Току-що бяха приключили с тежка коремна операция, благодарение на уменията й успяха да извадят куршума. Гъвкавите й пръсти, професионалната й работа и упоритостта й спасиха пациента. Стив бе почти сигурен, че не би го постигнал сам.
— Да, сложно е — призна той с въздишка. — Така е от четири месеца. През октомври тя започна работа в Калифорния, а мястото, което бях уредил, пропадна през декември, пък и трябваше да остана тук заради Лукас.
— Не звучи добре. — Погледът й остана взрян в очите му, пълен с въпроси. Тя го смяташе за добър хирург, интересна личност, макар и може би малко ексцентричен. Понякога изказваше гласно мнения, които шокираха сестрите.
— Така си е. Тя получи страхотно предложение от една компания и аз я насърчих да го приеме. Бях си уредил работа от януари, но после от болницата ми отказаха. Всъщност това е неприятното. Но за момента не мога да направя почти нищо. Единственото, което ми предложиха след това, е място в спешното отделение, където лекуват главно хемороиди и навехнати глезени, спорадични случаи на обриви или астма. Тяхната книга за регистрация направо ме приспива.
— Разглезил си се тук — многозначително отбеляза тя. Дори хирургическите дрехи не можеха да скрият хубавата й фигура.
— Може би. Вероятно тукашните главоболия изобщо не са ми необходими. Би трябвало да съм готов да върша нещо по-лесно. Сигурно ще се окаже облекчение.
— Съмнявам се. Струва ми се, че се опитваш да убедиш сам себе си. Как можеш да отидеш някъде, където предизвикателствата ще липсват? — Тя гледаше реално на живота, пък и бе човек на действието.
— Налага се да го сторя. Не искам да изгубя брака си.
— Ако тя те обича, няма. Ако не, не можеш да направиш нищо, за да го спасиш.
— Вземаш ли допълнителна такса за подобни съвети, докторе? — пошегува се той и тя се усмихна.
— Не, давам ги безплатно, защото самата аз не приемам съвети.
— Разбрах, че си разведена — рече простичко той и тя кимна.
— Съвсем.
— Какво означава това?
— Означава, че се мразим, и аз се надявам никога повече да не видя този кучи син. Напусна ме, когато бях бременна в осмия месец, защото родителите му му повериха тръстов фонд.
— А, разбирам — Стив се почувства неловко, че попита, горчивината на тона и погледът й говореха, че е дълбоко наранена.
— Той никога не е виждал дъщеря си.
— От това, което чувам, май е извадила късмет. Никой няма нужда от такъв баща, Ана — съчувствено рече той.
— Може би. Но всеки има нужда от баща. За нея той винаги ще е загадка, фантазия, някакъв изгубен герой, защото не го познава.
— Може би някой ден и това ще стане. Може би тя ще го открие.
— Възможно е. Не мисля, че той ще я потърси. Заради мен. — Тя все още изглеждаше ядосана. Постъпката му бе отвратителна и тя очевидно не бе му простила.
— Но ако не те е обичал, защо се е оженил за теб?
— Бях бременна. Той постъпи благородно. А после се превърна в страхливец.
— Аха, човешката раса и чаровните й слабости.
— Предполагам.
Не беше лесно да се говори за живота посред нощ, след като временно се намираш между два свята, спасяваш нечий живот и облекчаваш болката на хората. Светът отвън, светът отвъд тези стени понякога приличаше на друга планета. Все едно да си в лодка в средата на океана. На Стив му бе мъчно за нея, тя се държеше като обиден човек, ядосан, огорчен и разочарован. Единственият път, когато очите й светнаха, бе, когато заговори за дъщеря си. Името й бе Фелиша.
Два дни по-късно, след кратка почивка, те отново бяха на работа заедно. Беше през уикенда. В полунощ и двамата умираха от глад и си поръчаха пица. Тя изглеждаше по-добре от последния път, когато разговаряха, и той я накара да се разсмее с няколко изтъркани шеги, стари истории за чудаци, лежали в травматологичното отделение.
