Гласните струни на Бъд се парализираха, зави му се свят и усети, че изобщо не може да се съсредоточи.
— Трябва да вървя — каза приятелят му, след което предпочете да не стои вече в близост до Бъд.
През следващите няколко часа на Бъд му се струваше, че всички на улицата го гледат. Той със сигурност ги гледаше, защото се опитваше да забележи познатите костюми, шалчетата на врата. Но му се мярна само някакъв мъж по шорти и тениска — чернокож, с много високи скули, на едната от които имаше малък белег, с почти азиатски очи, — който изглеждаше ужасно нащрек. Така че не можеше да разчита, че ашантите носят само типичното си облекло.
Много скоро след това на брега Бъд размени дрехите си с един просяк, като свали от себе си всичката черна естествена кожа и се появи отново на улицата по тениска и шорти. Тениската му беше малко тясна; стягаше го под мишниците и притискаше мускулите му, от което той усещаше вечното гъделичкане по- осезателно от всякога. Щеше му се да може да изключи стимулаторите за момент, да отпусне мускулите си поне за една нощ, но това щеше да означава още едно пътуване до козметичния салон, а беше сигурен, че ашантите са сложили свои хора по всички козметични салони.
Можеше да се покрие в някой от публичните домове, но пък не знаеше какви връзки имат ашантите — нито дори какво точно
Докато бродеше по улиците на Земята под аренда, готов да насочи снайперките си към всеки чернокож, който се изпречеше на пътя му, той размишляваше колко е несправедлива съдбата към него. Как можеше да се досети, че непознатият е бил член на някаква организация?
Всъщност трябваше да се досети, защото непознатият носеше хубави дрехи и не приличаше на всички други. Самата отделеност на онези хора трябваше да му даде съвсем ясен знак. А и липсата на страх трябваше поне да го подсети за нещо нередно. Като например това, че ще се намери някой, който да е толкова глупав, че да се ебава с него.
Е, Бъд се бе оказал глупака в този случай, а Бъд си нямаше собствена филозона, така че той беше прецаканият. Но трябваше много бързо да си намери една, веднага.
Вече се бе опитвал да се присъедини към бурите3 няколко години преди това. За типа бели отрепки като Бъд, бурите бяха каквото бяха ашантите за повечето чернокожи. Набити и руси, облечени в костюми или възможно най-консервативните дрехи, обикновено с половин дузина деца по петите им и — мили Боже! — те наистина винаги се движеха вкупом. Бъд бе посетил на няколко пъти местния им, заобиколен с коли лагер, беше проучил някои от тренировъчните им интерактиви по домашния си медиатрон, бе прекарал няколко допълнителни часа във фитнес-залата, за да може да посрещне изискванията им за физическа дееспособност, че дори беше посетил и няколко ужасяващи сесии за изучаване на Библията. В крайна сметка обаче се оказа, че бурите и Бъд не са един за друг. Количеството часове, които човек трябваше да прекарва в църквата, беше направо зашеметяващо — беше все едно да живееш в църквата. Попрочел бе нещо и за историята им, но съществуваха толкова много описани схватки между бурите и зулу, че Бъд нито можеше да издържи да прочете всичко това, нито да ги подреди по някакъв начин в главата си. Така че възможността отпадаше; тази нощ нямаше да отива в никакъв лагер.
Виките, разбира се, нямаше да го приемат и след един милион години. Почти всички други племена бяха расистки настроени, също като ония парси и разни други. Евреите нямаше да го приемат, освен ако не отрежеше част от члена си и не се научеше да говори цял един нов език, което си беше доста голямо предизвикателство, особено като се имаше предвид, че той още не се справяше добре с английския. Съществуваше една група монашески филозони — племена на религиозна основа, които приемаха хора от всякакви раси, но повечето от тях не бяха кой знае колко влиятелни и си нямаха тревна площ в Земите под аренда. Мормоните си имаха тревна площ и бяха влиятелни, но не беше сигурен, че ще го приемат с такава готовност и толкова бързо, колкото му бе необходимо в момента. Имаше ги освен това и онези племена, които хората създават от нищото — синтетичните филозони, но повечето от тях се основаваха на някакво общо за всички членове умение, налудничава идея или ритуал, нито едно от които той нямаше да може да възприеме в рамките на половин час.
