нямаше насекоми, а илюзията се получаваше от малки флуктуации в картите и в колоните и редовете от числа. Тези неща бяха интерактивни, също като думите в „Буквара“; за разлика от него обаче те реагираха не на онова, което правеше Нел, а — както тя предположи — на неща, които се случваха много надалеч.
Когато накрая вдигна поглед от пода, за да види медиатроните по стените, се оказа, че повечето от прозорчетата по тях са доста по-големи и по по-голямата част от тях вървят киноматериали, които бяха спрени на пауза. Образите бяха много ярки и контрастни. Някои бяха природни пейзажи: отрязък от селски път, мост над някоя пресъхнала река, прашно селце, в което от някои къщи се издигат пламъци. На някои пък имаше хора: кадри с китайски мъже в мръсни униформи, а на заден план се виждат планини, облаци прах или мръснозелени превозни средства.
В един от киноматериалите някакъв мъж лежеше на земята, а цветът на униформата му се сливаше с този на пръстта под него. Изведнъж този образ се размърда; материалът не беше стопиран като останалите. Някой говореше зад кадър: китаец с индиговосини шалвари, украсен с алени ленти на главата и на кръста, макар че и двете бяха станали кафяви от мърсотията. Когато той излезе от кадър, Нел се вторачи в другия човек — този, който лежеше в праха — и едва тогава си даде сметка, че главата му я няма.
Управителят Муър трябва да беше чул писъците на Нел въпреки мощта на гайдата, защото беше в стаята си за отрицателно време, закрещял разни команди на медиатроните, които изгаснаха до един и отново се превърнаха в стени и под. Единственият образ, който още стоеше в стаята, беше картината с Гуан Ди — бога на войната, — който както винаги се взираше надолу към тях. Управителят Муър винаги се чувстваше много неловко, когато Нел показваше някакъв пристъп на емоции, но явно се справяше доста по-добре с истерията, отколкото да кажем с покана за игра на къщички или пристъп на силен кикот. Той вдигна Нел, отнесе я на една ръка разстояние и я постави в коженото кресло. Излезе от стаята за малко и се върна с голяма чаша вода, след което внимателно притисна ръцете й към нея.
— Дишай дълбоко и изпий водата — говореше почти безгласно; изглеждаше така, сякаш го е казвал дълго време.
Нел се изненада много, когато откри, че няма да плаче вечно, макар че няколко рецидива се появиха все пак и трябваше да бъдат овладявани по същия начин. През цялото време тя се опитваше да каже: „Не мога да спра да плача“, като изричаше сричките една по една.
Когато го каза за десети или единайсети път, управителят я прекъсна:
— Не можеш да спреш да плачеш, защото си напълно повредена психологически.
Каза го с някак отегчен професионален тон, който можеше да прозвучи и грубо; поради някаква причина обаче на Нел й подейства успокоително.
— Какво искаш да кажеш? — попита го накрая тя, когато вече можеше да говори, без гърлото й да й прави смешни номера.
— Искам да кажа, че също като мен и ти си ветеран, момичето ми, ти също имаш белези — и той изведнъж отвори ризата си със замах, при което из цялата стая полетяха копчета и пред очите й се появи многоцветното му тяло — като мен. Разликата е в това, че аз знам, че съм ветеран. А ти продължаваш да си мислиш, че си малко момиченце също като отвратителните викита, с които ходиш на училище.
От време на време, може би веднъж в годината, той отхвърляше поканата за вечеря, обличаше униформата си, качваше се на един кон и отпрашваше по посока на анклава Нова Атлантида. Конят го връщаше в ранните часове на деня толкова пиян, че едва се държеше на седлото. Понякога Нел му помагаше да си легне и след като той изпаднеше в безсъзнание, тя разглеждаше многобройните му игли, медали и лентички на светлината на някоя свещ. Особено лентите използваха една доста сложна система за кодиране на цветовете. Най-отзад на „Буквара“ обаче имаше няколко страници, които се наричаха „Енциклопедия“ и след като се консултира с тях, Нел успя да разбере, че управителят Муър е, или поне е бил, бригаден генерал на Втора бригада от Трета дивизия на Първи принудителен експедиционен корпус на Протокола. Една лентичка подсказваше, че е прекарал известно време като офицер на разменни начала в нипонска дивизия, но родната му дивизия очевидно беше Трета. Според „Енциклопедията“ Трета дивизия била известна под името „Кучетата от крайния квартал“ или по-простичко — „Мелезите“, защото почти винаги попълвала редиците си с войници от Бялата диаспора: юитландци, роялисти от Ълстър, бели от Хонгконг и разни типове без корен от всички англо-американски части на света.
