Господин Хакуърт, надявам се, че цитираното стихотворение много добре илюстрира идеите, за които едва намекнах по време на срещата ни последния вторник, и че може да допринесе за вашите пароемиоложки изследвания.
Коулридж го е написал като реакция срещу тона на тогавашната литература за деца, която е била доста дидактична, до голяма степен като нещата, които наливат в главите на децата ни в „най-добрите“ училища. Както виждате, неговата представа за детско стихотворение е освежаващо нихилистична. Може би нещо такова ще ни помогне да им внушим желаните качества.
Очаквам с нетърпение следващите ни разговори на тази тема.
Това беше едва началото на едно развитие, което бе продължило две години и стигна до кулминацията си днес. Коледа беше само след един месец. Четиригодишната Елизабет Финкъл-Макгроу щеше да получи от дядо си „Илюстрирания буквар на младата дама“.
Фиона Хакуърт също щеше да получи копие от „Илюстрирания буквар“, защото това беше престъпление, извършено от Джон Пърсивал Хакуърт: той бе програмирал синтетичния компилатор да постави репеите върху външната страна на книгата на Елизабет. Той бе платил на д-р Х. да извлече един терабит информация от един от репеите. Тези данни всъщност бяха закодирано копие на програмата на синтетичния компилатор, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Той беше платил на д-р Х. за използването на един от синтетичните му компилатори, който бе свързан с личните Източници на д-р Х., които не бяха свързани с никакво Захранване. Той беше направил второ, тайно копие на „Буквара“.
Репеите вече се бяха самоунищожили и с това не оставаха никакви следи от престъплението му. По всяка вероятност д-р Х. бе съхранил в компютрите си копие от програмата, но достъпът до нея беше закодиран, а д-р Х. имаше достатъчно ум в главата си, за да знае, че е най-добре да я изтрие, за да си освободи място в паметта, защото кодовете, които хора като Хакуърт използваха, можеха да бъдат разшифровани единствено с Божията намеса.
Не след дълго улиците станаха по-широки, а шумът от гуми по паважа се смеси с бученето на вълните, които се блъскаха о склоновете по крайбрежието на Пудонг. От другата страна на залива белите светлини на анклава Нова Атлантида се издигаха над оцветената на петна мозайка на Земите под аренда. Изглеждаше много далеч и Хакуърт съвсем спонтанно нае велосипед от един старец, който си бе направил стоянка в заслона под стърчащите подпори на Високото шосе. Хакуърт излезе на Високото шосе и освежен от хладния влажен въздух по лицето и ръцете си, реши да покара известно време на педали. Когато стигна до наклона, остави вътрешните батерии на колелото да го возят нагоре. Щом достигна най-горната точка, ги изключи и полетя по спускащата се страна на склона, изпълнен с наслада от скоростта.
Цилиндърът му отлетя от главата. Беше цилиндър с добро качество, защото си имаше лента с изкуствен интелект, която трябваше да превръща подобни инциденти в нещо поправимо, но като инженер Хакуърт бе свикнал никога да не приема насериозно обещанията на производителите. Движеше се прекалено бързо, за да вземе обратния завой безопасно, поради което включи спирачките.
Когато най-сетне направи завоя, шапката не се виждаше никъде. Видя обаче, че към него се приближава един друг велосипедист. Беше някакъв младеж, облечен в тясна екипировка от нанобар. С изключение на главата му, която сега бе елегантно наконтена с цилиндъра на Хакуърт.
Хакуърт беше готов да не обърне внимание на подобна подигравка; вероятно това бе единственият начин, по който момчето можеше да свали шапката надолу по склона, тъй като от гледна точка на безопасността трябваше да държи кормилото с двете си ръце.
Младежът обаче май не беше задействал спирачките си и както все повече ускоряваше по посока на Хакуърт, дори седна, като махна и двете си ръце от кормилото и хвана периферията на цилиндъра. Хакуърт си помисли, че се приготвя да му го хвърли назад, докато прелита покрай него, но вместо това той просто я смъкна още по-надолу към ушите си и се ухили нагло, докато минаваше покрай него.
— Ей! Спри! Това е моята шапка! — изкрещя Хакуърт, но момчето не спря. Хакуърт стоеше до колелото си и гледаше с невярващи очи как младежът изчезва в далечината. След това включи помощното задвижване на велосипеда си и хукна да го гони.
Най-естествената му реакция би била да повика полицията. Но тъй като се намираха на Високото шосе, отново щеше да дойде шанхайската полиция. Така или иначе обаче, те нямаше да реагират достатъчно бързо, за да успеят да хванат момчето, което вече почти бе стигнало до края на Високото шосе, където можеше просто да свие към някоя от Земите под аренда.
Хакуърт почти успя да го хване. Без помощното захранване нямаше да има никакъв проблем, защото Хакуърт правеше упражнения в клуба си всеки ден, а момчето имаше възпълничкия, отпуснат външен вид, типичен за отрепите. То обаче разполагаше с доста голяма преднина от самото начало. Докато стигнат до рампата, която водеше надолу към Земите под аренда, Хакуърт вече бе стопил разстоянието до десет- двайсет метра, което беше достатъчно близо, за да се изкуши да го последва надолу по рампата. На една табела над главата си видя надписа: ОМАЯ.
И двамата набраха още по-голяма скорост на рампата и момчето пак посегна с две ръце към периферията на цилиндъра. Този път обаче предната гума на велосипеда му се изкриви встрани и то излетя от седалката си. Велосипедът му се понесе нанякъде и се блъсна в нещо. Момчето се удари в земята, направи кълбо напред, след което се изпързаля два-три метра. Цилиндърът, чиято горна част се бе посплескала, се търколи по периферията си, подскочи на няколко пъти, заклати се и спря. Хакуърт наби спирачки, но подмина момчето на известно разстояние. Също както и предишния път, му отне доста по-дълго време да се обърне, отколкото му се искаше.
И едва тогава си даде сметка, че момчето не е било само, а е част от някаква банда — вероятно същата групичка, която бе видял в Шанхай; че го бяха проследили по Високото шосе и се бяха възползвали от отлитането на шапката му, за да го примамят да влезе в Земите под аренда; и че останалата част от бандата — четири-пет момчета на велосипеди — летеше надолу по рампата към него; и в морето от светлината на всички медиатронни билбордове на Земите под аренда проблясваха хромираните вериги на нунджагата им.
