Диамантената ера

имаме да критикуваме?

Финкъл-Макгроу спря да говори за момент с пълното съзнание, че е привлякъл напълно вниманието на останалите и започна да вади от джобовете си една лула от кратунка и всичките свързани с нея продукти и приспособления. Продължи да се занимава единствено с това и напълни лулата с някакъв тютюн с цвета на естествена кожа, който беше толкова ароматен, че устата на Хакуърт се напълни със слюнка. Прищя му се да напъха малко от тютюна в устата си.

— Това обаче доведе до доста забележителна обща фрустрация, защото по природа хората са доста строги и нищо не им е толкова приятно, колкото да критикуват недостатъците на другите. Поради което те се захванаха с лицемерието и го издигнаха от един малък грях до цар на всички пороци. Защото дори и да няма добро и зло, можеш да намериш основания да критикуваш някого, като съпоставиш онова, което е твърдял, с онова, което всъщност е направил. В този случай ти не даваш никаква оценка за правотата на схващанията му или морала на поведението му — просто изтъкваш, че е казал едно, а върши друго. Буквално цялата политическа дейност от времето на младостта ми беше отдадена на това да се излавят случаите на лицемерие. Няма да повярвате какво се говореше за първите викторианци. Да наречеш някого викторианец по онова време беше същото, като да го наречеш фашист или нацист.

Както Хакуърт, така и майор Нейпиър бяха абсолютно стъписани.

— Ваша милост! — възкликна Нейпиър. — Аз естествено си давах сметка, че моралните им убеждения са били коренно различни от нашите, но не мога да повярвам, че всъщност са анатемосвали първите викторианци.

— Разбира се, че го правеха — отвърна Финкъл-Макгроу.

— Защото Викторианците са били лицемери — обясни Хакуърт, за да покаже, че е разбрал.

Финкъл-Макгроу направо засия към Хакуърт, както би засиял учителят към любимия си ученик.

— Както виждате, майор Нейпиър, преценката ми за умствения капацитет на господин Хакуърт е била напълно основателна.

— Аз никога не съм се съмнявал в това, Ваша милост — отвърна майор Нейпиър, — но все пак си струваше да видя някакво доказателство. — Той вдигна чашата си към Хакуърт.

— Тъй като били лицемери — продължи Финкъл-Макгроу, след като запали лулата си и изпрати във въздуха няколко огромни фонтана дим, — Викторианците били направо презирани през втората половина на двайсети век. Повечето от хората, които поддържали подобни схващания, били прословути, разбира се, с престъпните си деяния, но въпреки това не виждали никакъв парадокс в схващанията си, защото самите те не били лицемери — нямали никакви морални позиции и съответно не живеели според такива.

— Поради което били по-издигнати в морално отношение от Викторианците… — вмъкна майор Нейпиър, който все още се чувстваше малко като победен.

— …въпреки че — всъщност защото — нямали въобще никакви морални ценности.

Настъпи тишина, в която всички около медната маса клатеха глави зачудено.

— Нашето схващане за лицемерието е малко по-различно — продължи Финкъл-Макгроу. — Според Weltanschauung4 на втората половина на двайсети век лицемер е човек, който изразява високи морални ценности като част от планирана кампания за измама — той никога не поддържа подобни схващания искрено и когато не е пред очите на хората, си ги нарушава постоянно. Повечето лицемери, разбира се, не са такива. Най-често става въпрос за „духът е силен, но плътта — слаба“.

— Това, че постоянно нарушаваме моралния код, който поддържаме — заговори майор Нейпиър, за да си го обясни, — не означава, че сме неискрени, когато поддържаме на думи същия този морален код.

— Разбира се — съгласи се Финкъл-Макгроу. — Всъщност това си е съвсем очевидно. Никой никога не е казвал, че е много лесно да се следва една стриктна посока на поведение. Всъщност точно от трудностите, които срещаме — от погрешните стъпки, които правим по пътя — нещата стават интересни. Вътрешната — която е и вечна — борба между първичните ни инстинкти и строгите изисквания на собствената ни морална система е характерна само и единствено за човека. От начина, по който се държим в тази борба, зависи как можем с времето да бъдем съдени от една по-висша власт.

Тримата мъже останаха безмълвни за няколко минути, докато преглъщаха бирата си или дима и разсъждаваха върху чутото.

