области на английското кралство.
Книга четвърта
Предрешването
Глава I
Леговището
Дик излезе на широкия друм недалеко от Холиууд, на деветдесет мили от Шорби на Тил; тук, след като се увериха, че никой вече не ги преследва, двата отряда се разделиха. Хората на лорд Фоксхем отнесоха ранения си другар към големия манастир; когато те се изнизаха и изчезнаха зад плътната завеса на падащия сняг, Дик остана сам с дванадесетина скитници — последните останки от неговия доброволчески отряд.
Някои бяха ранени, а всички бяха разгневени от неуспеха и дългите патила; и при все че не можеха да сторят нищо, защото бяха премръзнали и прегладнели, те роптаеха и поглеждаха сърдито водачите си. Дик им раздаде всичките си пари, без да остави нещо за себе си; благодари им за проявената смелост, при все че би предпочел да ги наругае за страхливостта им: и като смекчи по тоя начин последиците от продължителните си несполуки, ги изпрати на групи или поединично към „Козела и гайдата“ в Шорби.
Повлиян от това, което видя на борда на „Добра надежда“, той си избра за спътник само Лоулес. Снегът продължаваше да пада непрестанно като плътен ослепителен облак; вятърът бе поутихнал и дори съвсем спря; целият свят изглеждаше загърнат и скрит от този безшумен валеж. Имаше голяма опасност да загубят пътя и да загинат в преспите, затова Лоулес вървеше пред другаря си с наведена глава като куче, което души следа, и оглеждаше внимателно всяко дърво, за да открие пътя, сякаш насочваше кораб в бурно море.
След като повървяха около миля през гората, те излязоха до малка горичка от високи, изкривени дъбове, гдето се срещаха няколко пътя. Човек можеше да разпознае това място, при все че от снега не се виждаше надалеч, и Лоулес явно се зарадва, като го видя.
— Сега, мастър Ричард — каза той, — ако не ви е неприятно да гостувате на човек, който не е нито дворянин, нито добър християнин, мога да ви предложа чашка вино и хубав огън, за да си постоплите кокалите.
— Води ме, Уил — отговори Дик. — За чашка вино и хубав огън съм готов да отида, където поискаш!
Лоулес сви встрани и тръгна решително под оголените клони на горичката; не след дълго стигна до стръмна пещера или бърлога, почти на една четвърт затрупана със сняг. Пред входа растеше грамаден бук с полуоголени корени; тук старият беглец си проправи път между храстите и изчезна под земята.
Силен ураган бе почти изкоренил някога бука, изтръгвайки и част от торфа под него; тук именно старият Лоулес бе изкопал своето горско скривалище. Корените му служеха за подпори, торфът около тях — за покрив, а за под и стени — майката земя. Почернялото огнище в единия ъгъл и обкованият с железа голям дъбов сандък в другия показваха от пръв поглед, че — колкото и да е първобитно — това скривалище е човешко жилище, а не леговище на див звяр.
При все че снегът бе затрупал входа и посипал пода на тази подземна пещера, вътре беше много по- топло, отколкото навън; а когато Лоулес запали искра и сухите съчки пламнаха и запращяха в огнището, тази дупка заприлича на истински дом.
Лоулес въздъхна доволно, простря към него големите си ръце и като че почна да гълта дима.
— Ето — каза той, — тук е зайчата бърлога на стария Лоулес; молете бога да не я надуши хрътка! Бях на четиринадесет години, когато заскитах по света; най-напред избягах от манастира със златната верижка на дарохранителницата и един молитвеник, който продадох за четири марки. За спасение на душата си обиколих като поклонник Англия и Франция, Бургундия и дори Испания; обикалях и моретата — те са ничия земя. Но моето място, мастър Шелтън, е тук. Тази бърлога в пръстта е моя родина. Когато вали и когато духа, когато всички птички пеят и цветчетата падат по постелята ми през април, или посред зима, когато седя съвсем сам с моя раздумник — огъня, а червеношийката чурулика из дърветата — това ми е църквата и пазарът, жената и детето. Тук се връщам всякога, и тук, ако е угодно на светиите, бих искал да умра.
