Можеше да продължава да интерактира с Нел, което всъщност и правеше — всеки Божи ден. И ако беше достатъчно наблюдателна, рано или късно щеше да намери начин да влезе зад кулисите. Освен това тя бе започнала да разбира, че Нел — която и да беше тя — е маркирана по някакъв начин и че след време ще стане много важен човек. Миранда беше почти сигурна, че след няколко години ще чете за нея във вестниците. Почувства се по-добре, излезе от ваната и се пъхна в леглото, за да се наспи добре и на следващия ден да може отново да се грижи както трябва за Нел.
Градинската къщичка имаше две стаи — една за спане и една за игра. Стаята за игра разполагаше с две врати, направени от множество малки прозорчета, които гледаха към градината на управителя Муър. На Нел й беше казано много да внимава с малките прозорчета, защото били направени от истинско стъкло. Самото стъкло беше с мехурчета и доста неравно, също като повърхността на водата в някое гърне, точно преди да започне да ври. Нел обичаше да гледа нещата през него, защото макар и да знаеше, че истинското стъкло не е здраво колкото обикновените прозорци, то караше да се чувства сигурна и защитена — беше като да се криеш зад нещо.
Самата градина непрекъснато се опитваше да погълне къщичката; множество бързо растящи растения като филизи бръшлян, глицинии и шипки се издигаха навсякъде, дълбоко ангажирани с важния проект да се катерят по стените, да използват медните водосточни тръби с цвят като корубата на костенурка, както и грубата повърхност на тухлите и мазилката като места за захващане. Наклоненият покрив на къщичката направо фосфоресцираше от натрупания мъх. От време на време Муър се спускаше към морето от растения с лозарска ножица в ръка и отстраняваше част от филизите, които украсяваха гледката през стъклената врата на Нел така приятно, но засега нямаше усещането, че се намира в затвор.
По време на втората година от престоя си в къщурката тя попита управителя дали може да си има едно малко кътче от градината само за себе си. След първоначалната фаза на дълбок шок и откази, в крайна сметка той придърпа няколко от плочите, за да се образува един мъничък парцел, после накара занаятчиите на Давтейл да измайсторят няколко медни саксии и ги прикрепи към стените на къщурката. В парцелчето Нел засади моркови с мисълта за своя приятел Питър, който беше изчезнал преди толкова дълго време, а в саксиите на прозореца засади мушкато. „Букварът“ я научи как да направи всичко това и освен това й напомняше всеки ден да вади от земята по един покарал морков, за да има представа как точно растат. Нел разбра, че ако държи „Буквара“ точно над моркова и се взира в определена страница, тя се превръщаше в магическа илюстрация, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато Нел започнеше да вижда миниатюрните фибрички, които излизаха от корена, едноклетъчните организъмчета, които висяха по фибрите, и митохондриите във вътрешността им. Този трик работеше с всичко останало и тя прекарваше дни наред в изследване очите на мухите, плесента по хляба и кръвните клетки, които получи като си боцна пръста. Можеше също така да се качва високо в планината, когато нощта беше хладна и ясна, и да използва „Буквара“, за да вижда пръстените на Сатурн и спътниците на Юпитер.
Управителят Муър продължаваше да работи дневна смяна в портиерската къщичка. Когато се прибираше вечер, двамата с Нел често вечеряха заедно в къщата. Отначало си поръчваха храната право от синтетичния компилатор или пък управителят приготвяше нещо лесничко — например, някакъв колбас с яйца. През това време принцеса Нел и другите герои в „Буквара“ също изядоха големи количества колбас с яйца, докато Патето не се възпротиви и не научи принцесата как да готви по-здравословна храна. Оттогава нататък Нел придоби навика да готви здравословна храна със салати и зеленчуци. Правеше това няколко пъти в седмицата, след като се прибереше от училище. Имаше малко ропот от страна на Муър, но после винаги опразваше чинията си и понякога дори я миеше.
