на клиентите онова, което искат — да ги размърдаме ония наддавания, нали се сещаш.
Миранда обаче не го слушаше; за първи път й се случваше да гледа как някой повтаря напълно нейните движения, защото сцената проектираше мрежата й върху въображаемото тяло. Миранда присви устни, както след като си сложеше червило, и Душичка направи същото. Тя премигна и Душичка също премигна. Пипна си носа и по лицето на Душичка се появиха разни тампони.
— Дай сега да те пробваме и в една сцена — каза Фред Епидермис.
Душичка изчезна и на нейно място се появи един електронен формуляр с празни графи за името, разни номера, дати и други данни. Фред мина набързо през него, още преди Миранда да успее да го изчете; за суха тренировка нямаха нужда от договор.
След това тя отново видя Душичка, но този път от два различни ъгъла на камерата. Медиатронът се бе разделил на няколко панела. Единият даваше кадър с лицето на Душичка, което продължаваше да следва движенията на лицето на Миранда. Другият показваше как Душичка и някакъв възрастен господин стоят в някаква стая, пълна с разни големи машини. На друг панел се виждаше възрастният мъж в близък план, чиято роля — както осъзна Душичка — се играеше от Фред Епидермис. Възрастният господин каза:
— Не забравяй, че обикновено правим този епизод в сцените за глава, така че не е необходимо да контролираш ръцете и краката на Душичка, а само лицето й…
— А как мога да ходя насам-натам? — попита Миранда. Устните на Душичка се движеха заедно с нейните, при което от медиатрона долетя гласът й — писклив и задъхан едновременно. Сцената беше програмирана да приема сигналите от нанофоните в гърлото й и да ги пуска в различен формат.
— Няма да ходиш. Компютърът решава къде ще ходиш и кога. А ето я и нашата малка мръсна тайна: това всъщност не е онзи интерактив, а само сюжетно дърво… но е достатъчно добро за клиентелата ни, защото всичките листа на дървото — нали се сещаш, краищата на клоните — са абсолютно еднакви, а именно това, което, иска клиентът… следваш ли мисълта ми? Е, нищо, сега ще разбереш… — каза възрастният господин на екрана, когато прочете объркването на Миранда чрез лицето на Душичка. Онова, което при Миранда приличаше на сдържан скептицизъм, при Душичка се появяваше като празноглава невинност.
— Жокера! Следвай проклетите жокери! Това да не ти е курс по квалификация! — изкрещя възрастният господин.
Миранда огледа другите панели на екрана. На единия й се стори, че вижда карта на стаята, на която личеше къде се намират и тя, и възрастният господин, като някакви премигващи стрелки от време на време указваха посоката на движение. Другият панел беше суфлиращ и на него я очакваше съответната й реплика, просветваща в червено.
— О, здравейте, господин Уили! — прочете тя. — Знам, че училището свърши, така че трябва да сте доста изморен, след като цял ден сте учили тъпите момчета на счетоводство. Чудя се обаче, дали мога да ви помоля за една много голяма услуга?
— Разбира се, кажи, не се притеснявай — отвърна Фред Епидермис чрез лицето и тялото на господин Уили, без дори да си направи труда да изрази някаква емоция.
— Ами, имам си тук един уред, който е много важен за мен, но май се е счупил. Чудех се дали знаете как да го поправите… — каза Миранда. Душичка каза същото на медиатрона. Ръката й обаче се движеше. Вдигаше нещо към лицето. Нещо продълговато, гладко, бяло и пластмасово. Вибратор.
— Нали знаеш — отвърна господин Уили — научния факт, че всички електрически уреди работят на един и същи принцип, така че на теория би трябвало да мога да ти помогна. Ще ти призная обаче, че никога не съм виждал точно такъв уред. Можеш ли да ми обясниш какво представлява и какво прави?
— За мен ще е истинско удоволствие да… — започна Миранда, но тогава екранът замръзна и Фред Епидермис я прекъсна, като изкрещя през вратата:
— Достатъчно. Трябваше само да проверя дали можеш да четеш. — Отвори вратата на сцената и заяви: — Наемам те. Бокс 238. Комисионата ми е осемдесет процента. Спалнята е на горния етаж — избери си една койка и си я почисти. Не можеш да си позволиш да живееш никъде другаде.
