през радара на съдията, д-р Х. и всички останали хора в театъра, които бяха по-добри в засичането на трикове от всички останали хора по света. — Докато се занимавам с това, ако ще доставя удоволствие на съда, мога също така — каза Хакуърт със съвсем невинно изражение — да направя някои промени в съдържанието, за да стане то по-подходящо за уникалните културни изисквания на ханската читателска аудитория. Това обаче ще отнеме известно време.
— Чудесно — одобри съдията, — отменям всички удари с пръчката, без един, в очакване на изпълнението на тези промени. Що се отнася до десетте години затвор, с неудобство трябва да споделя с вас, че понеже е много малка, тази област не разполага със затвор, поради което ще се наложи заподозреният да бъде освободен още тази вечер, след като бъде изпълнен ударът с пръчка. Бъдете сигурен обаче, господин Хакуърт, че присъдата ви ще бъде изпълнена по един или друг начин.
Божественото откровение, че ще бъде освободен да се върне при семейството си още същата вечер, фрасна Хакуърт като дълбоко засмукване на дим от опиум. Ударът мина бързо и ефикасно; нямаше време да се притесни, което малко му помогна. Болката незабавно го хвърли в шок. Чанг издърпа отпуснатото му тяло от конструкцията за изтезания и го отнесе до една твърда скамейка, където той полежа в полусъзнание няколко минути. Донесоха му чай — добър „Киймън“ със силен лавандулов привкус.
Без повече разправии Хакуърт беше незабавно ескортиран до пределите на Средното кралство, след което попадна на улиците на Крайбрежната република, която по време на цялата процедура си беше на една ръка разстояние, но която можеше да е и на хиляди километри и хиляди години. Веднага се отправи с широко разтворени крака и ситни стъпки към един обществен синтетичен компилатор, за да си компилира някои средства за първа медицинска помощ — болкоуспокоителни и някои хемокули, които се надяваше да затворят раните му.
За втората част на изречението и за начина, по който може да я изпълни, не го споходиха никакви идеи, докато не стигна до средата на Високото шосе, понесен на бързите си автокънки, докато вятърът проникваше през тъканта на панталоните му и дразнеше раздирането, грижливо направено напречно на задните му части, също като следа от камион. Този път беше заобиколен от рояк аеростати с големината на стършели, които се придвижваха в елипсовидна формация около него, съскаха нежно и невидимо в нощта и само чакаха да се появи най-малък повод да нападнат.
Тази охранителна система, която му бе изглеждала като нещо огромно, докато я бе компилирал, сега приличаше на жалък жест. Можеше да спре атаката на някоя младежка банда. Без да усети обаче, той беше пресякъл равнината на дребните престъпници и бе попаднал в една нова област, управлявана от сили, които му бяха почти неизвестни. Хората като Джон Пърсивал Хакуърт ги познаваха единствено доколкото те пресичаха пътищата на някакви маловажни хорица и сили, които по една случайност бяха близо до него. Той не можеше нищо друго, освен да продължи да пада през орбитата, която му бе предопределена. Тази идея го успокояваше повече от всичко, което беше научил през целия си живот и когато се прибра у дома, той целуна заспалата Фиона, погрижи се отново за раните си с терапевтичните технологии от синтетичния компилатор, облече си пижамата, за да ги скрие и се пъхна под завивките.
Тя обичаше много всичките си четири приятелчета, но любимец й бе станал Динозавър. Отначало го намираше малко страшничък, но след това си даде сметка, че макар и да можеше да бъде ужасяващ воин, той беше на нейна страна и я обичаше. Нел обичаше да го моли да й разказва разни истории за старите времена преди Изчезването, както и за времето, което бе прекарал в уроци с мишката Доджо.
Там имаше и други ученици…
Каза книгата с гласа на Динозавър, когато Нел седна съвсем самичка в ъгъла на залата за игри.
…В ония времена хора нямаше, но пък имаше маймуни и един ден до входа на пещерата дойде една малка женска маймунка, която изглеждаше много самотна.
Доджо я покани да влезе вътре, което много ме изненада, защото си мислех, че той обича само воините. Когато малката маймунка ме видя, тя замръзна от ужас, но Доджо ме хвърли през рамо и ме блъсна по стените на пещерата няколко пъти, за да покаже, че съм под пълния му контрол. Направи й една купичка със супа и я попита защо се лута из гората съвсем самичка. Маймунката, която се казваше Бел, обясни, че майка й и приятелят на майка й я били изритали от семейното дърво и й казали да отиде да повиси на други клони за няколко часа. По-големите маймуни обаче били заели всички клони и не позволили на Бел да повиси с тях, поради което тя се защурала из гората, за да си търси компания и така се загубила, докато накрая не се озовала пред входа на пещерата на Доджо.
— Можеш да останеш при нас колкото искаш — каза Доджо. — Ние тук само си играем на разни игрички и ако искаш, можеш да се присъединиш към нашите игрички.
— Трябва да се връщам вкъщи скоро — оплака се Бел. — Иначе приятелят на майка ми ще ме напердаши.
— Тогава ще ти покажа пътя от семейното ти дърво дотук и обратно — предложи Доджо, — за да можеш да идваш да си играеш с нас, когато майка ти те изгони от къщи.
Двамата с Доджо помогнахме на Бел да се ориентира обратно през гората. Когато се връщахме към пещерата, аз казах:
— Учителю, не разбирам.
— И какво толкова те притеснява? — попита Доджо.
— Ти си велик воин, а аз самият се уча да стана също велик воин. Има ли място в твоята пещера за едно момиченце, което просто иска да си играе?
— Само аз мога да съдя кой може или не може да стане велик воин — отвърна Доджо.
— Но ние сме толкова заети с упражненията и тренировките — рекох му аз. — Имаме ли време да си играем с детето, както й обеща ти?
— Че какво е играта, ако не тренировка, но маскирана в цветни дрешки? — попита Доджо. — Освен това, при условие, че дори без моите напътствия ти тежиш десет тона и имаш огромна паст, която е пълна с остри като бръсначи зъби, и всичките същества с изключение на мен побягнат от ужас само като чуят стъпките ти, мисля, че не трябва да отказваш на едно самотно малко момиченце малко време за игри.
Като чух това аз се почувствах много засрамен, поради което когато се прибрахме, пометох пещерата седем пъти, без да са ми наредили. Няколко дни по-късно, когато Бел отново се появи на входа на пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо започна да си играе на някакви специални игрички с нея, които толкова й харесаха, че тя продължи да се връща при нас и колкото и да не ти се вярва, след две години на подобни занимания Бел вече можеше да ме хвърля през рамо, също както правеше Доджо.
Нел се засмя при мисълта, че една малка маймунка може да преметне през рамото си един толкова голям динозавър. Тя се върна една страница назад и прочете последната част по-внимателно:
Два дни по-късно, когато Бел отново дойде в пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо приготви специално меню в кухнята си от ориз, риба и зеленчуци и се погрижи тя да изяде всичко в чинията си. След това започна да си играе на една специална игричка с нея, която се наричаше „задни салта“.
На отворената страница се появи илюстрация. Нел видя познатото открито пространство пред входа на пещерата на Доджо. Доджо беше седнал на един висок камък и даваше наставления на Динозавър и Бел. Динозавър се опита да направи задно салто, но късите му предни крака не можеха да поемат тежестта на
