образува невероятен фонтан от пара. В продължение на три дни и нощи не можех да видя по далеч от носа си заради всичката пара, но на третия ден тя най-сетне се вдигна и видях един мост от втвърдена лава, който стигаше право до скалата в средата на потока. Хукнах (доколкото може да хукне един динозавър) по моста, грабнах златното перо, върнах се обратно на бегом и постоях известно време в снега, за да си изстудя краката. След това се върнах при птичия цар, който, разбира се, не можа да повярва на очите си.
След това за мен се погрижиха бозайниците, повечето от които бяха полски мишки. Поведоха ме към отвора на една пещера в подножието на планината.
— Задачата ти — каза царят на мишките — е да изчакаш Доджо тук и да го победиш в една-единствена схватка. — След което всички мишки изчезнаха и ме оставиха да чакам сам.
Три дни и три нощи чаках пред онази пещера, което беше достатъчно време, че да огледам всичко наоколо съвсем подробно. В началото се отнесох с пренебрежение към това предизвикателство, защото то изглеждаше най-леко от трите; докато нямах никаква представа кой собствено е тоя Доджо, знаех, че по целия свят не бях срещнал равен на себе си, когато ставаше дума за една-единствена схватка. Докато първия ден си седях на опашката обаче и чаках да се появи Доджо, забелязах как по земята се появяват мънички блестящи нещица. Когато ги разгледах внимателно, си дадох сметка, че всъщност това са плочки. Ако трябва да съм съвсем точен, бяха плочки на динозавър и не след дълго разпознах в тях плочките на Птеранодон, Анкилозавър и Утахраптор и очевидно бяха изпопадали от телата им вследствие на много силни удари.
На втория ден се промъквах из местността наоколо и открих огромни прорези по кората на дърветата, които без съмнение бяха направени от Утахраптор, докато е замахвал бясно по Доджо; други дървета бяха измъкнати заедно с корените си от израстъка в края на опашката на Анкилозавър; имаше и дълги следи по земята, очевидно направени от ноктите на Птеранодон, който се бе спускал нееднократно към някакъв много коварен враг. В този момент започнах да се притеснявам. Беше съвсем ясно, че и тримата ми опоненти бяха влезли в схватка с Доджо и бяха загубили. Ако аз също бъдех победен (което беше немислимо), щях да съм наравно с останалите; според законите на състезанието обаче, при равен резултат и четирите динозавъра щяха да бъдат изядени и царството на динозаврите вече нямаше да съществува. Прекарах цялата нощ в опасения за това кой или какво е въпросният Доджо.
На третия ден не се случи нищо, та започнах да се чудя дали да не вляза в пещерата и да потърся Доджо. Дотогава единственото живо същество, което бях видял там, беше един малък черен плъх, който от време на време излизаше изпод камъните и хукваше към входа на пещерата, за да търси парченца храна. Когато го видях отново, му рекох (като говорех нежно, за да не го изплаша):
— Кажи ми, плъхо! Има ли нещо вътре в пещерата?
Черният плъх седна на задните си крачета и загриза една боровинка, която държеше в лапките си.
— Нищо особено — отвърна ми той, — освен малката ми къщурка. Една камина, няколко малки гърнета и тигани, няколко изсушени плодчета, а останалото е пълно със скелети.
— Скелети? — възкликнах аз. — На други плъхове ли?
— Има няколко скелета на плъхове, но повечето са на динозаври от различни видове, най-вече месоядни.
— Които са измрели заради кометата — предположих аз.
— О, извинете ме, сър, но най-почтително искам да ви уведомя, че смъртта на тези динозаври няма нищо общо с идването на кометата.
— Ами тогава как са измрели? — попитах аз.
— Със съжаление искам да кажа, че ги убих при самозащита.
— А-ха — възкликнах аз, като не можех да повярвам, — тогава ти трябва да си…
— Мишката Доджо — допълни вместо мен той, — на вашите услуги.