Най-накрая — около полунощ — той мина покрай някакъв човек със странно сиво сако и кепе с червена звезда, който се опитваше да раздава малки червени книжки на хората, и на Бъд му светна: Сендеро. Повечето сендеристи бяха или инки, или корейци, но иначе приемаха всякакви. Имаха си един много добър анклав тук, в Земите под аренда, с много добра охрана, а освен това всеки от тях, до последния човек, беше пълна отрепка. Точно те щяха да се справят без проблем с няколко си десетки ашанти. И освен това човек можеше да се присъедини към тях без никакви проблеми — просто трябваше да се занесе дотам. Приемаха всички, без да задават никакви въпроси.
Беше чул, че не е чак толкова добре да си комунист, но при така стеклите се обстоятелства си даде сметка, че може да си запуши носа и да цитира разни неща от малката червена книжка, което се изискваше от него. Веднага щом ашантите напуснеха града, той щеше да офейка.
Веднъж взел решението, изгаряше от нетърпение да се добере дотам. Трябваше да се сдържа да не си навлече някакви неприятности по пътя, защото това беше най-сигурният начин да привлече вниманието на който и да било ашанти на улицата. Нямаше да понесе мисълта, че е бил толкова близо до сигурността и си е профукал късмета.
Сви зад един ъгъл и пред него се появи стената на анклава Сендеро, висока колкото четири етажа и с дължината на два блока — стабилен и гигантски медиатрон с една съвсем малка портичка в средата. От едната страна се виждаше Мао, който размахваше нещо ръце към някакво невидимо множество, подкрепян от жена си с конските зъби и близкия си съратник с вежди като храсталаци Лин Биао. От другата пък страна се виждаше ръководителят Гонзало, който учеше на нещо някакви малки дечица, по средата на които беше издигнат плакат с десетметрови букви: БЪДИ ГОТОВ ДА СЛЕДВАШ ПРИНЦИПИТЕ НА МАО-ГОНЗАЛСКОТО УЧЕНИЕ!
Портата естествено се охраняваше от две дванайсетгодишни деца с червени връзки и ленти на ръкавите, които държаха древни пушки на патронния принцип с истински щикове, подпрени на ключиците им. Русоляво бяло момиченце и топчесто азиатско момченце. Заедно със сина си Харв, Бъд се беше опитвал в продължение на часове да накара тези деца да се засмеят: правеха им разни физиономии, гъделичкаха ги, разказваха им шеги. Нищо не свърши работа. Той обаче бе видял ритуала: щяха да препречат пътя му с кръстосаните си пушки и нямаше да го пуснат вътре, докато не положеше клетвата за вечна вярност към Мао-Гонзалската идея, след което…
Кон или нещо, което беше създадено на неговия принцип, се зададе в тръс по улицата. Копитата му не издаваха типичното звънтене на метални подкови. Бъд разбра, че е вихрогон — четирикрако роботоподобно нещо.
Яздеше го африканец в много колоритно облекло. Бъд разпозна шарката в дрехите му веднага и хич не си направи труда да търси белега, за да се увери, че е ашанти. Веднага щом улови погледа на Бъд, африканецът пришпори коня си в галоп. Щеше да пресече пътя му, преди да е успял да се добере до Сендеро. А освен това беше все още твърде далеч, за да го достигне черепната пушка, чиито безкрайно мънички куршумчета имаха отчайващо тесен обхват.
Той чу лек шум зад гърба си и извърна глава, при което нещо го шибна през челото и си остана там. Двама други ашанти го бяха приближили пеша.
— Сър — каза единият, — не бих ви препоръчал да използвате оръжието си, освен ако не желаете снарядът да се детонира върху собственото ви чело. Е? — Той се усмихна широко, при което се откриха огромните му и идеално бели зъби, и посочи своето чело. Бъд посегна и напипа нещо твърдо, което се бе залепило върху кожата на челото му — точно над черепната пушка.
Конникът премина отново в тръс и се насочи право към него. Изведнъж пространството около Бъд се изпълни с ашанти. Той се зачуди колко ли време са го следили. Всички имаха много красиви усмивки. Всички носеха някакви малки уреди в ръцете си, които насочиха към паважа с показалци, опънати по цевта, но мъжът на коня им каза нещо и изведнъж като че ли до един се прицелиха в него.
Снарядите се залепяха по кожата и дрехите му и избухваха във всички посоки, при което от тях политаха десетки метри самозалепящо се прозрачно вещество, което след като се закрепеше, се свиваше. Един снаряд го улучи в задната част на главата и плътна лента от веществото се уви около лицето му и го
