Съдия Фенг стисна перилата с двете си ръце и наведе глава. Беше съвсем близо до клиничен шок. Щеше да е напълно самоубийствено да реагира на блъфа на доктора. Самата идея да се поеме лична отговорност за толкова много животи беше достатъчно ужасяваща. Но да си помисли за това, което щеше да се случи в крайна сметка с всичките тези момиченца в ръцете на корумпираните официални власти в Крайбрежната република…
Д-р Х. продължи:
— Изобщо не се съмнявам, че ще намерите как да се погрижите за тях. Както демонстрирахте в случая с момиченцето и книгата, вие сте твърде мъдър магистрат, че да не разберете колко е важно доброто възпитание за малките деца. Няма никакво съмнение, че ще покажете същата загриженост и за всяко едно от тези четвърт милион бебета, каквато показахте и към едно малко варварско дете.
Съдията се изправи, завъртя се и се върна в каюткомпанията.
— Затвори вратата и напусни стаята — нареди на сервитьора той.
Когато двамата с доктора останаха насаме, съдията се обърна към него, падна на колене, наклони се напред и удари чело о пода три пъти.
— Но моля ви, Ваша светлост! — възкликна докторът. — Аз трябва да ви оказвам чест по този начин.
— От известно време възнамерявам да направя промяна в професионалното си развитие — каза съдията, като се вдигна в изправена стойка, но на колене. Той спря, преди да продължи и отново обмисли думите си. Д-р Х. обаче не му бе оставил никакъв избор. Нямаше да бъде в стила на доктора да заложи капан, от който може да се измъкнеш.
Както бе казал Учителят: „Техникът, който иска да си свърши добре работата, първо трябва да си наостри инструментите. Когато живееш в която и да било държава, си намери работа при най-достойните сред великите й служители и стани приятел с най-добродетелните измежду учените й“.
— Всъщност аз съм много доволен от кариерата си, но не и от племенната си принадлежност. Отвратих се от Крайбрежната република и стигнах до заключението, че истинският ми дом е в Небесното кралство. Често съм се чудел дали Небесното кралство има нужда от магистрати, дори и от толкова ниско квалифицирани, колкото съм аз.
— Това е въпрос, който трябва да отнеса към шефовете си — отвърна д-р Х. — При условие, обаче, че в момента Небесното кралство не разполага с каквито и да било магистрати, а следователно и с никаква съдебна система, ми се струва възможно да се намери някаква роля за човек с вашите върховни умения.
— Сега разбирам защо искахте книгата на малкото момиченце толкова много — отбеляза съдия Фенг. — Тия, мъничките, трябва до едно да са добре образовани.
— На мен не ми е необходима толкова книгата, колкото създателят й — артифекс Хакуърт — обясни д-р Х. — Докато книгата се намираше някъде из Земите под аренда, съществуваше надежда, че Хакуърт може да я намери — няма нищо, което той да желае повече на този свят. Ако бях успял да намеря книгата, щях да разбия надеждите му и той щеше да се обърне към мен или за да си получи обратно книгата, или за да ме накара да направя още едно копие.
— Искате той да ви служи по някакъв начин?
— Той струва колкото хиляда по-малки инженери. И поради най-различни проблеми, през последните десетилетия Небесното кралство не разполага дори с толкова много слаби инженери; всичките бяха примамени от обещанията за какви ли не благодати в Крайбрежната република.
— Утре ще се свържа с Хакуърт — каза съдия Фенг. — Ще го осведомя, че известният на всички варвари д-р Х. е намерил изгубеното копие на книгата.
— Добре — съгласи се д-р Х., — ще очаквам някакви вести от него.
Хакуърт имаше време да обмисли логиката на цялата работа още веднъж, докато чакаше в преддверието на бърлогата на д-р Х. Чакаше старецът да се освободи от нещо, което звучеше като конференция на дванайсет киноканала. При първото си посещение тук той беше твърде нервен, за да обърне внимание на каквото и да било, но сега се бе разположил удобно в разнебитения кожен фотьойл в ъгъла, беше си поръчал чай от прислугата и прелистваше книгите на д-р Х. Такова облекчение да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.
