— Какво ще правиш, ако не успееш да се прибереш вкъщи? — смени темата той, тревожеше се за нея.
— Ще плача — отвърна прямо тя, после се усмихна тъжно. — Какво мога да правя? Ако затворят летището или отменят полета ми, изобщо не знам какво да правя.
— Ако подобно нещо се случи, настоявам да прекараш Коледа с нас. Не мога да допусна да стоиш сама тук.
— Благодаря ти, Кал, оценявам загрижеността ти. Надявам се обаче утре да успея да отпътувам.
— Аз също. Но ако… Не искам да останеш сама и да ти е мъчно.
— Няма. Обещавам. Ще скърбя в твоя дом. — И двамата се разсмяха.
Независимо колко й се искаше обаче, на следващия ден в Ню Йорк продължаваше да вали и в девет часа сутринта на Западния бряг, или по обяд в Ню Йорк, затвориха летище „Кенеди“. Тя успя да се обади на Стив в болницата и той бе разочарован, но прие нещата философски.
— Все рано или късно ще си дойдеш, скъпа. Просто ще отложим празнуването на Коледа, докато си дойдеш. Какво ще правиш довечера?
— Не знам. Семейство Дау ме поканиха, в случай че не мога да замина. — Тя нямаше други приятели там. Все още не бе имала време за запознанства, защото бе твърде заета в офиса.
— Поне ще си с децата — отбеляза той, но по тона му личеше, че не му е много приятно. Все пак не можеше да иска тя да прекара Коледа сама и затова не каза нищо. Той самият щеше да остане в болницата, за да не бъде сам. По-голямата част от персонала щеше да е на работа.
Кал бе чул новината, че летището е затворено, и преди да си тръгне на обяд, поднови поканата си. Същия следобед щяха да излизат някъде с децата и той й каза да отиде към четири часа, след като са се прибрали.
Тя занесе голяма опаковка с карамелизирани пуканки и захаросани ябълки и децата радостно им се нахвърлиха. Седнаха край коледното дърво в дневната, той пусна коледни песни на компактдиск. Вечерта хапнаха рано и след това децата се разотидоха по стаите си, а Кал запали огън и двамата поведоха разговор за коледните празници, разказваха си за спомените си от детството. Той сподели, че майка му умряла, когато е бил дете, и че години след това празниците винаги го натъжавали. Това донякъде обясни на Мередит защо не е склонен да се обвързва с жените. Явно имаше усещането, че жените в живота му винаги го бяха напускали по един или друг начин.
— Баща ти ожени ли се отново? — запита го тя.
— Не и преди да порасна. Двамата с мащехата ми починаха отдавна. Нямам друго семейство, само децата.
— А аз имам само Стив. Той също е без родители. Мисля, че затова толкова иска деца. Може би има нещо противоестествено в мен, вървя срещу природата си, като не ги искам.
— Не е задължително. Може би си права за себе си. По същата причина като съпруга ти и аз исках свои деца. Исках идеалното семейство и сега го имам… просто избрах неподходящата жена — той си взе от пуканките, които бе донесла.
— Децата ти са страхотни — кимна с глава тя, сякаш да потвърди думите си, той я погледна, стаята бе топла, дървата в огъня тихо припукваха.
— И ти си страхотна — тихо изрече. Не бе очаквал, че ще прекара Коледа с нея. Тя леко трепна, не знаеше как да реагира на комплимента, погледна го в очите, а после отмести поглед към огъня, замислена за Стив. Наистина й липсваше. — Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, Мери… съжалявам.
— Не се притеснявай — тя обърна лице към него. — Просто си мислех… за теб… и Стив… колко различни сте. И двамата сте много важни за мен, по различни причини. Харесва ми как работим заедно. Харесвам много неща у теб.
Всъщност не това искаше да му каже, думите сами се изплъзнаха, но бе истина. До голяма степен му се възхищаваше, харесваше компанията му, споделяха еднакви възгледи, както в работата, така и в стила на живот, имаха много общо. В известен смисъл — повече, отколкото със Стив. Едно от нещата във връзката й със Стив, които я забавляваха, бе, че двамата бяха напълно противоположни и сякаш се допълваха. С Кал обаче бяха в синхрон и си приличаха в много отношения, което правеше общуването им по-лесно.
— Чувствам се добре с теб.
