заприпка надолу по мостчето на „Атлантида“ с няколко от приятелките си, които я следваха по петите, прилични на мънички горски цветчета в обшитите си с панделки бонета против слънце и с кошничките в ръце — там щяха да събират неща за спомен от преживяването, макар че само след няколко минути те вече бяха предадени в ръцете на гувернантките. Принцесата застана с лице към „Етер“ и „Шинуук“, които бяха застопорени на няколкостотин метра от нея, и им заговори със спокоен глас, който обаче се чуваше еднакво добре от всички; в дантелената якичка на престилчицата й беше скрит един нанофон, който бе свързан с честотно-аудио-сателитна система, израснала в горните слоеве на самия остров.
— Бих искала да изкажа благодарността си на лорд Финкъл-Макгроу, както и на всички служители на „Машинно-честотни системи“ за този великолепен подарък за рождения ми ден. А сега, деца от Атлантида/Шанхай, защо не започнем да се веселим на тържеството ми?
Децата от Атлантида/Шанхай изкрещяха в един глас „хайде“ и хукнаха надолу по най-разнообразните мостчета на „Етер“ и „Шинуук“, които нарочно бяха спуснати до едно, за да бъдат предотвратени евентуални задръствания по изходите, които можеха да доведат до наранявания или, не дай Боже, до грубост. През първите няколко секунди децата просто изтичаха от корабите като газ от отпушена бутилка. След това започнаха да се струпват край различните източници на учудване: двуметров кентавър, който иначе може би беше около два сантиметра, тръгнал на разходка със синчето и дъщеричката си, които припкат около него. Няколко малки динозавърчета. Пещера, която съвсем плавно преминава в склон и носи всички белези на евентуални магически преживявания. Път, който се извива нагоре по друг хълм, за да стигне до разрушена крепост.
По-голямата част от възрастните останаха на борда на корабите, за да изчакат няколко минути, докато се изпари ентусиазмът на децата им. Виждаше се обаче как лорд Финкъл-Макгроу се придвижва към „Атлантида“ и любопитно ръчка земята с бастуна си, просто за да се увери, че теренът е подходящ за разходката на кралските нозе.
По мостчето на „Атлантида“ заслизаха мъж и жена. С рокля на цветя, която изпробваше крехката граница между скромността и летния комфорт, снабдена с подходящ за тоалета и случая слънчобран, Нейно величество кралицата на Атлантида — Виктория II. В спретнат бежов ленен костюм, нейният съпруг — принцът-консорт, чието име — за най-голяма жалост — беше Джо. Джо, или Джоузеф, както го наричаха при официални случаи, вървеше отпред, като се движеше с някак помпозни, прекалено ситни за един мъж стъпки. След първата крачка той се обърна с лице към кралицата и й предложи ръката си, която тя прие с грациозен, но доста изкуствен жест, сякаш за да напомни на всички, че е завършила корабоплаване в Оксфорд и е смъквала напрежението си, докато е учела за бакалавърска степен в Станфорд, чрез плуване за постижение, каране на ролери и таекуондо. Лорд Финкъл-Макгроу направи дълбок поклон, когато кралските еспадрили докоснаха земята. Кралицата протегна ръка, която лордът целуна — един донякъде своеволен, но в рамките на позволеното жест, ако си стар и изискан, какъвто Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу несъмнено беше.
— Изказваме още веднъж нашата благодарност на лорд Финкъл-Макгроу, на „Импириъл Тектоникс“ и „Машинно-честотни системи“ за това великолепно постижение. А сега нека всички се насладим на тази прекрасна природа, преди да бъде погълната завинаги от вълните като първата Атлантида.
Родителите на Атлантида/Шанхай заслизаха надолу по всички мостчета на корабите, макар че голяма част от тях се бяха оттеглили в покоите си, за да сменят дрехите си, след като бяха видели какво носеха кралицата и принцът-консорт. Горещата новина, която модните журналисти на борда на „Етер“ вече бяха изпратили до страниците на „Таймс“ чрез телескопна връзка, бе, че слънчобранът се е върнал на мода.
