можех да си позволя да се привързвам към дадено място, език или култура. Но все пак тя беше моя. Малко, компактно жилище, защитна черупка, в която можех да се скрия като костенурка от враждебните теореми, дебнещи ме отвън.
Сбогом, малък дом.
Метнах малката си раница на задната седалка на колата и поех към града.
Заварих Ив да седи на една пейка до главния филиал на аптеката. Тя съсредоточено движеше размагнитваща бобина над кредитните карти и като чу стъпките ми, вдигна глава:
— Закъсняваш.
— Да тръгваме — казах, размахвайки ключовете от колата под носа й. — Имаш ли билети?
Ив стана — скромно облечена миниатюрна жена. Приличаше на секретарка на адвокат или мениджър по човешки ресурси. Но всъщност тя беше администратор на университетския изследователски съвет, едно от скромните, незабележими винтчета-бюрократи, които определят курса на научните изследвания. Абсолютно обикновени кестеняви коси до раменете, незабележима външност. И въобще ние сме някак странна двойка: ако знаех, че тя ще дойде направо от работа, аз също щях да облека костюм. Сега съм с груб панталон и карирана риза, от чийто джоб стърчи химикалка: типичен портрет на инженер. Навярно аз също не изпъквам с нищо, особено в своята среда, но сега трябва да се отдалечим колкото се може повече от своите предишни личности. Преди десетина години това се считаше за добра маскировка, но храстът не може да ви скрие от инфрачервения визор, а най-прецизно изпълнената роля няма да ви спаси от наблюдателя, чието всевиждащо око скоро ще се обърне натам, където опитвате да се скриете.
— Хайде.
Оставихме колата на един дълговременен паркинг близо до гарата. Удари девет часа, влакът вече чакаше. Ив бе купила билети за бизнес класа в спално купе. Лягаш в Юстън, събуждаш се в Единбург. Второто купе бе изцяло на мое разположение.
— Ще се видим във вагон-ресторанта, когато влакът тръгне — каза тя без усмивка и аз кимнах. — Ето ти нова SIMM-карта. Дай ми старата.
Аз й подадох електронното сърце на моя телефон. Ив го прекара през размагнитвачката и старателно го разряза на две с ножици за маникюр.
— Дръж — каза тя и ми връчи новата карта. Аз я погледнах въпросително.
— Фирма „Теско“, само за изходящи разговори, има и гласова поща. Плаща се кеш.
Тя набра един номер на телефона и обърна към мен дисплея.
— Ясно.
Вмъкнах новия SIMM и въведох номера в паметта на телефона.
Влакът Лондон-Шотландия е смятан за реликт от миналия век. Хотел на колела, запазил странното старомодно очарование на 70-те години. Но важното е, че вземаха налични пари, не искаха документи, а по вагоните не се мотаеха патрули: нищо освен стандартните видеокамери, наблюдаващи перона на гарата.
Бяхме взели билети до Абърдийн, но щяхме да слезем в Единбург: първа стъпка по хлъзгавата пътека, водеща към пълната анонимност. Ако решат да проверяват видеозаписите и да ги сравняват с разни данни, щяхме да си имаме неприятности, но се надявахме, че тогава вече щяхме да бъдем далеч оттук.
В купето се преоблякох в нов панталон, риза и си сложих вратовръзка — имидж 22, бизнес консултант, прибиращ се у дома след уикенда. После безцелно си поиграх с телефона и го оставих под възглавницата. Вагон-ресторантът беше отворен, и там открих Ив. По джинси и фланелка, с коса, стегната в палава опашка, тя изглеждаше десетина години по-млада. Като ме видя, се усмихна някак злорадо.
— Здрасти, Боб. Бурно съвещание, а? Искаш ли кафе? Или чай?
— Кафе — казах, сядайки на нейната масичка. — Мислех, че ти…
— Слушай, обади ми се Малет — прекъсна ме тя. — Сега е извън обсега на връзката, но утре сутринта ще долети от Сан Франциско през Лондон. Това не ми харесва. Дюрант е застрелян от полицай. Съпротива при ареста. Явно е изкрейзил нещо: намерил отнякъде пистолет, барикадирал се в библиотеката и поискал среща с пресата. Поне такава е официалната версия. Работата е, че всичко това се е случило горе-долу час след като ти си го търсил. Не е ли прекалено бърза реакцията?
— Мислиш, че някой в Двореца на Загадките налива масло в огъня?
Донесоха ми кафето и му сипах захар. Трябва да е горещо, силно и сладко: сега не трябва да се спи. Трябва да се мобилизират всички сили.
— Може. Аз се мъча да не клатя лодката, затова още никого не съм разпитвала, но щом мислим едно и също, може и да е така.
Помислих малко и попитах:
— Какво още каза Малет?
— Че П.Т. Барнъм е бил прав — каза тя и се намръщи.
— А кой е този Барнъм?
— Някакъв пич като Джон Мейджър, само че не е избягал от цирка, за да стане счетоводител. Споделял същите идеи относно възможността да правиш на глупаци всички от време на време или някои през цялото време.
— Аха. Напълно в духа на Малет. Всъщност кой е загрял пръв? Управлението за национална сигурност? Щабът за правителствена свръзка? ФБР?
— Каква разлика има?
Тя внимателно отпи от кафето си.
— Всъщност никаква. Дявол да го вземе, Боб, имах такива надежди за тази световна линия. За християнско-ислямска линия те работеха уж доста успешно, независимо от постпросвещенското състояние на умовете. Особено „Майкрософт“…
— Че и те ли са от нашите?
Тя кимна.
— Няма спор, майсторски удар. Да накараш всички да свикнат със заразени с макровируси документи, без най-малък опит за разработка на защита. Да свикнат със системи, които зависват от препълването на някакъв микросекунден таймер. И всички тези вируси!
— Само че това се оказа недостатъчно.
Тя мрачно се втренчи в прозореца, зад който бавно преминаваше някакъв перон. Влакът се носеше в лондонската нощ.
— Може би ако бяхме успели да хванем повече изследователи на въдицата на бизнес-грантовете, а освен това да орежем финансирането на чистата математика…
— Но това не е твоя вина.
Сложих ръката си върху нейната.
— Ти направи всичко, каквото можа.
— Но това не стигна, за да ги спрем. Дюрант е само някакъв странен тип. Не може да се следят всички, но вероятно е можело да направим нещо за него. Ако те не го бяха пратили на оня свят.
— Има още време. Един физически пакет, пратен на нужния адрес в Мериленд, или хипервирулентен червей, използващ атака с препълване на буфера, като онези, които пуснахме в лицензните IP-стекове на „Майкрософт“… Ако превземем Интернет с щурм…
— Твърде късно е.
Ив допи кафето и се намръщи.
— Мислиш, че бандата от „Ешелон“ ще си остави многопроцесорните системи включени в Интернет? Разбери, те сигурно са дошли до същия извод като Дюрант, но година-две преди него. Сега сигурно съществуват един-два свръхчовешки изкуствени интелекта в правителствените лаборатории. Доколкото знам, в „Ливърмор“, в САЩ, имат дори предсказвачка на бъдещето, затова толкова спокойно преживяха последните събития. И това е глобално явление. Дори талибаните вече не се шашкат от Интернет. Дори да намерим начин да проследим всички държавни лаборатории със секретни ИИ и да ги бомбардираме, невъзможно е да забраним на другите да си задават същите въпроси. Това е в природата на хората. Те
