приличаха на младоженци. Тя обеща да се върне след две седмици, независимо колко заети ще са и двамата. Повече от всякога бе сигурна, че тези пътувания са жизненоважни за тях. Дари го с последна целувка, преди да се качи на самолета и мисли за него по целия път до Калифорния. Чувстваше се много по-добре, отколкото седмица по-рано, когато пристигаше в деня след Коледа.
Прибра се в апартамента си в Пало Алто малко след полунощ и заспа, мечтаейки за Стив. А на следващата сутрин стана рано, в прекрасно настроение. Беше на бюрото си, имаше делови, но и сияещ вид, когато Кал влезе и застана на прага на кабинета й. Търсеше по лицето й признаци, за неловкост, но не откри никакви. Тя го погледна и му се усмихна. Кал забеляза, че нещата за кратко време са се променили. Тя изглеждаше по-щастлива, отколкото преди седмици и той се зарадва заради нея.
— Как беше в Ню Йорк? — Ала не беше необходимо да пита. Всичко личеше по изражението й.
— Страхотно. Ами в Мексико? — Тя явно се чувстваше непринудено с него и той изпита облекчение.
— Горещо и слънчево. Много текила и коктейли „Маргарита“.
— Никакви буболечки? — попита го тя на испански, смеейки се, и на неговото лице също се изписа широка усмивка. Беше толкова щастлив, че тя не му е сърдита и не изпитва неудобство в негово присъствие след глупостта му да я целуне в коледната нощ. Бе научил важен урок. И бе извадил късмет. Този път.
— Мисля, че алкохолът убива всички насекоми. Беше чудесно.
— Радвам се. Как са децата?
— Малко превъзбудени. Винаги е така, след като са били с Шарлот. Тя изглежда ги разстройва.
— Ще се успокоят сега, след като са се върнали у дома.
— Как е Стив? — попита той предпазливо, носеше в ръка куфарчето, което тя му бе подарила за Коледа. Харесваше го. Видя, че на ръката й е часовникът. Не знаеше, че го бе оставила в Сан Франциско, за да не разстрои Стив. Но сега отношенията й със съпруга й бяха прекрасни, бизнесът процъфтяваше и можеше да го носи с чиста съвест.
— Стив като никога не ходи на работа цялата седмица — съобщи му тя с доволен вид. — Освен това прие много разумно ситуацията с работното място тук. Ще остане в Ню Йорк още два месеца. Ще ми се наложи да направя всичко възможно да си ходя по-често през уикендите. Ще пътувам след две седмици. — Тези нейни думи му напомниха нещо.
— Организирал съм ваканция за висшия персонал на Хаваите след три седмици. Щях да ти го кажа. Мисля, че хората ще дойдат с удоволствие. — Той й даде датите и тя ги отбеляза на календара.
— Звучи ми добре — усмихна му се тя, а после му напомни, че имат среща с финансовата комисия след десет минути.
— Надзирател. Къде ми е „Маргаритата“. Къде е плажът? — Тя се разсмя и размаха показалец срещу него в отговор.
— Забрави. Ваканцията свърши. Имаме много работа, мистър Дау.
— Да, мадам — поклони й се шеговито той и изчезна към кабинета си, за да вземе документите.
Целия следобед след заседанието на финансовата комисия работиха заедно и той откри едва забележима промяна в държанието й. Беше малко по-делова, малко по-учтива, но в края на деня сякаш всичко се бе нормализирало. Когато си тръгваше, тя му помаха весело с думите, че ще се видят на сутринта. Стори му се, че малко бе притворила вратата пред него, но той си знаеше, че има основание за това. Беше мислил много за нея, докато бе в Мексико, и се бе притеснявал какво ще стане, когато се видят отново. Усещаше, че му липсват разговорите с нея и бе учуден от самия себе си, когато си даде сметка колко се радва да я види.
Покани я на вечеря с децата през уикенда, но тя отказа с извинението, че има много работа. Прекара съботата в офиса, а в неделя отиде в града да потърси къща и този път той не предложи да я придружи. А когато децата му го попитаха къде е тя и им отговори, че е заета, те изразиха съжаление, че няма да я видят. Но той разбираше, че е по-добре малко да се отдалечат един от друг. Бяха навлезли в опасни води и за щастие изплуваха от тях. Така бе по-добре, повтаряше си той, но всеки път, щом погледнеше куфарчето си през уикенда, с изненада откриваше колко му липсва тя. Бе се привързал странно към нея, много повече, отколкото към когото и да било друг от години насам.
