Ала той, както и тя, бе наясно, че този изблик на неовладени емоции трябва да прекъсне незабавно. Може би ако повече не говореха на тази тема, моментът щеше да отмине и двамата да забравят случилото се и да се върнат към хубавото приятелство, създало се помежду им от месеци.
— Добре съм. Обещавам ти, че няма да има проблеми.
— Беше толкова хубаво да бъда с теб снощи и да разговаряме. От години не съм говорил с някого за родителите си.
— Няма да загубим приятелството си, Кал, обещавам. Ще се оправя, след като видя Стив. А ти отново ще се стабилизираш след ваканцията в Мексико. Казах ти, това е просто заради празниците. Ще се видим след Нова година.
— Наистина ли си добре, Мери? — той се притесняваше за нея, знаеше, че я е разстроил.
— Да, наистина е така. И двамата ще се оправим. Весела Коледа, Кал. Целуни децата от мен. — По някаква необяснима причина, след като затвори телефона, тя установи, че й липсват.
Изпита истинско облекчение, когато отвориха летището в Ню Йорк същата вечер и си уреди място за нощния полет. По целия път до Ню Йорк не мигна, мислеше за Кал, за това колко безумно можеха да се поддадат на моментна емоция. Това бе достатъчно, за да я държи будна. Знаеше, че двамата със Стив трябва да предприемат нещо. Не можеха да живеят по този начин завинаги.
Когато пристигна, взе такси до вкъщи, градът имаше приказен вид, целият бе покрит със сняг. Отново заваля, макар и слабо. Бе денят след Коледа, но поне бе стигнала до дома. А когато влезе в спалнята, завари Стив там, дълбоко заспал в тяхното легло. Свали дрехите си и тихо се пъхна под завивките до него. В съня си той я притегли към себе си и я прегърна.
Глава 11
Седмицата в Ню Йорк излетя като миг. Стив си бе взел отпуск за цяла седмица и те прекараха времето в идилия. Въргаляха се в снега, ходиха да се пързалят в парка. Излизаха на дълги разходки, на вечери. Любиха се повече, отколкото го бяха правили от години, сякаш и двамата отчаяно се вкопчваха един в друг. След първите няколко дни двамата сериозно обсъдиха проблемите си.
— Какво ще правим? — попита първа Мередит. — Не можем да живеем така завинаги.
— Надявам се да не се налага — тъжно отбеляза той. Сега, когато Мередит беше тук и очевидно го обичаше, той бе по-спокоен, отколкото когато отсъстваше.
— Искаш ли да напусна работа? Ще го направя, ако желаеш — искрено рече тя. Бяха разделени почти от три месеца, за него нямаше работа на Западния бряг, не се виждаше краят на раздялата им.
— Разбира се, че не искам. Желая това, което е добро за теб. Рано или късно, нещо ще се уреди — спокойно й се усмихна Стив.
— Ами, ако е късно? Ако се проточи шест месеца? Или година?
— Тогава ще живеем по този начин. А ако не се намери нещо подходящо, ще започна работа в спешното отделение, пък ще дебна всяка възможност, която се появи. Не е трагедия, просто е тежък период. И други хора го преживяват.
— Някои от тях не успяват — тя все още бе разтревожена. Случката с Кал в коледната вечер й говореше, че никой не е неуязвим и независимо колко се обичаха, да живеят на двата противоположни бряга, представляваше голяма опасност за тях. За Мередит това бе предупреждение, но нямаше намерение да го сподели с него. Не искаше да го наранява.
— Какво искаш да кажеш? — попита Стив, изглеждаше объркан.
— Браковете на някои хора се разпадат, когато живеят по този начин. Това носи огромно напрежение. Напоследък ситуацията не е никак лека.
— Знам това. Но ние ще успеем. Струва си. Не искам да се откажеш от работата, която обичаш, нито от възможностите, които Кал ти дава. Обичаш да работиш с него, това е най-вълнуващата работа, която си имала, пък и печелиш много пари.
— Нищо не струва, ако те загубя — категорично произнесе тя. — Няма работа на планетата, която не бих жертвала за теб, нито пък каквато и да било сума пари.
