от горе до долу с петна от изгоряло, както и стената точно зад него.
— За стрелба — нареди Бъд и усети как оръжието тихичко зажужава в отговор. — Готови — продължи той и чу още един подобен звук. Извърна лице право към манекена. — Огън — нареди накрая. Изрече го почти беззвучно, без въобще да помръдва устните си, но оръжието чу нареждането; Бъд усети как някакъв лек откат блъсва главата му назад, при което от манекена долетя едно внезапно „ПУК“, придружено от светлинен проблясък на стената точно над главата му. Главоболието на Бъд се усили, но той не му обръщаше внимание.
— Този модел изстрелва снарядите по-бързо, така че ще трябва да свикнете да се прицелвате мъничко по-ниско — обясни специалистът.
Бъд направи втори опит, при който улучи манекена право в гърлото.
— Страхотен изстрел! Това направо щеше да го обезглави, ако използвахте „Пъклен огън“ — заяви козметикът. — Като ви гледам, оставам с впечатление, че си знаете работата, но има и много други възможности. Разполагаме и с три различни вида затвори, така че можете да се снабдите с най-различни снаряжения.
— Знам — отвърна Бъд. — Проверил съм всичко много подробно. — А след това се обърна към оръжието си: — Изстреляй десет, средна сила. — И отново нареди „огън“. Този път главата му се блъсна назад доста по-силно, при което полетяха наведнъж цели десет „пуканки“, като засипаха цялото тяло на манекена и стената зад него. Стаята започна да се изпълва с дим и се разнесе миризмата на изгоряла изкуствена материя.
— Можете да изстрелвате и сто наведнъж — поясни специалистът, — но при такъв откат може да ви отхвръкне главата.
— Мисля, че съм готов да ме заредите — реши Бъд. — Първият затвор да е с електрошокови заряди. Вторият с „парализатори“, а третият — с „пъклен огън“. И ми намерете една таблетка какъвто и да било аспирин.
Вентилационните отверстия на източника „Виктория“ изригваха съдържанието си от върха на Кралската екологична оранжерия подобно на съзвездие от калии, всяка от които беше дълга по сто метра. Долу в ниското аналогът завършваше с обърнато с главата надолу дърво от подобна на коренова система водопроводна инсталация, плъзнала фрактално във всички посоки из диамантената основна маса на Ню Шузан. Свършваше в топлите води на южното Китайско море подобно на безброй капиляри, подредени като пояс около големия коралов риф на няколко десетки метра под повърхността. Някоя невероятно огромна тръба, която изригва морска вода, би постигала горе-долу същия ефект, както и калиите можеха да бъдат заместени с ревяща бездна, като птиците и отпадъците се разбиват в поставена някъде кървава решетка, преди да се наслоят и спрат работата на съоръжението.
Това обаче нямаше да бъде екологично. Геоинженерите от „Импириъл Тектоникс“ нямаше да могат да разпознаят някоя екосистема, дори да живееха в такава. Ала онова, което знаеха със сигурност, бе, че екосистемите са особено досадни, когато бъдат замърсени, поради което се опитваха да предпазят околната среда посредством същата непреклонна, трудолюбива, обагрена в зелено нагласа, с която подхождаха към създаването на надлези и водостоци. По този начин водата се просмукваше в източника „Виктория“ през микротръби по много сходен начин на този, по който би се просмуквала по някое крайбрежие, а въздухът се носеше из нея беззвучно надолу по изкусно наклонените експонентни рогове на напористите калии — всеки от тях точка от периметъра, която не бе кой знае колко далеч от идеалния център. Те бяха достатъчно силни, за да устоят на който и да било тайфун, но и достатъчно гъвкави, за да се поклащат от лекия вятър. Птиците, които се залутваха във вътрешността, усещаха някакъв наклон във въздуха, който ги теглеше надолу в тъмнината, и просто предпочитаха да излитат навън. Дори не успяваха да се изплашат дотолкова, че да изхвърлят отпадъците от метаболизма си.