— Имаш ли приятел? — попита я после, докато се бореха с моцарелата на пицата, и тя се засмя на въпроса.
— Шегуваш ли се? Кога? Възможно ли е човек, който работи тук, да си има гадже? Как е възможно да се справи?
— Някои от мъжете го постигат — небрежно отбеляза Стив, а в отговор тя се усмихна.
— Ами ти? Виждаш ли се с други жени?
— Разбира се, че не. — Той я изгледа неодобрително. — Казах ти, женен съм.
— Да, за жена от друга галактика, далеч, далеч оттук. Просто питах. — Бе чувала слуховете в болницата, че той е верен на съпругата си, и го харесваше заради това. Пък и отговорът му донесе и на нея облекчение. Нуждаеше се от приятел, а не от някой сваляч. — Кога си идва тук?
— Не много често. Ще си дойде този уикенд.
— Това е чудесно. Имате ли деца, Стив?
— Не съм такъв щастливец.
— Защо? — Беше го виждала как се отнася с децата в травматологичното отделение и бе очевидно, че ги харесва.
— Тя е много заета. Всъщност и двамата сме заети. Не мога да я обвинявам. Тя твърди, че не иска деца.
— Е, щом го е казала съвсем сериозно — замислено произнесе Ана, — значи наистина не иска. Повярвай й. Мъжете винаги смятат, че могат да наложат своето на жените си, но не е възможно, повярвай ми. А ако все пак го направят, се оказва голяма грешка.
— И с теб ли се получи така? — Чувстваше се объркан, определено не бе съгласен с мнението й. Все още смяташе, че може да уговори Мередит да имат бебе. Винаги бе смятал, че Мередит ще бъде страхотна майка, ако се съгласи на това.
— Не — отговори му честно Ана. Тя винаги бе честна с него и това му харесваше. — Аз забременях. Просто и обикновено. Срещахме се в продължение на два месеца и хоп, готово. Той изпадна в паника. А аз бях на върха на щастието.
— Защо не направи аборт? Щеше да е по-просто.
— Значително по-просто. Но съм католичка. Не можех да го допусна. Преди си мислех, че мога, ако се наложи. Но не можах. Баща ми побесня. Майка ми се разплака. Сестрите ми ми съчувстваха. Братята ми искаха да ме убият. Изобщо не бе най-добрият период от живота ми. След стажа възнамерявах да се върна в Пуерто Рико, за да помагам на моя народ, да се грижа за бедните. Известно време мислех да специализирам тропически болести, но ми е по-добре тук, да работя в спешно отделение. Във всеки случай сега е твърде сложно да се върна в Пуерто Рико. За мен е по-лесно тук. За тях — също. Не се налага да се извиняват, нито да лъжат заради Фелиша. Баща ми е казал, че съм вдовица.
Понякога бе изумително какво си причиняват един на друг хората от едно семейство, но за Стив вече не бе изненадващо. Беше чувал всякакви истории и нейната не го учуди. Просто му дожаля за нея. Бореше се сама с трудните обстоятелства и някак си се справяше. Различаваше се много от Мередит с нейната работа и огромна заплата, портфейла акции, който бе осигурила за двамата, и удобния им апартамент. Докато слушаше Ана, дори изпита известна вина. Животът му бе много по-лесен, отколкото нейният. Прииска му се да й помогне, но не виждаше какво може да стори, освен да й осигури някой ден постоянна работа в травматологичното отделение, вместо да работи по заместване.
— Ами, ти? — попита го тя внезапно. — Мислил ли си някога да правиш нещо друго? Частна практика? Или да работиш в клиника в страна от Третия свят?
— Само в най-лошите ми кошмари — засмя се той и тя го последва. — И тук е достатъчно лошо. Не ми трябват змии и паразити, които да влошат положението ми. Това ли искаше да правиш, когато си стъпиш на краката, Ана?