Според една от иглите в униформата на управителя той имаше висше инженерно образование по нанотехнологии. Това се връзваше с принадлежността му към Втора бригада, която бе специализирана по нанотехнологично военно дело. В „Енциклопедията“ пишеше, че е била образувана преди около трийсет години, за да се справи с някакъв неприятен бой в Източна Европа, където се прилагали примитивни нанотехнологични оръжия.
Няколко години по-късно дивизията била изпратена в южен Китай в пълна паника. Там се бил заформял някакъв проблем, още откакто Жанг Хан Хуа се отправил на Далечното си пътуване и принудил търговците да му се кланят до земята. Жанг лично бил освободил няколко лагера, където наемни работници се трудели като побъркани, за да произвеждат украшенийца за експорт на Запад. Той разбивал екраните на компютрите с масивната дръжка с драконова глава на бастуна си, превръщайки надзирателите в кървави купчини плът. „Проучванията“ на Жанг на разни процъфтяващи предприятия предимно на юг изхвърлило милиони хора от работните им места. Те излезли по улиците, направили абсолютна гюрултия и към тях се присъединили симпатизиращи части от Народната освободителна армия. В крайна сметка бунтът бил потушен от северните части на същата армия, но лидерите били изчезнали в „твърдите области“ на Пърл Делта и така Жанг бил принуден да създаде една постоянно гарнизонна държава на юг. Северните войски поддържали реда жестоко, но ефикасно в продължение на няколко години, докато една нощ цяла тяхна дивизия — около 15 000 човека — не била сравнена със земята посредством заразяване с нанозити.
Водачите на бунта излезли от скривалищата си, обявили Крайбрежната република и наредили да дойдат наказателните отряди на Протокола, за да има кой да ги защитава. Полковник Артър Хорнсби Муър — ветеран от боевете в Източна Европа — получил команден пост. Бил роден в Хонгкоиг, напуснал го още като много малък, когато китайците го превзели, прекарал голяма част от младежките си години в обиколки из Азия заедно с родителите си и в крайна сметка се установил на Британските острови. Бил подбран за тази работа, защото владеел кантонски добре и горе-долу мандарински. Докато гледаше старите видеоклипове в „Енциклопедията“, Нел видя един по-млад управител Муър — същият мъж, но с повече коса и по-малко съмнения.
Китайската гражданска война се разразила с пълна сила три години по-късно, когато северняците, които нямали никакъв достъп до нанотехнологиите, започнали да произвеждат ядрени оръжия. Не много дълго след това ислямските държави най-сетне се споразумели и превзели по-голямата част от провинция Ксинджянг, като избили част от ханското китайско население, а останалото било избутано на изток, точно към фронтовата линия на гражданската война. Полковник Муър се разболял от особено тежка зараза с някакви примитивни нанозити, бил отстранен от бойните действия и поставен на удължен запасен режим. Дотогава примирието между Небесното кралство и Крайбрежната република било постигнато.
Оттогава насетне, доколкото Нел знаеше от учебните си занимания в Академията, Лау Ге заел поста на северен лидер след Жанг — станал глава на Небесното кралство. След изтичането на един доста дълъг период от време, той се бил освободил от всички останали от комунистическата идеология следи, като я обявил за западен империалистически заговор, а себе си обявил за камерхер на Краля без трон. Безтронният крал бил Конфуций и сега Лау Ге беше с най-висок ранг сред мандарините.
Енциклопедията не казваше още кой знае какво за полковник Артър Хорнсби Муър, освен че се появил отново няколко години по-късно в качеството си на съветник по време на някакви прояви на нанотехнологичен тероризъм в Германия, а по-късно се пенсионирал и станал консултант по охраната. В това свое назначение той подпомогнал прокарването на идеята за защита в дълбочина, около която били построени всички съвременни градове, включително и Атлантида/Шанхай.
Една събота Нел приготви вечерята много вкусно и старателно и когато привършиха с храненето, тя започна да разказва на управителя за Харв и Текила, както и това, което й беше казал Харв за несравнимия Бъд — техния скъп, напуснал ги баща. Изведнъж се оказа, че са минали три часа, а Нел продължаваше да разказва разни неща за приятелите на Мама, а управителят продължаваше да я слуша, като от време на
