Бяхме четирима и пътувахме през местност, която много приличаше на тази, само дето вместо пънове имаше изгорели дървета. За известно време въпросната част от света беше станала тъмна и студена, след като бе ударила кометата, поради което много от дърветата и растенията загинаха; след като загинаха, те изсъхнаха и после беше въпрос на време кога ще падне гръм, който да причини голям горски пожар. Ние четиримата пътувахме из тази изгоряла местност, за да си търсим храна и можеш да си представиш колко бяхме гладни. Няма значение защо го правехме; тогава, по онова време, ако нещата се влошаха, човек просто тръгваше и вървеше, докато нещата се оправят.
Заедно с мен беше Утахраптор, който беше по-дребен от мен, но много бърз и с големи силни нокти на краката си; с един ритник можеше да разпори друг динозавър като презрял плод. С нас беше и Анкилозавър, който беше бавно тревопасно, но опасно животно; бе покрит отвсякъде с кокалена черупка като на костенурка, а на края на опашката му имаше голяма гърбица от кост, която можеше да размаже мозъка на всеки месояден динозавър, който дойдеше прекалено близко. И най-накрая с нас беше и Птеранодон, който можеше да лети. Всички се придвижвахме заедно в малка групичка. Ако трябва да съм съвсем откровен, групата ни преди това се бе състояла от няколкостотин динозавъра, повечето от които тревопасни със здрави клюнове като на птицечовки, но двамата с Утахраптор се видяхме принудени да изядем повечето от тях — само по няколко на ден разбира се, за да не забележат отначало, тъй като не бяха особено интелигентни.
Накрая броят им се бе свел до един-единствен — весел и жизнерадостен приятел на име Еверет, когото се опитахме да запазим жив колкото е възможно по-дълго. През тези последни няколко дни Еверет не спря да се оглежда за останалите. Като на всички тревопасни и неговите очи бяха разположени от двете страни на главата му, поради което можеше да вижда почти във всички посоки. Еверет очевидно смяташе, че ако успее да завърти главата си в правилната посока, изведнъж в полезрението му ще се появи голяма и жизнена група от птицечовки. Мисля си, че накрая Еверет може и да е събрал късчетата от мозайката; видях го как веднъж премигна изненадано, сякаш лампичката в главата му беше светнала. През останалата част от деня той бе много тих, сякаш всичките му половин дузина неврони размишляваха над последиците. След това продължихме през изгорената местност, където за Еверет нямаше нищо за ядене, при което той ставаше все по-безжизнен и все се оплакваше, докато един ден Утахраптор не си изпусна нервите и просто метна единия си крак настрани. И пред нас на земята вече бяха вътрешностите на Еверет като торба с провизии. След което не оставаше нищо друго, освен да го изядем.
Аз, както обикновено, получих по-голямата част, макар че Утахраптор се промъкваше между краката ми и улавяше случайно отхвръкнали парченца. Птеранодон пък от време на време се стрелваше надолу и отмъкваше по някой къс черва. Анкилозавър стоеше настрана и гледаше. Дълго време го бяхме вземали за идиот, защото просто клечеше и ни гледаше как си поделяме птицечовките, дъвчеше глуповато смешната си опашка и никога не казваше почти нищо. Като се замисля, той може би просто си беше от мълчаливите типове. Сигурно се бе сетил, че ще ни е особено приятно да си го хапнем, ако можехме да намерим някаква пукнатина в бронята му.
Само ако можехме! Дълго време след като Еверет вече се беше превърнал в един далечен спомен, тримата с Утахраптор и Птеранодон тъпчехме из мъртвата земя с очи, вперени в Анкилозавър, а лигите ни течаха, като си представяхме невероятно крехките филета, които вероятно се криеха във вътрешността на бронираната черупка. Той вероятно също е бил гладен и без съмнение филенцата му изтъняваха с всеки изминал ден и ставаха все по-малко крехки. От време на време той попадаше на някоя заслонена хралупа, където сред черно-белите остатъци надничаха непознати зелени растения, при което ние го поощрявахме да спира, да не бърза и спокойно да яде колкото му се иска. „Не, наистина! Нямаме нищо против да те почакаме!“. Той винаги се вторачваше смирено в нас с малките си очички отстрани на главата, докато пасеше. „Вкусна ли беше вечерята ти, Анки?“, питахме го ние, а той отговаряше нещо от сорта на: „С вкус на иридий, както винаги“, след което минаваха още няколко дни, преди да разменим по някоя дума.