Когато Харв се прибра у дома, изнасяше цялото си тегло само върху единия крак. Щом върху петната на лицето му попадна светлина под един определен ъгъл, Нел видя ручейчета от нещо червено, смесено с мърсотията и тонера. Харв дишаше учестено и преглъщаше, често й трудно, сякаш се канеше всеки момент да започне да повръща. Ръцете му обаче не бяха празни. Беше ги притиснал плътно пред корема си. Носеше разни неща под якето си.
— Успях, Нел — каза той, когато видя физиономията на сестра си и разбра, че тя е твърде изплашена, за да заговори първа. — Не че се сдобих с много, но все е нещо. Имам някои работи за Цирка на бълхите.
Нел не знаеше много добре какво точно означава „Цирк на бълхите“, но бе разбрала, че е добре да имаш разни неща, които да носиш там, и че Харв обикновено се връщаше от този цирк с паролата за влизане в някой нов интерактив.
Харв натисна с рамо ключа за осветлението и приклекна в средата на стаята, преди да освободи ръцете си, за да не може някое мъничко нещо да се изплъзне и изгуби по ъглите на стаята. Нел седеше пред него и гледаше.
Той извади някакво бижу, което се поклащаше елегантно в края на златен ланец. Беше кръгло, от едната страна бе от съвсем гладко злато, а от другата — бяло. Бялата страна беше предпазена с помощта на сплескана стъклена полусфера. По периферията й бяха изписани цифри, а две тънки метални неща, които приличаха на ками — едната по-къса от другата — си събираха дръжките в средата на бялата страна. Нещото издаваше шум като от мишка, която се опитва да си изгризе пътя през някоя стена посред нощ.
Преди Нел да успее да го разпита, Харв вече вадеше разни други неща. Имаше няколко патрона от капана му за червейчета. На другия ден Харв щеше да отнесе патроните в Цирка на бълхите, за да разбере дали е хванал нещо и дали щеше да изкара някакви пари от него.
Имаше и други работи, като например копчета. Харв обаче запази най-голямото нещо за най-накрая, при което го извади съвсем церемониално.
— За това трябваше да се бия, Нел — обясни той. — Здравата се борих, защото другите щяха да го разглобят, за да му вземат частите. Давам ти го на теб.
Приличаше на плоска, украсена кутия. Нел веднага разбра, че е нещо много хубаво. Не бе виждала кой знае колко хубави неща през живота си, но те си имаха свое излъчване, бяха тъмни и пикантни като шоколад, със златисти проблясъци тук-там.
— С двете ръце — нареди Харв, — защото е доста тежко.
Нел протегна двете си ръце и го взе. Харв беше прав — нещото бе далеч по-тежко, отколкото изглеждаше. Наложи й се да го постави на скута си, за да не го изпусне. Не беше никаква кутия. Бе нещо монолитно. На горната му повърхност имаше изписани златни букви. Левият ръб бе закръглен и гладък, направен от нещо, което при допир беше топло и меко, но иначе здраво. Другите ръбове бяха леко вдлъбнати и с кремав цвят.
Харв не можеше да чака.
— Отвори го де — каза той.
— Ама как?
Харв се наведе към нея, хвана горния десен ъгъл с пръст и го вдигна. Капакът на нещото се завъртя около някакво приспособление в лявата част, като поведе след себе си цяло множество кремави листа.
Под корицата имаше лист хартия с някаква снимка и още букви.
На първата страница на книгата бе нарисувано малко момиченце, което седи на една пейка. Над пейката имаше нещо като стълба, само дето беше хоризонтална, подпряна на стълбове от двете страни. По стълбовете нагоре пълзяха плътни филизи и сграбчваха стълбата, при което от тях излизаха огромни цветове. Момиченцето беше с гръб към Нел; гледаше към някакъв тревист склон, обсипан с малки цветчета, който слизаше до едно синьо езерце. От другата страна на езерцето се издигаха високи планини, също като
