се!“ — извика друг. Трети, с верния усет на страхливците, пусна неизбежния слух при всяко отстъпление: „Предадени сме!“ В същия миг всички се втурнаха и заблъскаха по вълнолома, като обърнаха незащитените си гърбове към нападателите и огласиха нощта с изплашени викове.
Един страхливец вече обръщаше кормилото, друг продължаваше да се държи за носа на кораба. Бегълците скачаха с писък и биваха изтегляни на палубата или падаха и забиваха в морето. Някои бяха съсечени на вълнолома. Мнозина бяха ранени на самия кораб, когато в бързането и уплахата си окачаха един срещу друг. Най-после носът на „Добра надежда“ се отдели случайно или нарочно от вълнолома и неуморният Лоулес, запазил мястото си до кормилото благодарение на необикновената си физическа сила и щедрото използуване на кинжала, успя да насочи веднага кораба в желания курс и да го изведе в бурното море; от всички дупки за изтичане на вода струеше кръв от натъркаляните по палубата ранени, които се блъскаха в тъмнината.
Лоулес прибра кинжала в ножницата и каза на най-близкия си съсед:
— Оставих по един печат, побратиме, на тия страхливи псета, дето се бяха разджафкали.
Самите бегълци, които търсеха спасение на кораба, не обръщаха никакво внимание на ударите с пестници и нож, с които Лоулес успя да запази мястото си в суматохата. Но сега сякаш ги усетиха изведнъж или пък някой бе подслушал думите на кормчията.
Обзети от паника войници бавно си възвръщат самообладанието, а може би, за да заличат спомена от позорната уплаха, те изпадат често в противоположната крайност — неподчинението. Така стана и тоя път: хората, захвърлили оръжието си и изтеглени с нозете напред на борда на „Добра надежда“, сега роптаеха срещу водачите си и искаха да накажат някого.
Това растящо недоволство се насочи срещу Лоулес.
За да не се блъсне о брега, старият скитник бе насочил кораба към открито море.
— Гледайте! — изрева един от недоволниците. — Откарва ни към морето!
— Вярно! — извика друг. — Та това е измяна!
Всички викаха в един глас, че са жертва на предателство, и с крясъци и клетви поискаха Лоулес да върне кораба на брега. Той само скърцаше със зъби и продължаваше да насочва мълчаливо „Добра надежда“ сред огромните вълни към открито море. От чувство за лично достойнство или защото беше пийнал, той не благоволи да отговори на неуместния страх и оскърбителните заплахи. Тогава недоволниците се събраха между мачтата и кормилото; ясно беше, че кукуригат като петли на бунище, за да се насърчават един друг. Но лесно биха могли да постъпят несправедливо или неблагодарно. Дик почна да се качва по стълбата, готов да се намеси; но един от хората, който разбираше донейде от мореплаване, го изпревари.
— Момчета — започна той, — вие сте същински дръвници според мене. За да се върнем, трябва да излезем в открито море, нали? И старият Лоулес…
Някой го удари през устата; още същия миг страхливите му другари се нахвърлиха отвред върху него, както огън обхваща суха слама, повалиха го на палубата, стъпкаха го и го довършиха с ножовете си. Сега, вече Лоулес се разгневи.
— Водете сами кораба! — изрева той, като ги изруга, и напусна кормилото, без да мисли за последиците.
В този миг „Добра надежда“ се люшна върху гребена на една огромна вълна и се преметна с шеметна бързина на другия й край. Друга вълна се издигна веднага пред нея като страхотна черна кула и корабът потъна с главата напред във водния хълм. Зелената вода го заля от носа до кормилото — на височина до човешко коляно, — а вълните се издигнаха по-високо от самата мачта. После „Добра надежда“ се изправи пак с ужасяваща, тръпна нерешителност, като смъртно ранен звяр.
Шест-седем души от недоволниците бяха отнесени от вълната, а когато се опомниха, останалите почнаха да призовават на помощ всички светии и да молят Лоулес да поеме отново кормилото.
Той не чака да го молят повторно. Изтрезнял бе изведнъж от ужасната последица на справедливия си гняв. Той разбираше по-добре от всички, че „Добра надежда“ едва-що не потъна, а от люшкането й във водата виждаше, че опасността не е отминала.
Повален от сътресението, полуудавен, Дик се изправи, все още затънал до колене във водата, и пропълзя към стария кормчия.
