— Само за ония неща, които бяха част от работата на МЧС, сър. — „Импириъл Тектоникс“ бяха направили острова, сградите и растителността. „Машинно-честотни системи“ — работодателят на Хакуърт — бяха направили всичко, което мърдаше. — Стереотипното поведение свърши работа при птиците, динозаврите и т.н., но за кентаврите и фавните ни трябваше повече интерактивност, нещо, което щеше да създаде илюзия за съзнание.
— Ами много добре сте се справили, господин Хакуърт, много добре.
— Благодаря, сър.
— Но, я ми кажете, зная, че само най-добрите инженери успяват да получат пост в „Поръчки“. Дали можете да ми обясните как един толкова голям познавач и ценител на поетите-романтици се е добрал дотам?
Хакуърт се почувства като попарен от този въпрос и се опита да отговори, без да изглежда засегнат.
— Сигурен съм, че човек от вашия ранг не вижда никакво противоречие…
— Да, но този, който те е повишил и назначил в „Поръчки“ не е бил от моя ранг. Бил е някой на съвършено различен пост. А аз много се страхувам, че подобни хора са доста склонни да виждат противоречието, за което говориш.
— Да, разбирам. Честно да ви кажа, сър, учих английска литература в гимназията.
— Аха, значи не сте един от онези, които са минали само по тясната и права пътека на инженерството.
— Струва, ми се, че не, сър.
— А колегите ви от „Поръчки“?
— Ако добре разбирам въпроса ви, сър, мога да кажа, че в сравнение с другите отдели доста голяма част от инженерите в „Поръчки“ са имали — така да се каже, защото не мога да намеря по-подходящи думи — интересен живот.
— И какво е това, което прави животът на един по-интересен от живота на друг?
— Бих казал, че по принцип за нас непредсказуемите и новите неща са по-интересни.
— Та това си е пълна тавтология. — Но макар че лорд Финкъл-Макгроу не беше от хората, които дават израз на чувствата си за щяло и нещяло, по всичко му личеше, че е доволен от начина, по който протичаше настоящият разговор. Той отново започна да се наслаждава на гледката. Погледа децата няколко минути, като продължаваше да забива върха на бастуна си в почвата, сякаш все още не беше сигурен дали островът няма да се разпадне. След това изписа във въздуха с бастуна си дъга, която обхващаше половината остров. — На колко от тези деца според вас им е писано да водят интересен живот?
— Ами, поне на две, сър — принцеса Шарлот и вашата внучка.
— Имате бърз ум, Хакуърт, а подозирам, че сте способен и да сте неискрен, но съм сигурен в предаността и високия ви морал — подхвърли Финкъл-Макгроу не без известна дяволита нотка в гласа. — Кажете ми, вашите родители поданици ли бяха или вие положихте клетва?
— Веднага щом навърших двайсет и една, сър. Нейно величество — по онова време всъщност тя беше все още Нейно кралско височество — пътуваше из Северна Америка, непосредствено преди да се запише в Станфорд, и аз положих клетвата в триединната църква в Бостън.
— Защо? Вие сте умен човек, не сте сляп за културата както повечето инженери. Можехте да се присъедините към Първата разделена република или която и да било от стотиците синтетични филозони по западното крайбрежие. Щяхте да си осигурите големи перспективи и да си нямате работа с всичката тази — Финкъл-Макгроу посочи с бастуна си двата въздушни кораба — дисциплина на поведението, която налагаме на себе си. Вие защо си я наложихте, господин Хакуърт?
— Не че искам да ви занимавам с неща, които са много лични по природа — отвърна предпазливо Хакуърт, — но като дете познавах два вида дисциплина: изобщо никаква и прекалено строга. Първата води до разрушително поведение. Когато казвам разрушително не искам да намекна, че съм много педантичен, сър — просто имам пред вид някои неща, които са ми до болка познати и които направиха от детството ми един малък ад.
Финкъл-Макгроу вероятно си даде сметка, че е прекрачил позволените граници и започна да кима енергично.
— Това, разбира се, е един доста често използван аргумент.
— Така е, сър. Нямам никакво намерение да твърдя, че съм бил единственият млад човек, онеправдан от онова, в което се превърна родната му култура.
— Аз също не твърдя подобно нещо. Но мнозина, които се чувстват като вас, са се установили във филозони, където царува много по-строг режим. Те гледат на нас като на дегенерати.
— Не че в живота ми не е имало периоди на безумно строга, лишаваща те от всяко право на собствено мнение дисциплина, обикновено наложена заради каприза на онези, които ги е грижа най-вече за разврата. В съчетание със заниманията ми по история това ме доведе, също както и много други, до заключението, че през миналия век е имало много малко достойни за подражание неща и че вместо това трябва да се обърнем към деветнайсети век за някакви стабилни социални модели.
— Много добре, Хакуърт! Трябва обаче да знаете, че моделът, за който намеквате, не е просъществувал много дълго след първата Виктория.
— Ние сме надраснали голяма част от невежеството и сме преодолели много от вътрешните противоречия, които са били характерни за онази епоха.
— Така ли е наистина? Колко успокояващо. А дали сме ги разрешили по начин, който ни гарантира, че всички деца там долу ще водят интересен живот?
— Трябва да си призная, че мисля твърде бавно, за да схвана мисълта ви.
— Вие самият казахте, че инженерите от отдел „Поръчки“ — най-добрите — са водили интересен живот, а не са се придържали към правата, тесногръда линия. Което намеква за някаква зависимост, нали?
— Съвсем очевидно.
— Та нали това предполага, че за да възпитаме едно поколение деца, които могат да достигнат пълните си възможности, трябва да намерим начин, по който да направим живота им интересен. А моят въпрос към вас, господин Хакуърт, е следният: мислите ли, че нашите училища постигат това? Или пък са като повечето училища, от които се е оплаквал Уърдзуърт?
— Дъщеря ми е още много малка, за да ходи на училище, но се страхувам, че второто положение е това, което преобладава.
— Мога да ви уверя, че е точно така, господин Хакуърт. И трите ми деца са били обучавани в такива училища, така че ги познавам много добре. Абсолютно съм категоричен, че Елизабет трябва да бъде възпитана по съвършено различен начин.
Хакуърт усети как лицето му се облива от червенина.
— Сър, мога ли да напомня, че ние току-що се запознахме — съвсем не се чувствам достоен за доверието, което залагате на мен.
— Не ви казвам тия неща като приятел, господин Хакуърт, а като професионалист.
— Тогава трябва да ви припомня, че съм инженер, а не детски психолог.
— Въобще не съм забравил това, господин Хакуърт. Вие наистина сте инженер, при това много добър, в една компания, която все още смятам за своя — макар че като лорд на справедливостта вече не разполагам с формална връзка. А сега, когато доведохте своята част от този проект до успешен финал, възнамерявам да ви назнача като ръководител на един нов проект, за който имам причина да вярвам, че сте най- подходящият специалист.
Бъд повали първата си жертва почти без да иска. Бе направил погрешен завой в една задънена уличка и по невнимание задръсти пътя на чернокож мъж, жена и две малки дечица, които се бяха навряли там преди него. Те изглеждаха доста уплашени, което бе типично за новопристигналите, и Бъд усети как