Гуендолин Хакуърт не беше сложила в багажа си слънчобран, но това въобще не я притесняваше; тя винаги беше по свой си начин — естествено и несъзнателно — в крак с модата. Двамата с Джон слязоха на острова. Още преди очите на мъжа й да привикнат със слънчевата светлина, той вече стискаше и потъркваше щипка почва между пръстите си. Гуен го остави с манията му и се присъедини към група жени, повечето от които бяха съпруги на инженери, а също така и няколко баронеси от кръга на справедливостта.
Хакуърт намери една скрита в растителността пътечка, която лъкатушеше между дърветата нагоре по склона и стигаше до малка горичка около езерце с хладна, чиста вода — той я попита, за да бъде напълно сигурен. Остана така известно време, вперил поглед в омагьосания остров, зачуден какви ли ги върши Фиона точно в този момент. Без да иска изпадна в нещо като полуунес: може би чрез някаква магия се бе запознала с принцеса Шарлот, двете бяха станали приятелки и точно в този момент заедно се радваха на чудесата на острова. Унесът му се превърна в един дълго сънуван блян, който беше прекъснат, когато Джон си даде сметка, че някой му рецитира стихотворение.
Хакуърт се извърна и видя, че някакъв стар човек бе изпаднал в унес пред същата гледка. С очевидната си азиатска жилка и някак носовият северноамерикански акцент той изглеждаше най-малко на седемдесет години. Прозрачната му кожа все още бе опъната по широките скули, но клепачите, очите и ямките по бузите бяха съсухрени и набръчкани. Под тропическата му каска не се показваше нито едно косъмче; мъжът беше с чисто гола глава. Хакуърт нареждаше мозайката на образа му бавно, докато накрая не си даде сметка кой точно стои пред него.
— Прилича ми на Уърдзуърт — отбеляза Хакуърт.
Мъжът беше вперил поглед в тучните поляни в ниското. Той вдигна глава и за първи път погледна Хакуърт право в очите.
— Стихотворението ли?
— Ако съдя по съдържанието, трябва да е „Прелюдия“.
— Много добре — отвърна мъжът.
— Джон Пърсивал Хакуърт на вашите услуги. — И Хакуърт пристъпи напред към непознатия, за да му подаде визитката си.
— За мен е удоволствие — каза възрастният мъж. Той въобще не си похаби думите да се представя.
Лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу беше един от няколкото графове сред Лордовете на имуществото, които идваха от „Апторп“. „Апторп“ не беше формална организация, която можеш да намериш в телефонния указател; на финансов жаргон тя представляваше стратегическа общност от няколко големи компании, включително „Машинно-честотни системи“ и „Импириъл Тектоникс“. Когато никой от шефовете не беше наблизо, служителите я наричаха „Джон Зайбатсу“, също както предшествениците им през един отминал век бяха наричали „Източна Индия“. „Компанията Джон“.
МЧС произвеждаше потребителски стоки, а ИТ се занимаваше с недвижими имоти, където както винаги бяха най-големите пари. Ако се съдеше по хектарите, площта й не беше кой знае колко — само няколко наистина стратегически разположени острова, по-скоро области, отколкото континенти, но това беше най- скъпата земя на света извън няколкото наистина райски кътчета като Токио, Сан Франциско и Манхатън. Причината беше, че в „Импириъл Тектоникс“ работеха геотекти, а геотектите можеха да направят така, че всяко новопридобито парче земя да притежава красотите на Фриско, стратегическото разположение на Манхатън, прословутите фенг шуп1 на Хонконг и мрачната, но задължителна Lebensraum2 на Лос Анджелис. Вече не беше необходимо да се изпращат мърляви селяндури с шапки от кожата на миещи мечки да проучват дивите