— Много се извинявам, че ви притеснявам, сър — казах аз с най-добрите си маниери, след като бях видял, че тоя Доджо беше изключително учтив тип, — но славата ви като воин се носи надлъж и нашир. Дойдох тук, за да потърся съвета ви как аз самият да стана по-добър воин; защото не мога да си затворя очите пред това, че във времето след кометата острите като ножове зъби и шесттонните мускули са в известен смисъл непригодни.
Това, което последва, е една страшно дълга история, защото много бяха нещата, на които Доджо можеше да ме научи, а той преподаваше съвсем бавно. Някой ден, Нел, ще те науча на всичко, на което ме научи той; само трябва да ме помолиш. Но на третия ден от чиракуването си, когато още не бях научил нищо, освен да бъда скромен, да имам добри маниери и да мета пещерата, попитах Доджо дали иска да поиграем на тик-так. Сред динозаврите това беше една доста популярна игра. Обикновено ходехме да я играем в калта. (Много палеонтолози се чудят, когато откриват следи от тази игра навсякъде из праисторическите разкопки, но си мислят, че я играят местните работници, които те наемат да им копаят и ровят.)
Така или иначе, обясних правилата й на Доджо и той реши да опита. Отидохме при най-близкото кално място, където пред очите на много полски мишки изиграх една игра на тик-так с Доджо и го победих, макар че признавам си, много ме беше страх през цялото време. Бях си изпълнил задачата; бях победил Доджо в една-единствена схватка.
На другата сутрин се извиних, тръгнах от пещерата и слязох на брега, където вече се бяха събрали другите три динозавъра с много по-опърпан вид, отколкото можеш да си представиш. Царят на полските мишки, птичият цар и царицата на мравките се сбраха около нас с целите си армии и ме коронясаха за цар на влечугите — Тиранозавър Рекс, както бяхме свикнали да казваме. След това изядоха другите три динозавъра, според уговорката ни. Освен мен, единствените останали влечуги бяха няколко змии, гущери и костенурки, които и досега са ми най-верни подчинени.
Можех да заживея доста луксозно в качеството си на цар, но Доджо вече ме беше научил на скромност, та затова веднага се върнах в пещерата му и прекарах следващите няколко милиона години в изучаване на неговия начин на живот. Само ме попитай, Нел, и аз ще ти предам цялото му знание.
Лодката на д-р Х. не беше традиционната баржа за бавни разходки, която става само за каналите и плитките езера на подгизналото устие на Янгцзе. Беше си истинска океанска яхта, построена по западен образец. Ако се съдеше по деликатесите, които започнаха да си проправят път към фордека много скоро след като съдия Фенг се бе качил на борда, камбузът на плавателния съд по всяка вероятност беше оборудван с всички екстри на професионалната китайска кухня: съдове с размерите на чадър, газови котлони с мощността на ревящи турбореактивни двигатели и шкафове за продължително съхраняване за безбройните видове гъбички, птичи гнезда, перки от акула, кокоши крака, торни плъхове и всякакви измишльотини от всякакви други видове, както редки, така и напълно популярни. Отделните ястия бяха в малки порции, но многобройни и с внимателно подбран момент на поднасяне, като се сервираха в изобилие от видове порцелан, което можеше да запълни няколко от залите в музея „Виктория и Албърт“ и което екипът от сервитьори разнасяше с точността на хирургически инструменти.
Съдията ядеше по този начин, само когато някой особено важен човек се опитваше да го впечатли, и въпреки че никога съзнателно не беше позволявал на съдийските си наклонности да бъдат разклатени, китайските ястия наистина му харесаха.
Започнаха с чай и някои подгряващи мезета на фордека на яхтата, която плуваше по течението на Хуанг Пу. Отляво се виждаха европейските здания на Бънд, осветени тайнствено от отблясъците цветна светлина, която се излъчваше от постройките на Пудонг, величествено извисяващ се на десния бряг. По едно време д-р Х. се извини, че трябва да слезе в долната част на кораба за няколко минути. Съдия Фенг се разходи до самия нос на яхтата, застопори се в острия ъгъл между двете срещащи се перила, остави брадата си да се развява на вятъра и започна да се наслаждава на гледката. Най-високите сгради в Пудонг се поддържаха от огромни аеростати — изпълнени с вакуум елипсоиди на стотици етажи височина над