— Не мога да не стигна до заключението — каза накрая Хакуърт, — че току-що чутата лекция по сравнителна етика — която беше много добре представена и съм благодарен за това — по всяка вероятност се отнася по някакъв начин към ситуацията, в която се намирам.

Другите двама повдигнаха вежди в не много ясно изразен знак на учудване. Лордът на справедливостта се обърна към майор Нейпиър, който веднага взе думата с освежен вид.

— Ние не знаем всички подробности на твоята ситуация — както ти е известно, поданиците на Атлантида имат право на учтиво третиране от всички разклонения на Обединените сили на Нейно величество, освен ако не нарушат племенните норми. Това отчасти означава, че ние не се занимаваме постоянно с това да поставяме хората под силни мерки на наблюдение, само защото сме любопитни за техните, ъ-ъ… странични занимания. В една епоха, когато абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта. Съвсем естествено обаче следим всички преминавания през границата в двете посоки. Та, преди известно време любопитството ни беше запалено от пристигането на някой си лейтенант Чанг от кабинета на областния съдия. Носеше със себе си найлонова чантичка с един доста похабен цилиндър в нея. Лейтенант Чанг се отправи директно към твоя апартамент, остана там половин час, след което си тръгна, но без шапката.

Сандвичите с пържоли пристигнаха в началото на този монолог. Хакуърт започна да рови из гарнитурата, сякаш можеше да направи по-маловажен разговора, като обръща еднакво внимание на него и на съставките на сандвича си. Остана известно време при зелето, след което започна да разглежда бутилките с най-различни и непознати сосове, поставени в центъра на масата, също като дегустатор, който разглежда бутилките в изба с вино.

— Бях нападнат в Земите под аренда — обясни разсеяно Хакуърт, — а лейтенант Чанг е намерил шапката ми малко по-късно у един млад разбойник. — Беше фиксирал погледа си без особена причина върху една висока бутилка с хартиен етикет, изписан с древен неравен шрифт. „Оригинална подправка Макхортър“ беше написано с големи букви, а всичко останало с толкова малки, че не можеше да се чете. Гърлото на бутилката също беше украсено с черно-бели репродукции на древни медали, раздадени от европейски монарси в епохата преди Просвещението, на изложби в най-различни места от рода на Рига. След кратко, но силно разклащане и подрусване, се посипаха петна охрав сос от съвсем мъничкия отвор на върха на бутилката, който се пазеше от половинсантиметрова коричка. По-голямата част попадна върху чинията му, но някои от пръските се приземиха и върху сандвича.

— Да — кимна майор Нейпиър, като бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия с изкуствен интелект с размери 33 на 44 см. Той й каза да се увеличи върху масата и я бодна с писеца на сребърна писалка с размерите на артилерийска гилза. — В отчетите на пропускателния пункт пише, че вие не ходите често в Земите под аренда, господин Хакуърт, което е напълно разбираемо и говори за добрата ви преценка. През последните месеци е имало две такива пътувания. При първото сте потеглил в ранния следобед и сте се върнал късно през нощта, кървящ от някакви наранявания, които са били пресни според… — майор Нейпиър не можа да потисне една малка усмивка — …съненото описание, вкарано от пограничния служител, който е бил дежурен онази нощ. При второто пътуване отново сте потеглил следобеда и сте се върнал късно, но този път с една-единствена раничка на задните си части — невидима, разбира се, но така или иначе хваната от уредите за наблюдение.

Хакуърт отхапа от сандвича си, правилно предположил, че месото ще бъде жилаво и ще му даде достатъчно време да обмисли положението, докато кътниците му се борят с него. Оказа се, че наистина разполага с много време; но както му се случваше обикновено в подобни случаи, не можа да се съсредоточи върху конкретната тема. Единственото, за което можеше да мисли, бе вкусът на соса. Ако описанието на съставките върху етикета можеше да се чете, то сигурно щеше да изглежда горе-долу така:

Вода, меласа от долнокачествен портвайн, вносен мексикански пипер, сол, чесън, джинджифил, доматено пюре, волска мас, дим от истинска цикория, енфие, нарязани на ситно фасове, ферментирала утайка от тъмна бира „Гинес“, смлени уранови остатъци, сърцевини от автомобилни заглушители,