Д-р Х. подбра чифт подвижни рамена на манипулатор от необичайно големия си арсенал. Някои от нещата бяха копирани от модели на Нова Атлантида, Нипон или Индустан и изглеждаха познати на Хакуърт; други обаче бяха странни естественоизпитателски устройства, които сякаш бяха свалени от имунни частици от Нова Атлантида — по-скоро развили се, отколкото конструирани структури. Докторът използва две от тези лостчета, за да хване репея. Той представляваше покрита с алуминий мегамолекула чист въглерод в нещо като украшение под формата на слънце с назъбени шипчета, някои от които бяха декорирани с фрагменти от опърлена като шишкебап кожа.
Под наставленията на Хакуърт азиатецът завъртя репея, докато пред очите им не се появи една малка област без шипчета. В повърхността на топката имаше малка, кръгла вдлъбнатина, маркирана с равномерно разпределени дупки и пъпки. Приличаше на багажен люк в страничната част на въздушен кораб. Около обиколката на това петно бяха изписани символите на производителя: IOANNI HACVIRTUS FECIT.
На д-р Х. не му бяха необходими никакви обяснения. Беше си просто един стандартен люк. Той вероятно си имаше половин дузина лостчета, които щяха да му паснат. Подбра един и постави връхчето му на предназначеното място, след което издаде някаква команда на шанхайски.
После свали разните устройства от главата си и започна да гледа как асистентът му налива още една чаша чай.
— Колко време? — попита.
— Около един терабит — отвърна Хакуърт. Това беше мярка за съхраняващ капацитет, а не за време, но той знаеше, че д-р Х. е човек, който може и сам да се сети за това.
Топката съдържаше машинно-честотна лентова система с осем успоредно навити ленти, като всяка от тях си имаше собствено устройство за четене и писане. Самите ленти представляваха полимерни вериги с различни второстепенни групи за логическите и нулевите. Беше си един стандартен компонент и д-р Х. вече знаеше, че когато му се наредеше да се разтовари, той щеше да започне да бълва около един милиард бита в секунда. Хакуърт току-що бе казал на доктора, че цялата съхранена информация на лентите е един трилион бита, така че трябваше да почакат около хиляда секунди. Д-р Х. се възползва от това време, за да излезе от стаята, подкрепян от асистентите си, и да се погрижи за някои от другите паралелни начинания на предприятието му, което чисто неформално беше известно под името „Цирк на бълхите“.
Асистентът на д-р Х. отвори вратата на лабораторията и кимна снизходително. Хакуърт метна цилиндъра на главата си и излезе от Цирка на бълхите, като премигна от пълния с изпарения въздух на Китай: задимен като от разпадането на сто милиона купички с варено суши, смесени със сладникавата миризма на почва, свинска мазнина и острия серист мирис на скубани пилета и сварен чесън. Започна да опипва калдъръма с върха на бастунчето си, докато очите му не попривикнаха. Джобът му бе олекнал с няколко хиляди упета. Доста значителна инвестиция, но най-добрата, която един баща можеше да направи.
Кварталът на д-р Х. беше в сърцето на Шанхай от времето на династията Минг — един развъдник на малки тухлени постройки, покрити със сивкава гипсова мазилка, с керемидени покриви и много често оградени с гипсови зидове. От прозорците на вторите етажи стърчаха метални прътове, на които се сушаха дрехите, поради което на фона на тесните улички постройките сякаш се фехтуваха помежду си. Този квартал се намираше в близост до основата на древната градска стена, построена за да не влизат алчните нипонски наемни войници. Сега беше вече разрушена и превърната в околовръстно шосе. Беше част от Външното кралство, което означаваше, че влизането на чуждестранни чешити е разрешено, но само ако са придружавани от китайци. По-нататък, много навътре в стария квартал, по всяка вероятност имаше останки от същинското Средно кралство — Небесното кралство или Н.К., както обичаха да го наричат, — където не беше разрешен достъпът на никакви чужденци.
Един асистент отведе Хакуърт чак до границата, където той прекрачи в територията на Китайската крайбрежна република — една напълно различна страна, която освен всичко друго, побираше и буквално целия Шанхай. Сякаш за да наблегнат точно на това, по ъглите на улиците се мотаеха младежи в западни дрехи, слушаха силна музика, подсвиркваха на жените или, казано накратко, пренебрегваха синовните си задължения.