Управителят прекарваше доста време в четене на книги. Нел имаше право да стои в къщата му, докато прави това, стига да пази тишина. Много често той я караше да излезе и тогава влизаше във връзка с някой стар приятел по големия медиатрон на стената в библиотеката си. Обикновено в такива случаи Нел просто се връщаше в къщурката си, но понякога — особено при пълнолуние — се разхождаше из градината. Тя изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност поради простата причина, че бе разделена на множество малки части. Късно през нощта по пълнолуние любимото й местенце беше една полянка с висок зелен бамбук и красиви камъни. Тя сядаше и се облягаше на някой от камъните, четеше „Буквара“ и от време на време чуваше излитащите от къщата на управителя Муър звуци, докато той говореше по медиатрона: най- често дълбок гърлен смях и цели експлозии от добронамерена простоватост. Доста дълго време Нел мислеше, че звуците не могат да бъдат произвеждани от управителя, а по-скоро от човека, с когото той разговаря; защото в нейно присъствие винаги беше много учтив и резервиран, макар и малко ексцентричен. Една нощ обаче тя чу силни стонове, идещи откъм къщата му, и пропълзя от бамбуковата горичка, за да види какво става.
От нейната стратегическа позиция зад стъклената врата медиатронът не се виждаше, защото не бе обърнат към нея. Светлината му обливаше цялата стая, при което обичайно топлото и уютно пространство придобиваше ярки шарени окраски, а сенките се удължаваха видимо. Управителят Муър бе избутал всичките мебели и други пречки към стените и беше навил китайския килим, при което се виждаше подът на стаята; Нел винаги си бе мислила, че и той като в нейната стая е направен от дъб, но всъщност се оказа, че самият под представлява един голям медиатрон, който светеше далеч по-мижаво от този на стената и показваше множество доста интересни материали: текстови документи и подробни схеми с обичайния киноматериал към тях. Управителят бе застанал на четири крака, плачеше като дете, а сълзите се събираха в плитките лупи на очилата му половинки и после се разпръскваха по медиатрона, който ги осветяваше отдолу по доста странен начин.
На Нел ужасно й се искаше да отиде и да го успокои, но беше много изплашена. Стоеше и гледаше, замръзнала в нерешителността си, и през това време си даде сметка, че проблясъците светлина й напомнят за експлозии — или по-скоро за снимки на експлозии. Тя отстъпи назад и се върна в малката си къщурка.
След около половин час чу неземния звук от гайдата на управителя, долитащ някъде откъм бамбуковата горичка. Преди това той от време на време бе взимал гайдата и бе издавал по няколко пискливи тона, но сега Нел за първи път чу истинско изпълнение. Не че беше специалист по гайдите, но й се стори, че въобще не звучи зле. Свиреше в някакъв бавен такт — погребална песен — и мелодията бе толкова тъжна, че за малко да разкъса сърцето на Нел на парчета; гледката на управителя, паднал на четири крака, не беше и наполовина толкова тъжна, колкото мелодията, която свиреше сега.
След известно време той премина на нещо малко по-живо и весело, нещо като военен марш. Нел излезе от къщичката си и се озова в градината. Управителят представляваше само един силует, нарязан на стотици лентички от вертикалните сенки на бамбука, но като се раздвижи няколко пъти напред-назад, поради някакъв трик в зрението й тя успя да постигне истински образ. Той бе застанал по средата на едно езерце от лунна светлина. Беше си сменил дрехите: сега бе облечен в карираната си поличка, риза и барета, които като че ли бяха част от някаква униформа. Когато дробовете му се изпразваха, той си поемаше дълбоко дъх, гръдният му кош се повдигаше и на лунната светлина проблясваха множество сребристи иглички, значки и емблеми.
Беше оставил вратите си отворени. Нел влезе в къщата, без да се опитва да върви на пръсти, защото знаеше, че въобще не може да бъде чута на фона на звука от гайдата,
Както стената, така и подът представляваха два гигантски медиатрона, които бяха покрити с огромно разнообразие от медийни прозорчета, стотици отделни кадри — също като стената на някоя особено оживена улица, където плакатите и обявите така са се напластили едни върху други, че напълно са покрили стената. Някои от прозорчетата бяха големи едва колкото ръчичката й, а други имаха размерите на плакати. По-голямата част от тези на земята бяха прозорчета с документи, цели поредици числа, схеми и диаграми (много организационна статистика) или пък красиви карти, начертани с поразителна прецизност и яснота, с реки, планини и села, чиито имена бяха изписани на китайски. Докато Нел оглеждаше цялата тази панорама, тя на няколко пъти подскочи, защото имаше усещането, че по пода лази нещо мъничко; в стаята обаче