— Топло кътче наистина — отговори Дик, — приятно и скрито.
— Трябва да е скрито — отвърна Лоулес, — защото ако го намерят, мастър Шелтън, ще умра от мъка. А ей тук — добави той като порови с яките си пръсти пясъчния под — е моята винарска изба и вие ще получите ей сега една кана чудесно силно стинго26.
И наистина, като порови малко, той извади голяма кожена манерка около един галон27, пълна със силно сладко вино. След като всеки изпи по чашка за здравето на другия, те хвърлиха още съчки в огъня и се простряха блажено край наново лумналия пламък, от който снегът по дрехите им почна да се топи и изпарява.
— Мастър Шелтън — забеляза беглецът, — напоследък ви сполетяха две несполуки и изглежда, че ще загубите девойката… Правилно ли предполагам?
— Правилно — кимна Дик.
— Добре тогава — продължи Лоулес, — изслушайте един стар глупак, който много е видял и патил. Вие се грижите много за хорските работи, мастър Дик. Слушате поръченията на Елис, ала за него е най-важно да умре сър Даниъл; изпълнявате поръченията на лорд Фоксхем; ех… дано светците го запазят!… Вярвам, че е имал добри намерения. Ала все пак ще е най-добре да се потрудите и за себе си, добри Дик. Идете при девойката. Ухажвайте я, защото тя може да ви забрави. Бъдете готов и щом ви се удаде случай, бягайте с нея.
— Добре, Лоулес, но сега тя е навярно в дома на сър Даниъл — отговори Дик.
— Тогава и ние ще отидем там — отговори беглецът.
Дик го погледна смаян.
— Да, приказваме сериозно — кимна Лоулес. — А ако сте толкова недоверчив и се сепвате от всяка дума, погледнете тук.
Скитникът свали окачения на шията си ключ, отвори дъбовия сандък, бръкна дълбоко, разрови го, извади едно монашеско расо, след това връв за пояс и най-после голяма дървена броеница, толкова тежка, че би могла да послужи и за оръжие.
— Тия неща — каза той, — са за вас. Обличайте се!
Когато Дик се облече като монах, Лоулес извади разни бои, взе един молив и започна много изкусно да го преобразява: удължи и уплътни веждите, позасили едва наболите мустаци, а с няколко черти под очите измени изражението им и придаде още няколко години на младия монах.
— Сега — поде отново той, — щом се предреша и аз, ще станем двама чудесни монаси и ще идем право у сър Даниъл; ще ни посрещнат гостоприемно — от любов към майката-църква.
— А как ще ти се отплатя, драги Лоулес? — извика момчето.
— Ех, брате — отговори скитникът, — аз върша всичко само за свое удоволствие. Не се грижете за мене. Кълна се, че мога да се грижа сам за себе си. Когато съм в нужда, синко, аз си искам това, от което се нуждая. Езикът ми е дълъг, гласът ми е като манастирска камбана, а ако искането не помогне, обикновено си вземам сам; каквото ми трябва.
Старият разбойник поизкриви смешно лицето си: и при все че му беше неприятно да се ползува от благоволението на такава съмнителна личност, Дик не можа да се сдържи и се разсмя.
В това време Лоулес се върна при сандъка, и се облече по същия начин, но Дик забеляза учудено, че скрива под расото си сноп черни стрели.
— Защо ги вземаш — попита момчето. — За какво ти са стрели, като нямаш лък?
— Защо ли? — отвърна весело Лоулес. — Защото преди да излезем здрави и читави оттам, гдето отиваме, ще има да се счупят доста глави… а може и гърбове. Ако се случи нещо, бих искал нашето братство да не се посрами. Черната стрела, мастър Дик, е печатът на нашия манастир; тя показва кой е писал сметката.
— Щом ти се приготвяш толкова грижливо — каза Дик, — по-добре ще е да оставя тук някои книжа, за да не пострадам нито аз, нито ония, които ми ги довериха. Где да ги скрия, Уил?
— Ето що — каза Лоулес, — аз ще отида до горичката да си посвиря с уста; през това време вие ги заровете, гдето искате, и изравнете пясъка, та да не се познава мястото.