От силно обезпокоителното посещение на Чанг насам Хакуърт беше на предела на душевните си сили. Бе направил голям слон от цялата работа. Рано или късно престъплението му щеше да излезе наяве и семейството му щеше да изпадне в немилост, независимо от това дали ще даде пари на Чанг или не. Дори да успееше по някакъв начин да си върне „Буквара“, животът му беше съсипан.
Когато получи известие, че д-р Х. е спечелил състезанието по откриването на загубеното копие на „Буквара“, нещата вече не бяха лоши, а един фарс. Бе си взел един ден почивка и бе отишъл на дълга разходка из Кралския екологичен резерват. Докато се върна вкъщи, изгорял от слънцето и приятно изморен, настроението му се беше подобрило неколкократно. Това, че д-р Х. бе намерил „Буквара“, наистина оправяше положението му.
В замяна за книгата докторът по всяка вероятност щеше да иска нещо от Хакуърт. В този случай много малко вероятно беше да става въпрос за обикновен подкуп, както бе намекнал Чанг; всичките пари, които Хакуърт имаше или някога въобще щеше да направи, не представляваха никакъв интерес за д-р Х. Много по-вероятно беше докторът да поиска някаква услуга — можеше да помоли Хакуърт да проектира нещо, да даде няколко професионални съвета, както си му е редът. Хакуърт толкова искаше да стане точно така, че бе доказал напълно пред себе си хипотезата с един милион доказателства — както действителни, така и въображаеми — през втората част от екскурзията си в планината. Беше добре известно, че Небесното кралство изостава отчайващо от нанотехнологичната надпревара във въоръжаването; че самият д-р Х. отделя голяма част от ценното си време да се рови в дебрите на имунната система на Нова Атлантида също доказваше хипотезата му. Уменията на Хакуърт можеха да им бъдат от безкрайна полза.
Ако това беше вярно, то за Хакуърт имаше изход. Той щеше да свърши нещо за доктора. В замяна щеше да получи „Буквара“ обратно, което бе най-основното нещо в живота му в този момент. Като част от сделката д-р Х. със сигурност щеше да намери начин да елиминира Чанг от списъка с проблемите на Хакуърт; престъплението на Хакуърт никога нямаше да стане известно на неговата филозона.
Както викторианците, така и конфуцианците бяха намерили нови приложения на фоайето, преддверието или както там му беше името, а също и за остарелия етикет, свързан с визитните картички. Поради тази причина всички племена, които разполагаха с последните постижения на нанотехнологиите, знаеха, че посетителите трябва да бъдат внимателно проверявани, преди да бъдат приети в нечии вътрешни покои, и че подобна проверка, извършвана от хиляди усърдни червейчета-разузнавачи, отнемаше доста време. Етикетът на чакалнята така се бе усъвършенствал, че изисканите хора навсякъде по света знаеха, че дори когато се отбиеха у някого, независимо дали е близък приятел или не, ще прекарат известно време в пиене на чай и разглеждане на списания в някое преддверие, претъпкано с добре прикрито оборудване за разузнаване.
Една цяла стена от фоайето на д-р Х. представляваше медиатрон. Кинокадри или съвсем прости графики можеха да бъдат излагани по дигитален път на подобни стени, също като плакатите и постерите в по-старо време. Ако не бъдеха отстранени, с течение на времето те започваха да се припокриват и да оформят нещо като колаж от подвижни образи.
В средата на медийната стена на д-р Х., частично закрит от по-новите клипове, се виждаше клипът, който беше толкова популярен в северен Китай, колкото е било през предишния век лицето на Мао — злият брат-близнак на Буда. Хакуърт никога не си бе направил труда да седне и да го изгледа целия, но му беше хвърлял по едно око толкова често по такситата в Пудонг или по стените на сградите в Земите под аренда, че го знаеше наизуст. Западняците го наричаха