— Лоулес — каза той, — само ти можеш да ни спасиш. Ти си наистина храбър и силен мъж и умееш да караш кораб; ще ти изпратя трима надеждни бойци да те пазят.
— Няма нужда, мастър, няма нужда — отговори кормчията, като се взираше в тъмнината. — Ние се отдалечаваме всеки миг от крайбрежния пясък; всеки миг значи морето ще връхлита все по-силно върху нас и ония скимтящи псета ще се натъркалят по гръб. Не зная защо, мастър — в тая работа има някаква тайна, — ала лош човек не може да стане добър моряк. Само добрите и смелите могат да издържат такова люшкане.
— Не, Лоулес — засмя се Дик, — това са моряшки приказки, които струват колкото тоя, дето духа. Но моля ти се, кажи, как сме? Добре ли плаваме? В правилна посока ли сме?
— Мастър Шелтън — отговори Лоулес, — аз съм бил досега — благодаря на съдбата! — францискански монах, стрелец, крадец и моряк. Много одеяния смених, но най-много ми се иска да умра в монашеско расо, а най-малко в изцапана моряшка дреха, и то по две важни причини. Първо, защото тук смъртта може да грабне човека ненадейно, и второ, защото се ужасявам от оная солена вода долу — и той тупна с нога. — А при това — продължи старият скитник, — ако не умра като моряк, и то още тази нощ, трябва да запаля свещ на светата дева.
— Така ли? — запита Дик.
— Точно така — отговори скитникът. — Не усещате ли колко бавно и тежко се движи корабът над вълните? Не чувате ли как водата плиска в трюма? „Добра надежда“ вече едва-едва се подчинява на кормчията. Почакайте да натежи още малко от водата; тогава ще отиде право на дъното като каменна статуя или ще се разбие на късчета в крайбрежните скали.
— Съвсем без страх приказваш — каза Дик. — Нима не се боиш?
— Вижте, господарю — отговори Лоулес, — ако някой е пристигнал в пристана с лоша дружина, тоя човек съм аз: монах-отстъпник, крадец и така нататък. Можете да се чудите, но въпреки всичко аз не губя надежда и ако трябва да потъна, мастър Шелтън, ще потъна със светъл поглед и твърда ръка.
Дик не отговори; смаян беше от решителността на стария скитник, а тъй като се страхуваше и от ново насилие или измяна, отиде да потърси трима надеждни пазачи. На палубата, заливана непрестанно от вълните и брулена от острия зимен вятър, нямаше жив човек. Всички се бяха прибрали в трюма, пълен с бурета вино и осветяван от два люшкащи се фенера.
Тук няколко души си бяха устроили гуляй и се черпеха щедро с гасконските вина на Арблестър. Но тъй като „Добра надежда“ продължаваше да подскача по вълните, забивайки последователно във въздуха или в бялата пяна ту носа, ту кърмата си, броят на пируващите намаляваше при всяко ново люшкане. Мнозина седяха настрана и превързваха раните си; но повечето се бяха вече натъркаляли от морска болест и охкаха.
Грийншив, Кукоу и един момък от хората на лорд Фоксхем, който бе привлякъл от по-рано вниманието на Дик с ума и храбростта си, бяха все още в състояние да разбират и изпълняват заповеди. Тях именно Дик назначи за охрана на кормчията; след това, като погледна още веднъж черното небе и черното море, отиде в кабината, гдето хората на лорд Фоксхем бяха отнесли господаря си.
Глава VI
„Добра надежда“ (продължение)
Стенанията на ранения барон се сливаха с воя на корабното куче. Било от скръб по своите хора, било че наистина усещаше опасността от люшкането на кораба, горкото животно виеше по-силно от вятъра и морето, а за суеверните на борда този вой звучеше като погребален звън за „Добра надежда“.
Лорд Фоксхем лежеше върху кожуха си на леглото в каютата. Пред иконата на Света Богородица мъждееше кандилце; при неговата светлинка Дик зърна бледото лице и хлътналите очи на ранения.
— Тежко съм ранен — каза лордът. — Ела по-близо, млади Шелтън; да има поне един благородник при мене; тежко е, след като прекарах целия си живот благородно и богато, да бъда ранен в такава жалка схватка и да умра сред морето, в мръсен, студен кораб, между негодяи и простаци.