Той можеше да си вземе и авторикша, която бе единственото превозно средство — освен колелото и скейтборда, — достатъчно тясно, че да се споразумее със старите улички. Човек обаче никога не знаеше на какъв вид наблюдение може да се натъкне в шанхайското такси. Един господин от Нова Атлантида, който напуска Цирка на бълхите късно през нощта, най-вероятно щеше да възбуди въображението на жандармите, които до такава степен бяха потиснали криминалните изяви, че сега не можеха да си намерят място и постоянно търсеха начини да си прекарат времето по-интересно. Мъдреците, пророците и физиците- теоретици можеха само да правят хипотези за евентуалната зависимост — ако такава въобще имаше — между невероятното разнообразие от дейности на полицейското управление на Шанхай и действителното прилагане на закона.
Колкото и плачевно да беше положението, Хакуърт въздъхна с облекчение, когато различи разклонените задни улички на френските заселници. Няколко фигури се движеха дебнешком из едно кръстовище няколко пресечки по-долу. От облеклата им от нанобар, направени от отделни парчета, се изливаше кървавата светлина от медиатрона — нещо, което можеха да носят само улични престъпници. Хакуърт се опита да се успокои, като разсъждаваше, че това може да е някоя банда от Земите под аренда, която тъкмо е пристигнала по Високото шосе. По всяка вероятност нямаше да си позволят наглостта да нападнат един почтен господин на улицата, не и в Шанхай. За всеки случай обаче Хакуърт заобиколи въпросното кръстовище. Понеже никога през живота си не бе правил нищо незаконно, той изведнъж си даде сметка с голяма изненада, че една безпощадна полиция беше доста важен източник на по-изобретателни престъпници, като него самия например.
През последния следобед Хакуърт беше обливан от чувство за срам стотици пъти, но винаги го отпъждаше с разни разумни обяснения: Че какво му е толкова лошото на това, което правеше? Та той нямаше да продаде някоя от новите технологии, за които лорд Финкъл-Макгроу беше платил на отдел „Поръчки“ да му измислят. Нямаше пряко да извлича печалба от цялата работа. Просто се опитваше да осигури за наследниците си по-добро място под слънцето, което си бе задължение на всеки един баща.
Старият Шанхай беше много близо до Хуанг Пу; навремето мандарините бяха седели в летните си градини и се бяха наслаждавали на гледката. След няколко минути Хакуърт вече бе минал по един мост, за да влезе в Пудонг и се провираше през тесните проходи между осветените небостъргачи по посока на крайбрежието, което беше на няколко километра на изток.
Хакуърт бе направо катапултиран от чиновническия отдел в редиците на елита от „Поръчки“ заради изобретяването на медиатронните китайски пръчици. По онова време работеше в Сан Франциско. Компанията се бе замислила здраво за китайски неща в опитите си да вземе преднина пред нипонците, които вече бяха измислили начин да произвеждат доста поносим ориз (и то пет различни вида!) директно от Захранването, като по този начин минаваха метър покрай всичкия неолющен и прояден от плъхове ориз, което даваше възможност на два милиарда селяни да закачат на пирона конусовидните си шапки и да се захванат със сериозно прекарване на свободното си време — и хич не си мислете, че нипонците вече не бяха намислили поне няколко варианта за това с какво точно да го запълнят. Докато зубрел за нипонската ограничаваща преднина в нанотехнологичното производство на ориз, някакъв гений в главната квартира решил, че единственият начин да ги изпреварят с цяло рамо бил да се започне масово производство на цели менюта — от тестени панделки от оризово брашно та чак до интеинтерактивни сладки с късметчета. Хакуърт получи тривиалната на пръв поглед задача да програмира синтетичния компилатор, който да пресова китайските пръчици.
Трябва да се знае, че производството на подобно нещо от пластмаса беше идиотски лесно — полимерите и нанотехнологията си пасваха толкова, колкото пастата за зъби и тубичките. Хакуърт обаче, който си беше изял порцията китайска храна за цял живот по време на студентските си години, никога не бе харесвал особено пластмасовите пръчици, които бяха прекалено хлъзгави и коварни в тромавите ръце на
