не е останал с нея — той си е във все същото лошо положение, докато Нел се е прехвърлила към нещо по- добро.
— Така ли? Това е добра новина — отбеляза Карл полу-саркастично.
Миранда му се усмихна.
— Виждаш ли? Ето такава обратна връзка ми е необходима. На никого не говоря за това, защото се страхувам, че ще ме вземат за луда. Благодаря ти. Продължавай така.
— И какво е новото положение на Нел? — попита Карл разкаяно.
— Мисля, че ходи някъде на училище. Като че ли научава нови неща, които не са дадени кой знае колко подробно в „Буквара“, а освен това придобива все по-сложни умения за социално взаимодействие, което предполага повече време, прекарано сред хора от по-висша класа.
— Великолепно.
— Вече не се занимава толкова усърдно с такива непосредствени неща като физическа самоотбрана, от което заключавам, че вероятно се намира в сигурни условия на живот. Новият й наставник обаче трябва да е доста емоционално дистанциран, защото тя често търси утеха под крилото на Патето.
Карл я погледна засмян.
— Патето?
— Един от четирите персонажа, които придружават и съветват принцеса Нел. Патето олицетворява домашните, майчинските добродетели. Питър и Динозавър всъщност вече ги няма — и двете мъжки фигури, които олицетворяваха уменията за оцеляване.
— А кой е четвъртият?
— Пурпур. Мисля, че тя ще стане много по-необходима на Нел около пубертета й.
— Пубертет ли? Нали каза, че Нел е някъде между пет– и седемгодишна?
— Е, и?
— И ти мислиш, че още ще се занимаваш с това… — гласът на Карл се снижи и съвсем замря, когато той обмисли цялата ситуация.
— …поне още шест-седем години ли? О, да, почти съм сигурна в това. Отглеждането на едно дете е доста сериозен ангажимент.
— О, Боже! — възкликна Карл Холивуд и се срина в един голям, мекичък, удобен стол, който държаха зад кулисите точно за подобни цели.
— Ето заради това се прехвърлих във вечерната смяна. Откакто Нел започна да ходи на училище, тя взе да използва „Буквара“ само вечер. Очевидно е в часови пояс само с един или два часа разлика от нашия.
— Добре — измърмори Карл, — така бройката намалява само до половината население на света.
— Какъв ти е проблемът? — попита го Миранда. — Нали ми плащат за това?
Карл я изгледа дълго, безразлично и преценяващо.
— Да, резултатите си струват.
Три момичета тичаха по равна като маса за билярд ливада пред голяма къща като палат, обикаляха и се търкаляха около един общ център на гравитация като лястовици преди отлитане. Понякога спираха, обръщаха се навътре, за да застанат с лице една към друга, и подхващаха оживен разговор. След това изведнъж хукваха, сякаш освободени от ограниченията на инерцията — като венчелистчета, подхванати от полъхна пролетен вятър. Над роклите си бяха облекли дълги и плътни вълнени палта, за да се предпазят от студения и влажен въздух на нюшузанското високо централно плато. Изглежда бяха тръгнали към пространството с неравна повърхност на около един километър от тях, отделено от градината на къщата посредством сива каменна стена, обсипана с петна в светлозелено и лавандулово по местата, където се бяха настанили лишеите и мъховете. Повърхността от другата страна на стената беше в мръснолешников цвят, като топ туид, който е паднал от задната част на някой фургон и се е развил, макар че настоящият цъфтеж на пирена беше разстлал бледовиолетова мъгла над него — почти прозрачна, но изненадващо жива по тези места, където полезрението на наблюдаващия следваше естествения наклон на терена, ако думичката „естествен“ изобщо можеше да се приложи към която и да било характеристика на този остров. Иначе, леки и безгрижни като птички, трите момичета мъкнеха по един малък товар, който изглеждаше несъвместим с настоящото описание, защото опитите на възрастните да ги убедят да не си вземат книгите, както винаги се бяха оказали безплодни.
Едната от наблюдаващите се бе вторачила единствено в малкото момиченце с дългата, огнена коса. Връзката й с това дете можеше да се предположи от кестенявите й коси и вежди. Беше облечена с ръчно ушита рокля от тъкан памучен плат, чиято острота издаваше скорошното й производство в някое шивашко ателие на Давтейл. Ако събирането беше включило повече ветерани от онова продължително състояние на неинтензивни бойни действия, известно под името Общество, това наблюдение щеше да бъде осъществено с голямо усърдие от онези предполагаеми часови, които стояха по кулите и се поддържаха в будно състояние заради простаците, които се катереха с всички сили по обширния лек наклон, разделящ робите-надничари от участниците в Кръга на справедливостта. Задължително би трябвало да се отбележи и увековечи в устната традиция, че макар и привлекателна, стегната и със силно развито чувство за собствено достойнство, Гуендолин Хакуърт не разполагаше с цялата увереност, която й бе необходима за посещението в дома на лорд Финкъл-Макгроу в нещо друго, освен нова рокля, специално ушита за случая.
Сивкавата светлина, която изпълваше залата за гости през високите й прозорци, беше нежна като мъгла. Докато госпожа Хакуърт стоеше в прегръдката на тази светлина и пиеше натурален чай от чаша от китайски костен порцелан, лицето й се поосвободи от маската й и разкри няколко доказателства за действителното й състояние на духа. Домакинът — лорд Финкъл-Макгроу — реши, че тя изглежда свита и притеснена, макар живото й поведение през първия час от разговора им да го бе накарало да мисли другояче.
Когато усети, че погледът му се е задържал върху лицето й по-дълго, отколкото позволяваше етикетът, той погледна трите момичета, които припкаха из градината. Едното имаше гарвановочерна коса, която издаваше наличието на корейска кръв във вените му; след като обаче беше установил обстоятелствата около това дете, за да има някаква отправна точка, той прехвърли вниманието си върху третото момиче, чиято коса беше някъде по средата на естествено и постепенно преминаване от русо към кестеняво. Това момиче беше най-високото, макар че и трите деца бяха на една възраст; и въпреки че участваше във всичките им безгрижни игри, тя почти никога не ги започваше по своя инициатива, а когато оставаше за малко насаме със себе си, изражението й ставаше толкова сериозно, че изглеждаше с години по-голяма от дружките си. Докато лордът на справедливостта наблюдаваше движенията на триото, той усети, че дори начинът, по който тя се движи, се различава от този на другите две деца; беше грациозна и с внимателно подбрани жестове, докато другите две момичета подскачаха непредсказуемо като гумени топчета по неравна каменна повърхност.
Докато ги гледаше съвсем внимателно, той осъзна, че разликата се състои в това, че Нел винаги знаеше къде точно отива. Докато при Елизабет и Фиона нещата не стояха така. Това не беше въпрос на природна интелигентност (тестовете и наблюденията на госпожица Матисън вече я бяха доказали), а на емоционална нагласа. Нещо в миналото на това момиче го бе научило — и то по доста принудителен начин — колко е важно да се осмислят нещата.
— Искам да ви помоля за една прогноза, госпожо Хакуърт. Кое от трите деца ще стигне първо до тресавището?
При звука на гласа му госпожа Хакуърт отново овладя изражението си.
— Това е като писмо до редактора на страницата за добри обноски към „Таймс“. Ако се опитам да ви полаская, като предположа, че вашата внучка ще стигне първа, дали няма без да искам да я обвиня в импулсивност?
Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.
