дете, шест или седем години преди това, когато бе започнало всичко това. Точно в момента Нел беше спряла на един момент в историята, който трябва да е бил доста тормозещ за нея. Състоеше се в това да разбере социалните ритуали на едно странно култово общество от вълшебници, което я бе хвърлило в подземен лабиринт. В крайна сметка щеше да го разбере — винаги го правеше, — но не тази вечер.
Миранда остана на сцената още час и половина, за да играе някаква роля в интерактив за самураи, който беше доста популярен в Япония. Ролята й бе на платиненоруса дъщеря на мисионер, отвлечена от един наемен войник от Нагазаки. Единственото, което трябваше да прави през цялото време, бе да пищи, за да бъде спасена накрая от един добър самурай. Жалко, че не говореше нипонски и (освен това) не беше запозната с театралните традиции на тази нация, защото се знаеше, че те правят нещо много новаторско и интересно с
Тъкмо когато си събираше нещата, се появи спешно предложение за работа. Тя прегледа информационния екран; ролята нямаше да й донесе много пари, но пък траеше кратко време. И Миранда я прие. Чудеше се кой ли й изпраща спешни предложения за работа; преди шест години това се бе случвало редовно, но след като започна да работи във вечерната смяна, тя по принцип беше станала едно от многото лесно заменими западни момичета за всичко с непроизносимо име.
Приличаше на някакво странно бохемско произведение на изкуството, някакъв проект за интеракторски семинар от далечното й минало: сюрреалистичен пейзаж с абстрактни цветни геометрични форми, като от време на време от разни плоски повърхности изскачаха някакви лица, които си казваха репликите. Лицата бяха със странно релефно покритие, сякаш имаха специално боядисан грим или пък бяха издълбани върху обелки от портокали, кожа от алигатор или индонезийски плодове.
— Тя ни липсва — каза едно от лицата с глас, който беше смътно познат, но се разливаше в странен и призрачен отекващ стон.
— Къде е? — попита едно друго лице с доста позната форма.
— Защо ни напусна? — добави трето лице и дори през маската на грима и променения глас Миранда разпозна Карл Холивуд.
— Само ако можеше да е с нас на партито! — извика друго лице, в което Миранда позна една своя колежка от екипа на „Парнас“, която се казваше Кристин някоя си.
Дубльорският екран й подаде реплика:
— Добре, добре — въздъхна Миранда, — излизам от текста. Къде сте?
— На купона на трупата, глупаче! — отвърна Карл. — Навън те чака такси — не е от най-големите, но…
Миранда излезе от интерактива, довърши почистването на сцената и я остави отворена, за да може някой от колегите й да дойде по-късно и да поработи по време на златната смяна. Хукна сред хаотичната поредица от пластмасови херувимчета, музи и троянци, после през фоайето, където няколко интерактори- чираци със замъглени погледи почистваха останките от тазвечершното представление на живо и излезе на улицата. Там, осветено от призрачния розово-лилав неон на голямото платнище, я чакаше едно такси с включени фарове.
Логично бе да се изненада, когато шофьорът се насочи към Бънд, а не към зоните със средно високи сгради в Пудонг, където западняците без племенна принадлежност и с нисък доход обикновено си купуваха апартаменти. Партитата на трупата обикновено ставаха във всекидневната на някой от трупата.
След това напомни на себе си, че в днешно време „Парнас“ е добър и печеливш театър, че разполага с цяла сграда някъде, която е пълна със създатели на нови интерактиви, че текущата продукция на „Макбет“ му струва един куп пари. Карл бе летял до Токио, Шенжен и Сан Франциско да търси инвеститори и не се беше върнал с празни ръце. Всички билети за следващия месец бяха продадени.
Тази вечер в залата имаше доста свободни места, защото повечето от хората, които идваха на премиерите, не бяха китайци, а не-китайците доста се притесняваха да излизат по улиците заради слуховете за „Юмруците на справедливата хармония“.