— Сигурен съм — той я притегли към себе си и я целуна. — Ще дойда до два месеца и когато по-късно се сещаме за този период, ще се смеем. Можем да го направим, Мери. Обещавам ти. — Внезапно изпита чувството, че нещо я отделя от него, сила, която бе по-мощна от тях, сякаш съдбата заговорничеше срещу двамата. — Нека се опитаме и прекарваме уикендите си по-често заедно.
— Мисля, че това ще помогне — съгласи се тя и той кимна.
— Ще продължавам да търся работа в Сан Франциско. През следващите два месеца все едно не мога да мърдам оттук, докато Лукас не се възстанови от счупването. Значи е ясно, че ще съм тук още дълго. Може би дотогава ще се открие място в района на залива.
— Господи, надявам се — въздъхна тя и го бутна обратно в леглото.
Успяха да бъдат заедно дори в новогодишната нощ, без да ги безпокоят от травматологичното отделение, главно благодарение на Ана Гонсалес, която го заместваше. Стив дори подчерта, че Гонсалес е забранила да го безпокоят.
— Дължа й голяма благодарност в такъв случай — каза Мередит, докато прибираше багажа си на първи януари, за да се върне в Калифорния.
И двамата бяха тъжни, че тя си отива, бяха прекарали чудесно една седмица и Мередит се чувстваше по-сигурна за връзката им, отколкото на сутринта след Коледа. Вече смяташе, че бракът им отново е в безопасност. Пък и всичко, което той й каза, звучеше съвсем разумно. Рано или късно щеше да си намери работа. Стив бе решен да напусне във всички случаи, дори да трябваше да работи като обикновен ординатор, макар тя да знаеше, че това би го потиснало.
— Искам да се запознаеш с Ана следващия път, когато дойдеш — вметна й Стив, докато хапваха приготвената от него вечеря, преди да се отправят за летището. — Тя е удивителна жена. От Сан Хуан е и е израсла в бедност. Следвала е на пълна стипендия в Йейл, а после е завършила медицински колеж. Омъжила се за някакъв богаташ от правния факултет, но доколкото разбирам, семейството му не е било никак доволно. Накрая го принудили да я остави, но вече детето им се родило. Напуснал я, докато стажувала, без пукната пара и с новородено бебе. Детето сега е на пет години. Тя живее в някакъв апартамент в сграда без асансьор в Уест Сайд. Невероятен лекар е. Имахме щастие, че я открихме.
— Как изглежда? — попита Мередит и Стив се разсмя.
— Този въпрос е твърде женски — пошегува се той.
— Нали съм жена.
— Забелязах го. — Само час преди това се бяха любили. „Последно преди тръгване“, както казваше той. — Миловидна е, но не е нещо особено. Малко по-слаба отколкото трябва, малко нервна, много стресирана! Трябва да гледа дете и изглежда, че едва свързва двата края. Опитвам се да накарам болничната управа да я наемем за постоянно. Тя ще ни е от полза в отделението. А когато напусна, може да ме замести. Ще й хареса.
— Изглежда е въплъщение на добродетелта. — Нещо в начина, по който разговаряха за нея, правеше Мередит неспокойна. А неясното физическо описание, което той й направи, й се стори твърде схематично. — Колко е годишна?
— Трийсет и три. Не е дете. И много преживява за бившия си съпруг. — В гласа му се усети съчувствие.
— Той не издържа ли детето?
— Изпраща й двеста долара месечно. Очевидно никога няма да говори с нея, не иска да вижда детето и се е оженил за някаква дебютантка от светските среди, която отскоро му е родила близнаци.
— Чудесен човек — отбеляза Мередит, а после си даде сметка, че ревнува, което й се стори странно. Не Стив се бе целувал с Кал в коледната нощ. Все още съжаляваше за случилото се и се чувстваше виновна, защото знаеше, че съпругът й никога не би постъпил така. Винаги й беше верен, както и тя не бе му изневерявала нито веднъж. Не биваше да допуска коледното безумие да ги обхване отново. Сигурна бе, че и Кал споделя нейното мнение.
Стив отведе Мередит на летището и когато се прегръщаха и целуваха, вкопчени един в друг, те
