един гуейло. Бамбукът беше далеч по-подходящ — и далеч по-лесен за програмиране, ако човек имаше поне една капка въображение. Щом като стигна до този поврат в мисленето си, той вече бе съвсем близо до момента, в който предложи идеята да се продава рекламно място върху проклетите неща, защото горната част на пръчиците и китайското колонно писмо си пасваха идеално. Не след дълго Хакуърт представи идеята пред началниците си: крайно удобни за използване бамбукоподобни пръчици с шарени рекламни съобщения, които непрестанно се движат нагоре-надолу по местата за хващане и то в реално време, също като заглавията на новините в „Таймс“. Заради това Хакуърт бе направо изритан нагоре до „Поръчки“ и през целия Тих океан до Атлантида/Шанхай.
Вече виждаше тези пръчици навсякъде. За лордовете на имуществото идеята се оказа източник на милиарди; за Хакуърт — увеличаване на заплатата с едноседмична надница. Ето това беше разликата между класите, точно това.
В сравнение с повечето други хора той въобще не беше толкова зле, но все пак това го тормозеше. Заради Фиона искаше повече. Искаше Фиона да порасне с някакво собствено имущество. И то не просто няколко пенита, инвестирани в стоки за широко потребление, а сериозна позиция в някоя голяма компания.
Единственият начин беше да си основеш своя собствена компания, която да заработи успешно. Хакуърт бе мислил за това от време на време, но не го бе направил. Не беше сигурен защо; та нали имаше един милион страхотни идеи. След това забеляза, че отдел „Поръчки“ е пълен с хора, които преливаха от идеи, но така и никога не основаваха свои собствени компании. Беше се срещнал с няколко от големите лордове, беше прекарал значително време с лорд Финкъл-Макгроу при разработването на Рънсибъл и се бе уверил, че всъщност те изобщо не бяха по-умни от него самия. Разликата беше в излъчването на личността, а не в природната интелигентност.
За Хакуърт вече бе твърде късно да променя характера си, но не и за Фиона.
Преди Финкъл-Макгроу да дойде при него с идеята за Рънсибъл, Хакуърт бе прекарал десетки часове в обмислянето на подобна идея, главно докато носеше Фиона на раменете си при разходките им в парка. Знаеше, че по всяка вероятност дъщеря му го усеща много далечен, макар че я обичаше толкова много — но само защото докато беше с нея, той не спираше да мисли за бъдещето й. Как можеше да възпита в нея емоционалната нагласа на благородниците — куража да поема рискове в живота си, да си основе компания, а защо не и няколко, след като са се провалили първите й опити? Беше чел биографиите на няколко от забогателите си връстници и бе открил няколко общи характеристики помежду им.
Точно когато щеше да се откаже и да припише всичко на случайните възможности, лорд Финкъл- Макгроу го покани в клуба си и съвсем изневиделица започна да му говори по същия проблем.
Финкъл-Макгроу не можеше да накара родителите на внучката си Елизабет да не я записват в същите училища, към които той самият бе загубил всякакво уважение; той нямаше никакво право да се намесва. Задълженията му на дядо бяха да опрощава и да прави подаръци. Но защо да не й подари нещо, което да запълни липсата във всички тези училища?
Звучи доста находчиво, беше казал Хакуърт, изненадан от открито изразената палавост на Финкъл- Макгроу. Но кое е това нещо, което може да запълни липсите?
Не знам точно, бе отвърнал Финкъл-Макгроу, но като за начало много ми се ще да се прибера вкъщи и да помисля върху смисъла на думичката
На Хакуърт не му беше необходимо да мисли кой знае колко дълго, може би защото той самият се занимаваше с тези разсъждения от толкова отдавна. Семенцето на новата идея беше пуснало филизи в ума му преди няколко месеца, но още не бе вързало по същата причина, поради която идеите му за основаване на компания никога не се и осъществиха: Някъде нещо му липсваше и както си даваше сега сметка, липсващото звено беше покварата. Лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, самото въплъщение на викторианското целомъдрие, бе един покварен елемент. Той беше нещастен, защото децата му не бяха такива и се ужасяваше от мисълта, че Елизабет ще бъде възпитана в същата блудкава традиция, в която бяха израснали родителите й. Затова сега се опитваше да поквари собствената си внучка.
Няколко дни по-късно златният писец на ланеца на часовника на Хакуърт позвъни. Хакуърт извади празен лист хартия и даде съобщение за получаване на пощата си. На страницата се появи следното:
Гарванът
