Действието се развиваше пред един луксозен хотел на един от архипелазите на Шангри-ла, проточил се по свръхскоростната магистрала Коулуун-Гуангжу. Автомобилната алея под формата на конска подкова беше направена от напасващи се плочки, месинговите дръжки на вратите проблясваха, а в саксии с размерите на лодка във фоайето растяха цели плантации от тропически растения. Мъже в делови костюми разговаряха по мобилните си телефони и непрестанно поглеждаха часовниците си, по автомобилната алея търчаха лакеи с бели ръкавици, вадеха огромни куфари от багажниците на червени таксита и ги забърсваха с чисти влажни парцали.
Автомобилната алея беше свързана с осемлентова пътна артерия — не шосето, а обикновен път между сградите — с метална ограда с шипове, която минаваше по цялото му протежение, за да не могат пешеходци да пресичат там, където не трябва. Пътната настилка, която беше нова, но вече се рушеше, бе посипана с червен прах, довян от последния тайфун от опустошените хълмове на Гуангдонг.
Движението изведнъж оредяваше и камерата тръгваше нагоре: виждаше се как няколко ленти са блокирани от цяло нашествие от велосипедисти. От време на време някое червено такси или някой мерцедес се промъкваха плътно покрай металната преграда и се отскубваха от задръстването, докато шофьорите им така здраво натискаха клаксоните, че сякаш всеки момент щяха да спукат въздушните възглавници. Хакуърт не чуваше пищенето на клаксоните, но когато камерата увеличи изображението на мястото на действието, вече се виждаше как един шофьор си маха ръката от клаксона и размахва пръст към тълпата велосипедисти.
Когато видя кой кара велосипеда си най-отпред, той се извърна пребледнял от страх, а ръката му тупна върху скута му като мъртва лястовица.
Водачът беше един набит мъж с побеляла коса, на около шейсетгодишна възраст, но безмилостно въртящ педалите на съвсем обикновено черно колело, облечен в дрехите на черноработник. Той се придвижваше с измамно голяма скорост, след което навлезе в автомобилната алея пред хотела. На улицата се получи емболия от стотиците велосипеди, които се опитваха да влязат през тесния вход. И точно тук настъпваше още едиц класически момент: главният лакей напусна поста си и хукна към велосипедиста, като му махаше с ръце да се маха и бълваше ругатни на кантонски, но когато стигна на около два метра от него, разбра, че пред него е Жанг Хан Хуа.
Жанг нямаше професионално звание, понеже по принцип бе пенсионер — една иронична метафора, че китайските премиери от края на двайсети и началото на двайсет и първи век по всяка вероятност са имитирали американските мафиотски босове. Може би признаваха, че притежаването на професионално звание е под достойнството на най-могъщия човек на земята. Хората, които бяха ставали близки с Жанг, твърдяха, че никога не го възприемали във връзка със светската му власт — армията, ядрените оръжия, тайната полиция. Единственото, за което се сещали, било, че по времето на Великата културна революция, когато бил на осемнайсетгодишна възраст, Жанг Хан Хуа повел партийната си бойна група от червени барети в ръкопашна схватка с някаква друга група, за която смятали, че се горещи прекалено много, и че при завършването на схватката Жанг направил пир със суровата плът на покойните си противници. Никой не можеше да застане лице в лице с Жанг, без да си представи как кръвта се стича по брадичката му.
Лакеят пада на колене и започва буквално да целува земята. Жанг изглежда отвратен, вмъква обутото си в сандал стъпало под яката му и така го вдига отново на крака, след което му казва няколко думи на селския акцент на родния си фуджиянски. Докато се връща към хотела, лакеят почти не спира да се кланя; на лицето на Жанг е изписано неудоволствие — единственото, което иска, е да бъде обслужен бързо. През следващите минута-две служители на хотела с нарастващи по ранг постове се точат от вратата и се подмазват на Жанг, който просто не им обръща внимание и вече изглежда откровено отегчен. Никой не знае дали Жанг е конфуцианец и маоист по това време на живота му, но в този момент това няма никакво значение: защото според конфуцианското схващане за обществото, също както и според комунистическото, селяните са най-висшата класа, а търговците — най-нисшата. Този хотел не е за селяни.
