лампа, която окачиха за дебелото мачтово въже, за да могат да видят кораба от брега; после пробиха едно буренце и в чест на нощното приключение изпразниха по чашка превъзходно гасконско вино; а докато единият скитник приготвяше лъка и стрелите си, за да пази кораба от нови нашественици, другият спусна лодката и скочи в нея, очаквайки Дик.
— Отваряй си очите, Джек — каза младият предводител, преди да последва подчинения си. — Ти ще си добре тук.
— Да — отвърна Джек, — много добре ще съм наистина, докато сме на котва, но щом корабът си покаже носа вън от пристанището… Вижте как затрепери! Горкият, щом чу думите ми, и сърцето му трепна от страх в дъбовите ребра. Я вижте, мастър Дик, колко се стъмни!
Станало бе наистина невероятно тъмно. Огромни вълни налитаха една след друга из мрака и „Добра надежда“ непрестанно се издигаше и плъзгаше надолу. Ситни снежинки и тънички струи от морска пяна долитаха и оросяваха палубата; а вятърът свиреше тъжно между корабните въжета.
— Зловещо време, ей богу! — каза Дик. — Но какво от това? Такава виелица бързо минава.
Все пак го тревожеше и потъмнялото небе, и виенето на вятъра; когато слезе от „Добра надежда“ и загреба с все сили обратно към брега, той се прекръсти набожно, молейки се богу за всички, които бяха излезли тая нощ в морето.
Край заливчето се бяха събрали вече дванадесетина от неговите хора. Дадоха им лодката и им заповядаха да тръгнат веднага към кораба.
Малко по-нататък Дик видя лорд Фоксхем, който побърза да го посрещне, закрил лице с тъмна качулка, а бляскавата броня — с грубо червеникаво наметало.
— Наистина ли смятате да излезете в морето, млади Шелтън? — каза той.
— Милорд — отговори Ричард, — около къщата караулят конници, не можем да я доближим по суша, без да вдигнат тревога; а щом сър Даниъл узнае намерението ни, да мислим, че ще го изведем на добър край е все едно, с ваше позволение, да гоним тоя, дето духа. Ако тръгнем по море, се излагаме на опасност от стихиите, но все пак има изгледи да сполучим и да отвлечем девойката.
— Добре — каза лорд Фоксхем. — Водете ме. Ще дойда с вас, за да не се посрамя, но признавам, че бих предпочел да съм сега в леглото си.
— Да тръгнем в тая посока тогава — каза Дик. — От там ще вземем водач за кораба.
И той тръгна към пивницата, гдето бе дал среща на част от хората си. Някои се разтакаха отвън; други бяха влезли смело вътре и избирайки място колкото е възможно по-близо до другаря си, бяха заобиколили Лоулес и двамата моряци. Ако се съдеше по разстроените им лица и мътни погледи, и двамата бяха отдавна прехвърлили мярката; когато Ричард влезе, последван от лорд Фоксхем, двамата моряци и Лоулес пееха стара, тъжна моряшка песен, на която бурята пригласяше.
Младият вожд огледа бързо заслона. В огъня бяха току-що нахвърляли нови дърва и гъстият чер дим бе замъглил ъглите на помещението. Ясно беше все пак, че хората на Дик бяха далеч по-многобройни от останалите посетители. Успокоен от това — в случай, че замисленият от него план не сполучи, — Дик отиде към масата и зае по-раншното си място на пейката.
— Хей — извика пияният собственик на кораба, — ти пък кой си?
— Искам да ви кажа една дума отвън, мастър Арблестър — отговори Дик, — и то по ей такава работа.
Той показа една жълтица, която блесна, озарена от пламъка на камината.
Очите на моряка светнаха, при все че не бе още познал нашия герой.
— Добре, момче — каза той. — Ще изляза с тебе. Побратиме, аз ей сега ще се върна. Пий наздраве, побратиме!
Като улови подръка Дик, за да подкрепи залитащите си стъпки, той тръгна към вратата на пивницата.
Щом прекрачи прага, десет яки ръце го сграбчиха и вързаха: а след две минути го захвърлиха в близката плевня с вързани нозе и запушена уста. После простряха до него и моряка му Том, изведен по същия начин, и ги оставиха да размишляват цяла нощ.
