От аеростата излетя синкава светлина. И двамата изпищяха, когато ирисите им се сгърчиха. Машината обаче също им изкрещя: „Разрешете ми да осветя пътя ви до най-близкия изход!“
— Ние избягахме от къщи — обясни Нел. Харв обаче вече драпаше нагоре по стената на дупката и я влачеше подире си със здравата си ръка.
Турбините на нещото изреваха, когато то направи лъжлива атака. По този начин ги избута бързо-бързо към най-близката улица. Когато най-сетне прескочиха една бариера и сложиха крака на твърдата земя, изгаси светлината си и се отдалечи, без каквито и да било думи за сбогом.
— Всичко е наред, Нел, те винаги правят така.
— Защо?
— Ами, за да не се напълни гората със случайни минувачи.
— Това пък какво е?
— Ами това сме ние в момента, например — обясни й Харв.
— Хайде да се подслоним при приятелите ти! — предложи Нел.
Харв никога не бе запознавал Нел с някой от приятелите си, така че тя ги познаваше както децата от предишните епохи познаваха Гилгамеш, Роланд или Супермен. Нел бе останала с впечатлението, че улиците на Земите под аренда просто гъмжат от приятели на Харв, които са малко или много всемогъщи.
Лицето на Харв се смръщи за известно време, след което той каза:
— Трябва да си поговорим за вълшебната ти книга.
— „Илюстрирания буквар на младата дама“ ли?
— Да, няма значение как се казва.
— И защо трябва да говорим за него?
— Оф! — въздъхна Харв с вял глас, както правеше винаги, когато Нел говореше като абсолютно дете.
— Защо трябва да говорим за него? — повтори въпроса си тя търпеливо.
— Има нещо, което никога не съм ти казвал за тази книга, но сега трябва да го направя — обясни Харв. — Хайде, давай да вървим, че някой идиот ще дойде да ни тормози.
И те тръгнаха към главната улица на Лейзи Бей Таун, което беше Земята под аренда, където ги бе извел патрулът. Главната улица лъкатушеше успоредно на бреговата ивица, като отделяше брега от цяла дълга поредица питейни заведения, на чиито входове имаше ярки, неприлични медиатрони.
— Не искам натам — каза Нел, защото си спомни последния шпалир от електромагнитни сводници.
Харв обаче я стисна здраво за китката и тръгна надолу по хълма, повлякъл я подир себе си.
— По-безопасно е, отколкото да се движим по задните улички. Чакай сега да ти разкажа за книгата. Заедно с моите приятели я отмъкнахме с разни други неща от един вики, когото нападнахме веднъж. Док ни каза да го нападнем.
— Док?
— Онзи китаец, който държи Цирка на бълхите. Каза ни, че трябва да го нападнем, но да се погрижим да е така изпипано, че мониторите да го хванат.
— Какво означава това?
— Няма значение. Каза ни също така, че трябва да задигнем нещо от оня вики — някакъв пакет горе- долу толкова голям. — И Харв оформи с палците и показалците си прави ъгли, с помощта на които определи размерите на правоъгълник с големината на книга. — Даде ни да разберем, че става въпрос за нещо много ценно. Да, ама ние не намерихме никакъв подобен пакет. Намерихме обаче някаква тъпа стара книга. Искам да кажа, че изглеждаше стара и хубава, но на никой не му хрумна, че това е нещото, за което ни бе изпратил Док, защото той си има много книги. И аз я взех за теб. Да, обаче няколко седмици по-късно Док пита къде е пакетът и ние му разказахме това, което ти току-що чу. Когато разбра за твоята книга, той щракна с пръсти и каза, че книгата и пакетът са едно и също нещо. Дотогава обаче ти вече си играеше денонощно с нея, Нел, и на мен сърце не ми даваше да ти я отнема, затова излъгах. Казах му, че съм я хвърлил на улицата, когато съм видял, че е пълен боклук, и че ако вече не е там, значи някой е минал и я е взел. Док побесня, но се хвана на въдицата. Заради това никога не водех приятелите си вкъщи. Ако някой разбере, че книгата е все още у теб, Док ще ме убие.