— Никога не съм се чувствал по-добре с някой друг — призна той, като я гледаше в очите. — Така би трябвало да е в брака, а обикновено не е. Поне не и в моя.
— Двамата със Стив винаги сме били добри приятели. Но аз се чувствам и с теб по същия начин. — Изпита малко притеснение от факта, че разговаря толкова откровено за лични неща.
— Може би не е толкова лошо, след като прекарваме много време заедно. Повечето хора прекарват повече време с бизнес партньорите и секретарките си, отколкото със съпрузите си. — Двамата се усмихнаха и тя си взе още пуканки. — Ще дойдеш ли с нас на черква тази вечер, Мередит? Отиваме на среднощната меса в „Сейнт Марк“.
— С удоволствие. — Обичаше да ходи на черква, докато Стивън не бе религиозен.
Двамата седяха и разговаряха, забравили за времето и в дванайсет без петнайсет повикаха децата. Анди бе полузаспал, но все едно настояваше да отиде. Отправиха се към „Сейнт Марк“ с колата на Кал. Когато стигнаха, Анди вече спеше на задната седалка. Кал го взе на ръце, внесе го и го сложи внимателно на черковната скамейка до сестрите му, без да го буди. Момичетата бяха сериозни и пееха химните, без да гледат в молитвеника, явно ги знаеха наизуст, а те двамата с Кал използваха един и същ молитвеник. Службата бе прекрасна и с искрящи от вълнение очи тя го погледна един-два пъти, а той й се усмихна. Гласът му бе плътен и мелодичен и те запяха заедно „Тиха нощ“. Когато се върнаха в колата, помежду им се бе създало някакво особено чувство на близост. Сякаш тя бе част от неговото семейство. Това бе странно усещане и когато той я изпрати до апартамента й, не й каза и дума повече, просто я притегли към себе си и я целуна. Без колебание тя отвърна на целувката му и той я задържа в прегръдката си, а после я погледна и с изненада установи, че сълзи се стичат по бузите й.
— Съжалявам… не зная какво ми става, Кал… сякаш целият ми свят се срутва, аз съм част от един нов живот тук, но дори не съм сигурна, че тук ми е мястото.
— Не биваше да правя това, Мери… съжалявам… — За миг и на двамата им се бе сторило правилно. Но целувката можеше да ги отведе в свят, където си даваха сметка, че нямат право да бъдат. — Наистина съжалявам… няма да се случи отново… за миг изгубих реална представа.
— И аз — тихо отвърна тя. Харесваше го, но нямаше право на подобни чувства и го разбираше. — Мисля, че през празниците всички оглупяваме малко. Мислим си за онова, което нямаме, а според нас трябва да имаме. Общуването с децата ти тази вечер почти ме накара да поискам да имам деца.
— Може би ще имаш — нежно й каза той.
Но тя само поклати глава. Разбира се, че не можеше да му го каже, но бебето, което внезапно поиска, пожела да е негово, а не на Стивън. Не можеше да проумее как й хрумна тази глупава мисъл. Сякаш всичко в живота й се обръщаше с главата надолу. Единственото, което разбираше, бе, че трябва да се върне при Стивън, преди съвсем да се изгубят един друг. За първи път осъзна възможността да се разделят и това я ужаси.
— Весела Коледа, Мери — тихо прошепна Кал, преди да си тръгне.
— Весела Коледа и на теб, Кал — отвърна тя, но и двамата бяха разстроени от случилото се. В известно отношение то не бе трудно да се обясни, и двамата бяха самотни хора. Но си даваха сметка, че това не е причина да подлагат на риск брака й или да съсипват приятелството си.
На следващия ден тя му се обади и се извини, че не може да отиде.
— Заради случилото се снощи ли? — попита той тихо.
— Да, мисля, че и двамата имаме нужда да размислим, преди да направим нещо глупаво. Казаха ми, че летището ще бъде отворено след няколко часа. Всичко ще е наред, когато се върна от Ню Йорк, нека го забравим, Кал.
Той не можеше да се отърве от чувството си за вина, не можеше да позволи тя да го напусне заради глупавата му постъпка. Повече от всичко друго не искаше да я загуби.
— Съжалявам, че бях такъв глупак. Знам колко си влюбена в Стив. Не мога да си обясня какво ми стана внезапно.