Миранда също се притесняваше, макар и да не си го признаваше. Таксито зави на едно място и фаровете му минаха през една групичка млади китайци, които се бяха събрали пред един вход. Когато единият от тях поднесе цигара към устните си, тя забеляза алена лента, вързана на китката му. Усети присвиване в гърдите, сърцето й подскочи и тя трябваше да преглътне няколко пъти. Младежите обаче не можеха да видят нищо през посребрените стъкла на таксито. Не се събраха около нея, за да насочат оръжията си и да се развикат: „Ша! Ша!“.
Хотел „Катей“ се извисяваше в средата на Бънд, на кръстовището с Нанжинг Роуд — пътят за родео на Далечния изток. Доколкото виждаше Миранда — може би чак до Нанжинг — той беше покрит от двете страни със западни и нипонски бутици и магазини, а въздушното пространство над улицата бе обсипано с големи колкото бадем аеростати, всеки от които си имаше своя собствена кинокамера, както и устройство за разпознаване на определени структури, като например подозрителни на вид групички от младежи, които биха могли да са членове на „Юмруците“.
Като всички други големи западни сгради по брега, и контурите на „Катей“ бяха направени от бяла светлина, което може би беше добра идея, защото иначе нямаше да прилича толкова на тях. Външният му дизайн на дневна светлина беше мрачен и потискащ.
Наложи се да си поиграе на „кой кого“ с портиера. Тя тръгна към входа с увереността, че той ще й отвори вратата, но той си стоеше с кръстосани зад гърба ръце и я гледаше свъсено. Накрая отстъпи и отвори вратата, макар че Миранда трябваше да намали крачка, за да не се натресе върху нея.
Джордж Бърнард Шоу бе отсядал тук; Ноел Кауърд бе написал цяла пиеса тук. Фоайето беше високо и тясно, мраморът изпипан в стила на изящните изкуства, с внушителни полилеи от метал, а през сводовете с витражи се просмукваше бялата светлина от сградите на Бънд. В бара свиреше някаква доста древна джаз група, като някой удряше по тялото на контрабаса и заглушаваше звука от барабаните. Миранда застана на пръсти на входа, за да разгледа къде евентуално се намира партито, но не видя нищо друго, освен туристи- кавказци на средна възраст, които танцуваха бавничко, както и обичайната редица от нахакани млади китайци на бара, които се надяваха, че тя ще влезе.
Накрая намери пътя за осмия етаж, където се намираха всички луксозни ресторанти. Голямата банкетна зала беше наета за вечерта от някаква непоносимо богата организация и бе пълна с мъже в невероятно изискани костюми, жени в още по-изискани рокли, както и някои странни викторианци тук-там в по- консервативни — но въпреки това луксозни и скъпи — дрехи. Музиката беше доста тиха — само един китаец в смокинг, който свиреше джаз на рояла, но на сцената в единия край на залата си приготвяше инструментите някакъв голям оркестър.
Миранда тъкмо се отдръпваше назад, докато се чудеше в коя ли задна стаичка може да бъде намерен опърпания актьорски състав, когато чу, че някой я вика по име откъм залата.
Към нея вървеше Карл Холивуд през средата на залата с походката на човек, който едва ли не е собственикът й. Блестеше в каубойските си ботуши ръчна изработка, направени от много фина кожа на екзотични птици и влечуги, в широкия си плащ — нещо средно между пелерина и типичното за Запада широко манто — който почти бършеше пода и го караше да изглежда поне два метра, вместо обичайните му метър и осемдесет и пет. Дългата му руса коса беше сресана назад, а брадичката му в стил крал Тут бе права и остра като мотика. Изглеждаше великолепно и си даваше сметка за това, а сините му очи направо пронизваха Миранда, която не можеше да помръдне от отворената врата на асансьора, откъдето още малко и щеше да е излязла.
Той я прегърна сърдечно и я завъртя. Тя се притисна към него, скрита за тълпата в банкетната зала от обгърналата я пелерина.
— На нищо не приличам — каза Миранда. — Защо не ми каза, че става въпрос за такова парти?
— А ти защо не знаеше? — попита я на свой ред Карл. В качеството си на директор той притежаваше и