— И какво ще правим сега?
На лицето на Харв се появи изражение, което означаваше, че в момента не му се говори за това.
— Като за начало, дай да се снабдим с някои безплатни неща.
Тръгнаха по един таен и обходен път към бреговата ивица, опитвайки се да стоят колкото може по- далеч от групичките пияници, които се клатушкаха през съзвездията от изпълнени със страст бордеи също като хладни и мрачни скални късове, които си пробиват път през небе с млади звезди. Стигнаха до един обществен синтетичен компилатор и си взеха разни неща от безплатното меню: бутилки с вода и нутра- бульон, пакети със суши, направено от наносурими и ориз, вафли, както и пакетчета с големината на дланта на Харв, украсени с невероятно големи обещаващи надписи („ОТРАЗЯВА 99% ИНФРАЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ!“), които се разгъваха в огромни набръчкани, покрити с метал одеяла. Нел бе забелязала множество неправилни фигури, разпръснати на плажа като гигантски ларви с хромово покритие. Сигурно бяха случайни минувачи като тях, загърнати в същите одеяла. Веднага щом събраха продуктите, децата побягнаха към брега, да си изберат и те едно местенце. Нел искаше да е по-близо до водата, но Харв направи няколко много добре обмислени забележки за това колко е непрепоръчително да се спи там при прилив. Повлякоха се по морската дига и вървяха така един-два километра, преди да успеят да намерят едно относително спокойно местенце на плажа, след което се загърнаха в одеялата си. Харв настоя, че през цялото време поне един от двамата трябва да стои буден, за да действа като часовой. Нел бе научила за всичко това от виртуалните си приключения с „Буквара“ и се съгласи тя да дежури първа. Харв заспа почти веднага и Нел отвори книгата си. В моменти като този хартията издаваше мека светлина, а буквите изпъкваха ясни и черни като клоните на дърво при пълнолуние.
Театър „Парнас“ имаше доста приятен бар, макар и да не беше нищо кой знае колко бляскаво — просто една заличка в страничната част на първия етаж, като самият барплот бе поставен на едната стена. Старата мебелировка и снимките бяха плячкосани от червените барети, след което бяха заменени с пост- маоистки неща, ала те не бяха толкова хубави. Управителят държеше пиячката под ключ, докато интеракторите работеха, защото не споделяше романтичната представа за алкохолизиралите се творчески гении. Миранда се домъкна от килийката си, поръча си обикновена сода и се отпусна на един пластмасов стол. Събра разтрепераните си ръце като книга, след което закри лицето си с тях. След няколко дълбоки вдишвания тя позволи на сълзите да потекат спокойно, макар че те бяха съвсем безмълвни, нещо като моментно изпускане на парата, а не катарзиса, на който се бе надявала. Още не си беше заслужила катарзиса, знаеше това много добре, защото онова, което се бе случило, беше още първият акт от пиесата. Просто първоначалният инцидент или както там го наричаха по книгите.
— Тежка сесия ли? — чу някакъв глас тя. Миранда го познаваше, но бегло: принадлежеше на Карл Холивуд — драматургът, който беше реалният й шеф. Тази вечер обаче той не звучеше като гадно копеле, което си беше истинска находка.
Карл караше четирийсетте, беше висок около метър и деветдесет, с доста здрава физика и обичаше да носи безкрайни черни сака, които почти метяха пода. Имаше дълга чуплива руса коса, която бе силно сресана назад, както и брада като на крал Тут. Или се беше обрекъл на безбрачие, или смяташе, че особеностите на сексуалните му ориентация и нужди са безкрайно сложни, за да може да ги сподели с колегите си. На всички им се подкосяваха краката от страх при появяването му и на него това му харесваше; нямаше да може да си върши работата, ако беше приятел с всички интерактори.
Тя чу звука от каубойските му ботуши, докато той приближаваше по голата, омазнена китайска рогозка. Конфискува й содата.
— Не искам да пиеш тая газирана гадост, когато плачеш. Ще ти излезе през носа. Трябва ти нещо като
