Вратата се отвори. В стаята влезе един от полицаите на съдия Фенг и се поклони дълбоко, за да се извини, че пречи, след което пристъпи напред и подаде един свитък на магистрата. Съдията огледа добре печата; по него личеше знакът на д-р Х.
Той го отнесе в кабинета си и го разтвори върху бюрото си. Беше нещо истинско — написано на оризова хартия с истинско мастило, а не медиатронните глупости.
Още преди да започне да го чете, на съдията му хрумна, че може да го отнесе на някой агент на художествени произведения на Нанжинг Роуд и да го продаде за едногодишна заплата. Ако се предположеше, че самият д-р Х. е изписал свитъка, то той беше най-изкусният жив калиграф, който съдия Фенг бе виждал през живота си. Почеркът му издаваше дългогодишно конфуцианско обучение — много повече години на обучение, отколкото съдията можеше въобще да си представи, но върху тази основа докторът бе развил и свой индивидуален стил — много изразителен, без да бъде натруфен. Беше почеркът на възрастен човек, който разбира превъзходството на гравитацията над всичко останало и който — след като първо е установил границите на собственото си достойнство — предава повечето от посланията си посредством нюанси. Иначе самата структура на написаното беше напълно вярна, един идеален баланс между големите и малките знаци, които висяха върху страницата, сякаш подканяха за анализ цели легиони бъдещи аспиранти.
Съдия Фенг знаеше, че д-р Х. държи под контрола си цели легиони престъпници — от съвсем неопитни малолетни нарушители до богове на международните престъпления; че половината от представителите на властта в Крайбрежната република в Шанхай са в джоба му; че в ограничените рамки на Небесното кралство той е фигура с доста значително присъствие, може би мандарин от трети или четвърти ранг; че бизнес връзките му стигат до почти всички континенти и филозони по широкия свят и че е натрупал несметно богатство. Всичко това обаче бледнееше в сравнение с демонстрацията на сила, която се съдържаше в този свитък.
Като изпращаше този свитък на съдията, д-р Х. изказваше претенциите си към цялото наследство, към което съдията изпитваше най-голямо благоговение. Беше като да получиш писмо от самия Учител. Докторът даваше израз на високото си положение по доста ефикасен начин. И макар че д-р Х. принадлежеше към различна филозона — Небесното кралство — и тук, в Крайбрежната република не беше нищо повече от престъпник, съдия Фенг не можеше да пренебрегне това послание от него, написано точно по този начин, без да обиди онова, което уважаваше най-много — принципите, върху които бе построил наново собствения си живот, след като кариерата му на хулиган в долната част на Манхатън бе стигнала до задънена улица. Беше нещо като завети, които бяха достигнали през вековете от собствените му предци.
Минаха още няколко минути, в които той се възхищаваше на калиграфското произведение. След това нави свитъка много внимателно, заключи го в едно чекмедже и се върна в залата за разпити.
— Получих покана да вечерям на лодката на д-р Х. — каза той. — Отведете затворника в килията му. За днес свършихме.
Всяка сутрин Мама обличаше камериерската си униформа и отиваше на работа, а Тад се будеше малко по-късно и колонизираше дивана пред големия медиатрон във всекидневната. Харв пълзеше из ъглите на апартамента, за да търси нещо за закуска, а част от намереното носеше на Нел. След това обикновено напускаше апартамента и не се връщаше, докато Тад не заминеше, най-често през късния следобед, за да се забавлява с домашните си занимания. Мама се връщаше с малка найлонова торбичка със салата, която беше взела от работата си, и една помпичка; след като изяждаше салатата, тя поставяше помпичката на ръката си за малко и после прекарваше останалата част от вечерта пред старите пасиви по медиатрона. Харв ту влизаше, ту излизаше с някои от приятелите си. Обикновено, когато Нел решеше да си ляга, той не беше там, но си бе вкъщи, когато тя се събуждаше. Тад се прибираше по всяко време на нощта и много се ядосваше, ако Мама беше заспала.
