнит, който я привличаше неустоимо. Понякога си мислеше, че сякаш бе предопределено да се срещнат и да работят заедно, за да изградят империя. Бяха като две половини на едно цяло, които си съответстваха идеално. Трудно й бе да повярва, че не са се познавали през целия си живот. От време на време й се струваше, че са по-близки, отколкото със Стив. В известен смисъл двамата с Кал имаха много повече общи неща, споделяха едни и същи цели, едни и същи потребности, стимули, отдаденост на работата. Стив живееше в различен свят, неговите мотиви й изглеждаха по-благородни, но сякаш бе друг тип човешко същество. Изобщо не го бе грижа за парите. Не разбираше работата, която тя вършеше, и не искаше да научи нищо за нея. Единственото, което го интересуваше, бе тя да изпитва удовлетворение от дейността си. А какво постигаше, как и защо, не бе от значение за него. Кал обаче разбираше всичко. И това я караше да се чувства добре.
Самолетът се приземи малко след обяд местно време, двамата с Кал събраха групата и всички се качиха на автобуса за хотела. Багажът щеше да пристигне по-късно, а загубеното щеше да бъде намерено. Този следобед нямаше мероприятия и не се налагаше да се срещат до вечеря. Очакваше ги хавайска вечеря, а след това — танци. Срещите започваха чак на следващата сутрин. Двамата с Кал щяха да произнесат кратки речи и да покажат диапозитиви. Тя бе организирала всичко, бяха го обсъдили в самолета. Този следобед не оставаше друго, освен да почиват, да идат на плаж или да поплуват в басейна, а после да се срещнат с другите на вечеря.
— Искаш ли да обядваме в моята стая? — попита я Кал, след като се регистрираха. Стаята му бе до нейната и, както се оказа, терасата им бе обща.
— Разбира се — непринудено се съгласи тя. — А след това да отидем да плуваме, ако не възразяваш. Може би ще се спасим от останалите до вечеря.
— Звучи ми добре — отвърна той, после отнесе куфара й до нейната стая.
Тя се изненада, когато видя, че всъщност е настанена в апартамент, както и Кал, а после се сети, че той лично е резервирал нейния. Имаше просторна, хубава дневна в пясъчни тонове и красива бяла спалня. Приличаше на реклама от списание с инкрустираната със сребро масичка за кафе с форма на раковина. Разполагаше дори с малък кухненски бокс и барче и когато влезе в апартамента си заедно с Кал, вътре звучеше музика.
— Забележително е — прошепна възхитено, когато хвърли поглед навън към палмовите дървета, отвъд които се простираше океанът.
— Стори ми се, че ще е красиво по залез. Исках да си до мен, за да не те безпокоят другите.
Останалите бяха настанени на друг етаж, което бе умно от негова страна. Дори не й хрумна, че е странно стаите им да са една до друга. За тях никога не се бе чула клюка и всички знаеха, че е омъжена. Тя говореше често за Стив.
После Кал отиде в своята стая, а няколко минути по-късно пристигна багажът им. Очевидно нищо не бе загубено, което си беше цяло чудо при такава голяма група като тяхната. Кал бе поръчал големи сандвичи и когато тя отиде при него, всичко бе сервирано на терасата. Дори й бе поръчал ликьор.
— Ще тръгна по стъпките на Чарли, ако не внимавам — засмя се тя, — и ще се напия още по обяд.
— Ако започнеш да задиряш танцьорките, Мередит, ще те изпратя с първия полет у дома.
— Ще се опитам да не го правя — обеща тя, като го погледна престорено засрамено.
Сандвичите бяха вкусни, а ликьорът бе твърде силен, но тя пи малко от него. Двамата дълго седяха на терасата, възхищаваха се на гледката и отпочиваха. Най-сетне тя се изправи и каза, че отива да плува.
— Ще ти правя компания — предложи той.
Тя се появи няколко минути по-късно в бикини и дълга плажна дреха върху тях, носеше сандали с тънки каишки и видът й бе безупречен, както винаги. По същия начин неотразим изглеждаше и той с бански и подходяща риза, обут в леки обувки. Бяха красива двойка и който не ги познаваше, не би допуснал, че не са женени. Изглеждаха толкова близки и свързани един с друг, че бе трудно да се повярва, че никога не бяха се любили. Кал подхвърли нещо в този смисъл, докато слизаха надолу, и тя го погледна с учудване.
— Смяташ ли, че хората ни мислят за женени? — Това изглежда я удиви. Предположението й изглеждаше странно.
— Защо не. Ние дори изглеждаме еднакво. И двамата сме руси, а очите ни са с един и същи цвят. Обичаме едни и същи неща и дори понякога се обличаме еднакво.
— Ето, че нищо не разбираш. Женените хора никога не изглеждат еднакво. Те приличат на нас двамата със Стив — единият тъмен, другият рус, а той винаги има вид, сякаш се е обличал в пълен мрак. Обичам го, но си е такъв — небрежен. Щях да го убия, когато дойде за пръв път тук, за да се запознае с теб. Носеше сако, което е поне на хиляда години. Отдавна се опитвам да го накарам да го изхвърли, но той си го харесва. В крайна сметка се отказах и приех факта, че ще го носи винаги. И той го носи.
— На мен то ми се видя хубаво — вдигна рамене Кал.
Но тя бе права. Стив изглеждаше странно до нея. Тя винаги бе облечена изискано и всичко у нея бе подредено и съвършено. Кал предполагаше, че Стив се чувства по-удобно в болничното облекло, отколкото в костюм. Дори се питаше дали изобщо има костюм. Всъщност Стив имаше няколко, купени от Мередит, но никога не беше ги облякъл.