Най-накрая се появява един мъж в черен официален костюм, заобиколен отвсякъде с бодигардове. Изглежда още по-ядосан и от Жанг, защото си мисли, че е станал жертва на някаква непростимо тъпа шега. Това е търговецът на търговците: четиринайсетият най-богат мъж в света, трети в Китай. Притежава почти всичките недвижими имущества на разстояние половин час път с кола около този хотел. Той не променя крачка, когато стъпва на алеята и вижда, че пред него стои Жанг; отправя се директно към него и го пита какво иска, защо такъв стар човек като него си е направил труда да измине целия път от Бейжинг и да му се меси в работите с тъпата си колоездачна обиколка.
Жанг просто пристъпва напред и прошепва няколко думи в ухото на богаташа.
Богаташът отстъпва назад, сякаш Жанг го е ръгнал в гърдите. Устата му е отворена, при което се виждат идеалните му бели зъби, а погледът му е разконцентриран. След няколко мига той прави още няколко крачки назад, което му осигурява достатъчно пространство за следващата маневра: навежда се, поставя едното си коляно на паважа, после и другото, привежда се в кръста, докато застане на четири крака, след което се просва в цял ръст на красиво напаснатите плочки. Залепя лице на земята. Той се кланя на Жанг Хан Хуа.
Един по един минаващите през долби система гласове в съседната зала замлъкнаха, докато не останаха само тези на д-р Х. и някакъв друг господин. Разправяха си нещо несвързано, като правеха дълги паузи между престрелката от засукани ораторски пасажи, за да си почистват лулите, да си наливат чай или каквото там правеха тия двама господа, докато се опитваха да покажат колко не им пука един от друг. Дискусията позаглъхна, вместо да стигне до ожесточена връхна точка, както тайничко и дяволито се бе надявал Хакуърт, след което един младеж дръпна завелата и каза:
— Д-р Х. ще ви приеме сега.
Д-р Х. беше във великолепно, щедро настроение, може би добре изчислено, за да създаде впечатлението как винаги е знаел, че Хакуърт ще се върне при него рано или късно. Той стана на крака, стисна топло ръката на Хакуърт и го покани да отидат на вечеря „на едно място наблизо — както самонадеяно се изрази той, — което е съвсем дискретно“.
Беше дискретно, защото едно от уютните му частни сепарета бе пряко свързано със задните помещения в сградата на д-р Х., така че човек можеше да стигне до него по една от криволичещите, пълни с въздух тръби от нанобар, която щеше да се проточи половин километър, ако я извадеха от Шанхай, отнесяха я до Канзас и я дръпнеха от двата края. Като примижаваше през прозрачните стени на тръбата, докато придружаваше д-р Х. до вечерята му, Хакуърт видя замъглено как няколко десетки човека извършват множество дейности в няколко различни сгради, през които д-р Х. очевидно си бе извоювал правото да преминава. Най-накрая тръбата ги изплю в един приятно обзаведен салон с килим на пода. Беше също така снабден и с механично задвижвана хлъзгаща се врата. Вратата се отвори точно когато сядаха и Хакуърт за малко да загуби равновесие, когато от тръбата задуха нанофилтриран вятър; на вратата беше застанала една сервитьорка, не повече от метър и трийсет висока, която бе усмихната до уши и която затвори очи и се приведе напред при появата на очакваната въздушна вълна. Каза на идеален английски от долината Сан Фернандо:
— Искате ли да ви изредя специалитетите ни?
Д-р Х. положи доста усилия да убеди Хакуърт, че му съчувства за положението му; толкова големи, че Хакуърт започна да се чуди дали д-р Х. вече е знаел за това.
— Стига сме го разисквали вече — каза накрая д-р Х., като прекъсна Хакуърт по средата на някакво обяснение, след което Хакуърт не успя повече да привлече вниманието му върху тази тема. Подейства му успокояващо, но и притесняващо, защото не можеше да се отърве от усещането, че току-що по някакъв начин е направил сделка, чиито условия не са били установени предварително, че дори не са били и обмислени. Цялото поведение на д-р Х. обаче сякаш изпращаше посланието, че ако ще подписваш не особено изгодна сделка с някоя древна и загадъчна персона от шанхайския свят на организираната престъпност, едва ли ще намериш нещо по-подходящо от доброжелателния д-р Х., който беше толкова щедър, че вероятно щеше веднага да забрави за нея или просто ще прибере услугата, която ти е направил, в някое пожълтяло чекмедже някъде из покоите си. До края на дългата вечеря Хакуърт вече се чувстваше толкова успокоен, че почти бе забравил както за лейтенант Чанг, така и за „Буквара“.
Всъщност, докато вратата не се отвори отново и не се появи самият лейтенант Чанг.
В началото Хакуърт почти не можа да го познае, защото беше облечен в много по-традиционни дрехи от