Една събота Мама и Тад си бяха вкъщи по едно и също време, седяха на единия диван прегърнати, а Тад си играеше на някаква тъпа игра, която караше Мама да пищи и да се гърчи. Нел дълго време молеше Мама да й прочете една приказка от вълшебната книжка, но Тад постоянно я буташе настрана и я заплашваше, че ще я напердаши, докато накрая Мама не каза:
— Махни се от проклетата стая, Нел! — и я избута навън да ходи да си поиграе в стаята за игри няколко часа.
Нел се загуби из коридорите и започна да плаче; но нейната книжка й разказа една приказка как принцеса Нел се загубила из безкрайните коридори на Черната крепост и как открила изход, като използвала ума си, което накара Нел да се почувства по-добре — сякаш никога не можеше да се загуби, докато книжката й беше с нея. Накрая Нел намери залата за игри. Беше на първия етаж на сградата. Както обикновено, беше пълна с деца, но нямаше нито един родител. В едната част на залата имаше специално място, където бебетата можеха да сядат в проходилки или да пълзят по пода. Там седяха няколко мамчета, но й казаха, че е твърде голяма да си играе при тях. Нел се върна в другата зала, която беше пълна с много по-големи от нея деца.
Тя ги познаваше; знаеха как да се бутат, удрят и дерат. Нел отиде в единия ъгъл на стаята и седна с вълшебната книжка върху скута си, докато чакаше едно момченце да се махне от люлката. Когато това стана, тя остави книжката си в ъгъла и се опита да маха с крака, както правеха големите деца, но така и все не успяваше да задвижи люлката. Тогава дойде едно голямо дете и й каза, че не може да използва люлката, защото е твърде малка. Понеже Нел не се махна веднага, детето я избута. Нел се търкулна в пясъка, одраска си ръцете и колената и побягна разплакана в ъгъла.
Две други деца обаче бяха намерили вълшебната й книга и бяха започнали да я подритват помежду си, докато не заприлича на хокейна шайба. Нел се втурна и се опита да вдигне книгата от земята, но тя се плъзгаше твърде бързо, за да може да я настигне. Двете деца продължиха да я ритат помежду си, а накрая и да си я подхвърлят. Нел тичаше напред-назад, докато се опитваше да я настигне. След няколко минути вече четири деца участваха в играта, а шест други стояха отстрани, гледаха и се смееха на Нел. Нел обаче не виждаше нищо, защото очите й бяха пълни със сълзи, носът й също течеше, а когато се опиташе да диша, гръдният й кош само потрепваше.
И тогава едното от децата изпищя и изпусна книгата. Едно друго бързо се втурна да хване книгата, но също изпищя. После трето. Изведнъж всички деца замлъкнаха и затрепераха от страх. Нел изтри сълзите от очите си и отново хукна към книгата си, но този път децата не й я измъкнаха от ръцете; тя я вдигна от земята и я притисна към гърдите си. Всички деца, които бяха участвали в играта, бяха застанали в една и съща поза: ръцете кръстосани на гърдите с пъхнати под мишниците длани, търчаха напред-назад като пръчки за пого и викаха майките си.
Нел седна в ъгъла, отвори книгата и започна да чете. Тя не знаеше всички думи, но по-голямата част вече й бяха познати, а когато се уморяваше, книгата й помагаше да произнася думите или направо й четеше цялата приказка, че дори понякога й я показваше с подвижни картинки, също като на кино. След като всички тролове бяха отблъснати, дворът на крепостта не беше от най-приятните гледки. Първо на първо, той така или иначе не бе поддържан преди това и целият беше обраснал. Харв нямаше друг избор, освен да посече всички дървета, а по време на великата битка на Динозавър срещу троловете много от останалите растения бяха откъснати.
Динозавър се изправи и я огледа на лунната светлина.
— Това място ми напомня за Изчезването, когато трябваше да обикаляме дни наред, за да намерим нещо за ядене — рече той.