Тъй като нямаше вече защо да се крият, повикаха с уговорения сигнал хората на лорд Фоксхем и цялата дружина заграби колкото лодки и бяха нужни и отплава с тази флотилия към лампата, окачена на корабното въже. Още преди да се прехвърлят на борда на „Добра надежда“, яростни викове откъм брега показаха, че някои моряци са открили отвличането на лодките си.
Но беше вече късно да си ги върнат или да отмъстят. От четиридесетте бойци, събрани на откраднатия кораб, осем бяха пътували по море и можеха да бъдат моряци. С тяхна помощ разпънаха платното и вдигнаха котва. Все още тананикайки припева на моряшката песен, залитащият Лоулес улови дългото кормило и „Добра надежда“ заплава в нощния мрак към огромните вълни отвъд пристана.
Ричард се настани на завет край платното. Като се изключи корабният фенер и няколко мъждукащи светлинки в Шорби, наоколо беше тъмно като в рог. Само от време на време, когато „Добра надежда“ се люшкаше замаяно сред вълните, някой гребен светваше за миг като сноп от снежнобяла пяна и се пръскаше зад кърмата.
Мнозина от хората, се улавяха за каквото им попадне и се молеха с глас; повечето се разболяха от морска болест, добраха се до трюма и налягаха там между превозваната стока. От страхотното люшкане на кораба и непреставащото пиянско перчене на Лоулес, който продължаваше да крещи и пее на кърмата, и най-големият смелчак можеше да се усъмни в изхода на делото.
Но Лоулес, воден сякаш от вътрешен усет, преведе кораба през огромните вълни до дълъг пясъчен насип, гдето плаваха известно време в спокойни води, и най-после откара „Добра надежда“ до груб каменен вълнолом, о който я привързаха набързо, оставяйки я да скърца и да се люшка в тъмнината.
Глава V
„Добра надежда“ (продължение)
Вълноломът беше недалеко от дома, гдето се намираше Джоана; трябваше само да слязат на брега, да обградят къщата със силен отряд, да нахлуят вътре и да отвлекат пленницата. Затова можеха да смятат, че „Добра надежда“ е изпълнила вече задачата си, отвела ги бе в тила на противниците им; и да успеят, и да не успеят в начинанието си, те се надяваха да се оттеглят към гората, гдето бяха подкрепленията на лорд Фоксхем.
Но не беше лесно да слязат на брега; мнозина се бяха разболели от морска болест, всички бяха премръзнали; близостта и безредието в кораба бе разстроило дисциплината; духът бе отпаднал от люшкането в тъмнината. Всички се върнаха без ред към кея: лордът трябваше да се хвърли с изваден меч сред хората си; непокорството бе потушено с доста викове, а те бяха съвсем нежелателни сега.
Когато възстановиха донейде реда, Дик тръгна с малък отряд отбрани бойци. За разлика от святкащата морска пяна, тъмнината на сушата се спусна като плътна завеса пред него, а воят и свистенето на вятъра заглушаваха всеки друг шум.
Но Дик още не бе стигнал до края на кея, когато вятърът стихна и в това затишие му се стори, че чува по брега конски тропот и оръжеен звън. Той спря спътниците си и направи сам една-две стъпки по крайбрежния пясък; сега вече се увери, че насам идват хора и коне. Обзе го страшно отчаяние. Ако враговете им ги бяха наистина издебнали, ако бяха обградили вълнолома откъм брега, и той, и лорд Фоксхем щяха да се озоват в много тежко положение за отбрана — зад тях оставаше само морето, а хората им бяха струпани на тесния вълнолом. Той подсвирна предпазливо, както бяха уговорили.
Но този сигнал има нежелани последици. В тъмнината се изсипа веднага градушка от наслуки хвърлени стрели; а хората на пристанището се бяха струпали толкова наблизо един до друг, че мнозина бяха ранени и отвърнаха на стрелите с викове от болка и уплаха. Лорд Фоксхем бе ранен още с първите стрели. Хоксли го отнесе незабавно на кораба; затова през последвалата кратка схватка хората му се сражаваха (доколкото изобщо се сражаваха) без водач. Това бе навярно главната причина за нещастието, което бързо последва.
Дик удържа почти цяла минута с малцината си храбри бойци бреговия край на вълнолома; и от двете страни бяха ранени по един-двама души; сабите звънтяха, но още не личеше коя от двете страни ще надделее, когато щастието измени внезапно на хората от кораба. Някой извика, че са загубени, а те бяха отдавна готови да се поддадат на обезсърчение, и викът бе подет веднага. „На борда, момчета, спасявайте