Калиите сякаш бяха потопени в изсечена от кристал ваза с размерите на стадион — Диамантеният палат, който беше отворен за туристи. Туристи, тръгнали на дихателни упражнения пенсионери и дълги редици ученици в униформи се разхождаха из него през цялата година и надничаха през стъклените стени (които всъщност бяха от твърд диамант, защото беше по-евтин), за да разглеждат различните етапи на поточната линия за молекулно разграждане, каквото представляваше източникът „Виктория“. Мръсни въздух и вода се вливаха в него, за да бъдат събирани в огромни резервоари. До всеки от тях имаше по още един, който съдържаше малко по-чиста вода или въздух. Това се повтаряше по няколко десетки пъти. Резервоарите в края на поредицата бяха пълни с идеално чист азотен газ и идеално чиста вода.
Редицата от резервоари наричаха каскада — една доста абстрактна прищявка на инженерите в желанието им да угодят на туристите, които не виждаха нищо достойно за снимане на това място. Цялата дейност протичаше в стените, които разделяха резервоарите. Те не бяха точно стени, а по-скоро почти безкрайни решетки от субмикроскопични колелца, които се въртяха непрестанно и имаха по себе си множество зъбци. Всяко зъбче захващаше по една азотна или водна молекула от мръсната страна и се освобождаваше от нея, след като се завъртеше по посока на чистата. Нещата, които не бяха нито азот, нито вода, просто не бяха захващани и съответно не можеха да се придвижат към чистата страна. Имаше също така някои колелца, които захващаха полезни, макар и в минимални количества, елементи като въглерод, сяра или фосфор. Те се придвижваха по подобни, но по-малки каскади, докато също бъдат напълно пречистени. Безупречните молекули в крайна сметка завършваха в резервоари. Някои от тях се свързваха с други, при което се образуваха прости, но полезни молекулни джунджурийки. Най-накрая всички те се предаваха по своеобразни фунии до една съвкупност от молекулярни транспортни пояси, известни под името Захранване. От тях източникът „Виктория“, заедно с останалите няколко Източници на Атлантида Шанхай, представляваха първоизточниците.
Бъд се изненада на себе си, че изкара толкова дълго време, преди да му се наложи да използва черепната си пушка в пристъп на гняв. Самото съзнание за това, че оръжието му е там, му даваше увереността, че никой, който е с всичкия си, няма да се ебава с него, особено когато видеше снайперките и черната кожа. Успяваше да постига каквото иска, просто като погледнеше хората изпод вежди.
Беше време да се придвижи нагоре по стълбицата. Търсеше си работа като съгледвач. Не беше никак лесно. Алтернативната фармацевтична промишленост работеше по скоростна, безупречно съобразена с момента система на доставките, така че за ченгетата да не остават почти никакви следи, по които да тръгнат. Дрогата се отглеждаше в незаконни синтетични компилатори, съхраняваше се в незаети жилищни сгради с ниски наеми, след което се отнасяше от контрабандни разпространители до самите улични продавачи. Междувременно из районите душеха напосоки цели хайки съгледвачи и примамки, като никога не спираха на едно място достатъчно дълго, за да бъдат задържани за безделничене. Те наблюдаваха за евентуалното приближаване на ченгета (или надзорни полицейски отряди) през специални устройства в слънчевите си очила.
По времето, когато прати последния си шеф на майната му, Бъд беше сигурен, че ще получи назначение като нелегален разпространител. Работата не стана обаче, а оттогава бяха пристигнали още два големи въздушни кораба от Северна Америка, които бяха излели хиляди бели и чернокожи отрепи на пазара за работна ръка. Бъд вече бе останал съвсем на червено, а освен това му беше омръзнало да яде безплатната храна от обществените синтетични компилатори.
Банката „Пийкок“ представляваше един красив мъж с прошарена брадичка, който миришеше на цитрусови плодове и беше облечен в изключително елегантен костюм с двуредно закопчаване, който пък очертаваше съвсем сполучливо тясната му талия. Бъд се добра до него в един доста неугледен офис на горния етаж в една туристическа агенция в един от мрачните квартали между Аеродрума и осеяните с