Глава 12
Ана Гонсалес бе постъпила в травматологичното отделение, за да работи със Стив, но два дни след идването й той си даде сметка, че жената е изключително независима. Знаеше какво трябва да прави и имаше собствени идеи. Не се противопоставяше на инструкциите му, но все пак имаше свое мнение. А когато се върна от едноседмичния отпуск, прекаран с Мередит, установи, че Ана бе спечелила уважението на всички, с които работеше. Освен това я харесваха.
Сутринта след завръщането му тя го информира за всичко, което бе направила, предаде му и грижливо водените от нея бележки и когато той ги прочете, остана изумен.
— И си свършила всичко това? — възкликна той учуден.
Бе ходила на всички заседания, бе направила реорганизации за постигането на по-голяма ефективност. Бе променила някои графици и бе успяла също да оперира огромен брой пациенти.
— Някога прибираш ли се вкъщи при детето? — попита я шеговито.
— Не много често — сопнато отвърна тя.
Бе красива жена и изглеждаше по-млада от възрастта си, но това никак не се набиваше на очи. Усмихваше се рядко и бе упорита в работата. У нея имаше нещо, което я правеше да изглежда делова. Но същевременно бе невероятно нежна и сърдечна с пациентите. Очевидно бе душевно богата жена.
Бе постъпила в болницата още преди той да излезе във ваканция, но усещаше, че започва да я опознава едва след като изтече януари. Бе неуморна и бе готова да работи без почивка. Никога не бързаше да се прибере вкъщи, макар по думите й да съдеше, че е отдадена на детето си. Веднъж я попита защо е съгласна да работи толкова дълго и по толкова много дни, а тя го погледна право в очите.
— По две причини. Харесва ми това, което правя, и имам нужда от пари.
— Кой се грижи за дъщеря ти, докато си тук?
У нея имаше нещо, което будеше интереса му. В същото време усещаше някаква твърдост или по-скоро резервираност, сякаш се бе скрила под непробиваема обвивка, за да не наранят нежната й душа.
— Оставям я на съседите. Те имат пет деца и момиченцето ми се чувства добре с тях.
— Ами ти? Не изпитваш ли понякога потребност да се прибереш по-рано вкъщи? Всички имаме нужда да излезем оттук, за да запазим разума си трезв — отбеляза той с уморена усмивка. Той самият бе на дежурство от четири дни.
— Ти също не се прибираш кой знае колко вкъщи — подхвърли тя. Имаше гъста черна коса и меки кафяви очи, чийто цвят напомняше на шоколад.
— Съпругата ми живее в Калифорния — обясни той.
— Разведен ли си?
Той поклати глава.
— Значи сте разделени?
Сама не знаеше защо проявява любопитство към него. За Стив се носеха различни слухове. Приказваха, че е добър човек, но има странни отношения със съпругата си, но Ана не схващаше какво точно означава това. Затова го попита. Никога не се страхуваше да задава въпроси и настойчивият й поглед говореше, че очаква отговор. На Стив му изглеждаше външно по-твърда от Мередит, но имаше усещането, че е по-кротка по характер. Понякога в работата с него бе рязка и груба, а в следващия момент казваше нещо мило, което искрено го трогваше. Всъщност бе сдържана. Явно бе наранена и не желаеше да допусне някой да я обиди отново. Бе борец, човек, който оцелява.
— С жена ми пътуваме между двата бряга — отвърна той с усмивка.
— Това сексуално предпочитание ли е, докторе, или диагноза? — засмя се и тя в отговор.
— И двете. Означава, че съм деветдесет процента от времето ерген и съм луд по жената, която работи в град на близо пет хиляди километра оттук. Все още не мога да си намеря работа там, но продължавам да търся. Работа. Не друга жена.
— Звучи ми сложно — отбеляза тя. Двамата седяха в кабинета му и пиеха кафе от пластмасови чаши.
