просто защото те се изплашваха до смърт и не можеха да помръднат. Доджо беше обяснил на Бел, че най- добрият начин да победи Динозавър бе да му се махне от пътя и да го остави да бъде изигран от собствената си сила; Нел така и направи с Кевин: отстъпи встрани в последния момент, вдигна стъпалото си, за да стане като кука и го спъна. Кевин се пльосна като прасе, но събра сили да стане и да я нападне отново. Нел го примами и отново го катурна.
— Добре де — рече той, — ти печелиш.
Тръгна към Нел с протегната напред ръка, сякаш искаше да се здрависат. Нел обаче беше виждала и това и знаеше, че също е трик. Тя също протегна дясната си ръка, сякаш е готова да се здрависат. Докато обаче Кевин се придвижваше към подадената стръв, а мускулите на ръцете му съвсем явно бяха стегнати до един, Нел обърна дланта си надолу, издърпа ръката си надолу, след което я прибра някъде към средата на тялото си. Докато правеше това, наблюдаваше Кевин и видя, че погледът му следи като хипнотизиран ръката й. Тя продължи да движи ръката си в елипсовидна траектория, като обръщаше дланта си нагоре, протягаше я напред и посягаше така, сякаш ще бръкне с пръсти в ококорените очи на Кевин.
Той покри лицето си с ръце. Нел го ритна между краката с всички сили, като преди това внимателно се прицели в мишената си. Когато момчето се присви, тя го сграбчи за косата и фрасна главата му в коляното си, след което го бутна да си седне на задника и го остави така, твърде стъписан за момента, за да може да се развика.
Хакуърт пристигна в кръчмата първи. Взе си халба черна бира от бара, налята в бурета под налягане в близката община Давтейл, и се поразходи из мястото, докато чакаше. Беше се въртял неспокойно зад бюрото си през цялата сутрин и сега му бе приятно да си поразтъпче краката. Кръчмата беше оформена по подобие на древните лондонски ханове около Втората световна война, като в единия й ъгъл имаше нарочно направено разрушение от бомба и на всеки прозорец бяха залепени Х-ове, което само накара Хакуърт отново да се сети за д-р Х. По стените бяха налепени подписани с автограф снимки на американски и британски въздушни бойци, заедно с други спомени, свидетелстващи за връхната точка на англо- американското сътрудничество:
ИЗПРАТЕТЕ
една пушка
ЗА ЗАЩИТАТА НА
ЕДИН АНГЛИЙСКИ ДОМ
Изправени пред заплахата от инвазия,
английските граждани спешно се нуждаят
от оръжия, за да защитават домовете си.
ВИЕ МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ
Из цялото помещение на прътове и специални куки в тавана висяха на гроздове бомбета — също като големи чепки черно грозде. Като че ли тук идваха много инженери и артифекси. Седяха по на халба бира на бара и ровеха в солените си кейкове по малките масички, докато разговаряха и се смееха. Нямаше нищо предразполагащо нито в самото място, нито у хората, които го стопанисваха, но Хакуърт знаеше, че остатъкът от нанотехнологичното знание, събрано в главите на тези занаятчии от средната класа, беше това, което поддържаше в крайна сметка Нова Атлантида в заможно и сигурно състояние. Трябваше да се запита защо не му беше достатъчно просто да стане един от тях. Джон Пърсивал Хакуърт превръщаше мислите си в материя и го правеше по-добре от всеки друг на това място. Той обаче бе усетил нуждата да стигне по-далеч — той бе пожелал да прекрачи отвъд материята и да се добере до душата на човека.
Независимо дали го искаше или не, но сега щеше да стигне до стотици хиляди души.
Мъжете по масите го гледаха с любопитство, след това кимваха учтиво и отклоняваха погледите си, когато срещнеха неговия. Хакуърт бе забелязал един ролс-ройс, широк колкото цялата лента, който беше паркиран точно пред входа на заведението. Очевидно тук присъстваше някоя голяма клечка, но из някое от задните помещения. Както Хакуърт, така и всички останали знаеха това и до един бяха нащрек, тръпнещи от очакване да видят за какво става въпрос.
Майор Нейпиър пристигна на гърба на един редовен кавалерийски вихрогон и влезе точно по обяд, свали си офицерската фуражка и съвсем свойски поздрави бармана. Хакуърт го познаваше, защото той беше герой, а Нейпиър познаваше Хакуърт по причини, които съвсем нарочно ще останат неизяснени.
Хакуърт премести халбата в лявата си ръка и горещо стисна дланта на майор Нейпиър пред самия барплот. Двамата тръгнаха към задната част на заведението, докато си разменяха някакви сърдечни, моментни, безсмислени реплики. Нейпиър пристъпи стегнато пред него и отвори една тясна врата в задната стена. Три стъпала водеха надолу към малка и уютна стаичка с разделени на множество части прозорци на трите стени и маса с меден плот по средата. На масата седеше един мъж, съвсем сам. Докато слизаше надолу по стъпалата, Хакуърт си даде сметка, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който се изправи, отвърна на поклона му и го поздрави с дълго и сърдечно ръкостискане. Той толкова се стараеше да накара Хакуърт да се почувства като у дома си, че в известен смисъл усилията му постигаха обратния резултат.
Пак си поговориха празни приказки, макар че този път вече не толкова свойски. Дойде един сервитьор; Хакуърт си поръча сандвич с пържола, специалитета на деня, а Нейпиър просто кимна на келнера, за да потвърди същото и за себе си, което се стори на Хакуърт като много приятелски жест. Финкъл-Макгроу отказа да яде каквото и да било.
На Хакуърт всъщност не му се ядеше. Беше ясно, че командването на Кралските обединени сили вече е разбрало поне за част от онова, което се бе случило. Финкъл-Макгроу знаеше също. Бяха решили да се видят с него насаме, вместо да го вземат на мушката и да го прогонят от филозоната. Това би трябвало да го изпълни с безкрайно облекчение, но не стана така. Нещата изглеждаха толкова простички след съдебното дело в Небесното кралство. Сега той подозираше, че ще се усложнят страшно много.
— Господин Хакуърт — заговори Финкъл-Макгроу, след като бяха приключили с любезностите, но сега гласът му звучеше по друг начин, сякаш за да стане ясно, че срещата ще тръгне по някакъв определен план, — моля ви, направете ми честта да чуя мнението ви за лицемерието.
— Моля? Лицемерието ли казахте, Ваша милост?
— Да, точно така.
— Струва ми се, че то е порок.
— Голям или малък? Помислете добре — от отговора ви зависят много неща.
— Струва ми се, че зависи от конкретните обстоятелства.
— Това винаги е доста предпазлив отговор, господин Хакуърт — каза леко нападателно лордът на справедливостта. Майор Нейпиър се засмя някак изкуствено, защото не знаеше как да разбира подобен диалог.
— Последните събития в живота ми ме накараха да се замисля сериозно за ползата от това нещата да се вършат предпазливо — отвърна Хакуърт. Другите двама се засмяха с разбиране.
— Знаете ли, когато бях млад, лицемерието се смяташе за един от най-големите пороци — обясни Финкъл-Макгроу. — Все заради моралния релативизъм. Значи, в подобен климат от вас не се очаква да критикувате другите — в крайна сметка, ако абсолютно добро и зло не съществуват, тогава какви основания