Един ден стигнахме до брега на морето. Солената вода се плискаше по един напълно обезлюден плаж, осеян с костите на измрели морски животинки, от малки трилобити та чак до плезиозаври. Зад нас се простираше пустинята, която току-що бяхме прекосили. На юг имаше една планинска верига, която пак нямаше да може да се прекоси, дори ако половината от върховете й не бяха изригващи вулкани. На север от нас виждахме как сняг брули по хълмовете и всички до един знаехме какво означава това: ако тръгнехме в тази посока, много скоро щяхме да умрем от студа.
И така, четиримата бяхме заклещени там и макар че по онова време не разполагахме с медиатрони и киностати, всички знаехме много добре в какво положение сме: ние бяхме четирите последни динозавъра на земята. Много скоро щяхме да сме три, после два, после един, после нито един и единственият въпрос, който не бяхме разрешили, беше в какъв ред да стане това. Може би ви се струва, че това е ужасно и потискащо, но всъщност не беше чак толкова зле; понеже бяхме динозаври, ние не прекарвахме толкова много време в обмисляне на немислимото, ако разбираш какво искам да кажа, и в известен смисъл беше забавно да видим как ще се развият нещата. Мисля, че нещото, за което бяхме постигнали единодушно съгласие, бе, че първият, който ще си отиде, е Анкилозавър, но Двамата с Ута щяхме да се погубим един друг за един миг.
И така загърбихме проблема, седнали на брега — Утахраптор, Анкилозавър и аз в малък триъгълник, докато Птеранодон кръжеше над главите ни.
След като бяхме поседяли така няколко часа, аз забелязах с крайчеца на окото си, че бреговете на север и на юг сякаш се движат, сякаш са живи.
Изведнъж целият въздух около нас се изпълни с гръмовни и свистящи звуци, при което не можах да се сдържа да не погледна нагоре, макар че с едно око продължавах да следя Утахраптор. Светът беше толкова тихо и мъртво място дни наред, че се изненадвахме на всеки шум или някакво движение, а сега изглеждаше така, сякаш въздухът и земята отново са се съживили, също като в миналото, преди да дойде кометата.
Шумът във въздуха бе причинен от огромно ято съвсем мънички птеранодони, макар че вместо гладката кожа на влечуги техните крила бяха покрити с прекалено големи плочки, а вместо обичайните усти имаха беззъби, кокалести клюнове. Тези нещастни същества — тези летящи трошици — гъмжаха навсякъде около Птеранодон, влизаха му в очите, кълвяха го по крилете и това беше единственият начин, по който той се задържаше във въздуха.
Както споменах, аз постоянно държах под око Утахраптор и за моя най-голяма изненада той изведнъж се извърна и хукна нагоре по северния склон с нетърпение, което можеше да се обясни единствено с наличието на храна. Последвах го естествено, но почти веднага се спрях. Нещо не беше наред. Земята по северния склон беше покрита с един мърдащ килим, който направо гъмжеше около краката на Утахраптор. Като фокусирах погледа си, който откровено да си кажа хич не беше силен, видях, че този килим всъщност се състои от хиляди мънички динозавърчета, чиито люспи бяха пораснали много дълги, тънки и с голям брой — казано накратко, бяха покрити с козина. Бях виждал тия четирикраки ордьовърчета да щъкат под цепеници и скали през последните един милион години и винаги ги бях вземал за особено зле замислена форма на мутация. Изведнъж обаче пред очите ми имаше хиляди и то в момент, в който бяхме останали последните четири динозавъра в целия свят. И освен това като че ли работеха като едно семейство. Бяха толкова мънички, че Утахраптор не знаеше как да ги напъха в устата си, а когато спреше да се движи и само за секунда, те полазваха по целите му крака и опашка и се впиваха в плътта му. Нашествие от полски мишки. Бях така стъписан, че замръзнах на място.
Това обаче беше грешка от моя страна, защото много скоро усетих нещо по краката и опашката си, като че ме бодват с хиляди иглички. Като се извърнах, видях, че южният склон е покрит с милиони мравки, които очевидно бяха решили да ме изядат. Междувременно Анкилозавър бе започнал да мучи и да размята костеливата си опашка във всички посоки, но без резултат, защото мравките бяха нападнали и неговото тяло.
Да, обаче не след дълго полските мишки, мравките и птиците започнаха да се засичат и да си се бият помежду си и в този момент се сключи примирие. Птичият цар, царят на мишките и царицата на мравките се събраха на върха на един камък да водят преговори. Междувременно ни оставиха нас — динозаврите — на мира, защото виждаха, че така или иначе сме хванати в капана.
Струваше ми се, че положението е много несправедливо и се приближих до камъка, където тия отвратителни микро-монарси си дърдореха нещо с невероятна скорост и заговорих:
— Ехо! Няма ли да поканите и царя на влечугите?
