тела, но те вече няма да са хора.
И веднага щом ИИ съобрази как да управлява пряко физическата вселена, човешката памет ще бъде изтрита. Ще остане само ноосферата, разширяваща се със скорост, близка до скоростта на светлината, поглъщаща всичко по пътя си… и една вселена няма да й бъде достатъчна.
Аз? Аз съм съвсем наред. Ив и останалите — също. Ние имаме антитела. Правена ни е операция. Всички ние имаме мълчаливи партньори, постоянно наблюдаващи, чакащи признаци на инфекцията и готови незабавно да я ударят. Когато четеш нещо на екрана и внезапно изпиташ усещането, че сякаш самият Буда ти е разказал най-смешния виц във вселената, най-смешния зен-виц — това е знак. Знак, че току-що нещо се е опитало да ти зарази разума, а имплантираната имунна система му се смее. Но така ни е провървяло. Ако вярвахте в реинкарнацията, идеята за създаване на машина, способна да улови душата, щеше да се вреже като кинжал в сърцето на религията ви. Затова будистките светове, зороастрийските светове с високи технологии могат да оцелеят; техните световни линии са достатъчно стабилни. Но не и юдаистко- християнско-ислямските.
По-късно отново се срещнах с Ив и Уолтър. Уолтър работи под наистина дълбоко прикритие — много по- дълбоко, отколкото всъщност е нужно: женен е и има две деца. Той е довел и семейството си, но явно не е обяснил на жена си каква е работата. Тя гледа смаяно, недоумяващо: ясно, че е разстроена от нелогичното желание на мъжа си да посети шотландските планини и е още по-загрижена от настояването да дойде цялото семейство.
— За какъв дявол ги е взел? — прошепна Ив, като намери подходящ момент. — Това е безумие!
— Не е.
Спрях и се загледах в празнично ярките дрехи във витрината. (Ние крачехме пеш по главната улица, промъквайки се през тълпите от туристи, тътрещи се към втората гара.)
— Ако се намерят профайлъри, търсещи признаци на евакуация, едва ли ще обърнат внимание на малките деца — казах примиряващо. — По-скоро ще следят за хора като нас — незабележими самотници, работили във важни области и внезапно изчезнали. Може дори да помолим Сара да вземем момчето при нас, докато пътуваме.
— А, не. Това момче е просто ужас. Родителите са ги възпитали като туземци.
— Ами че Сара си е туземка.
— Все едно. Всяка цивилизация, в която главният символ на религиозно преклонение е и инструмент за наказание, е абсолютно неподходящо място за отглеждане на деца.
Аз се ухилих, но смехът ми заседна в гърлото.
— Не се оглеждай. Следят ни.
— Така ли? Аз нямам оръжие. А ти?
— Тъпа идея е това.
Ако полицаите ни спрат и намерят оръжие, малкият проблем мигом може да се превърне в катастрофа. А ако полицията и чиновниците вече са ударени от краха, може да ни спаси само джобна атомна бомба.
— Зад нас отляво има камера за наблюдение. Върти се прекалено бавно, за да следи автобусите.
Внезапно се оказа, че на тротоара няма къде яйце да падне: по тази улица имаше само магазини, а в събота сутрин без овчарски камшик едва ли можеш да си проправиш път през суетящата се тълпа туристи. Освен това много ученици идват в Шотландия да учат английски. Ако съм прав, скоро ще им се наложи да усвояват друг език, толкова сложен, че ще им помъти умовете. Котета, хвърлени в реката…
По-нататък забелязахме още няколко следящи камери. Всички магазини бяха вързани към тях и вероятно — към близкия полицейски участък. Сложните приливи и отливи на пешеходците бяха обнадеждаващо хаотични — това значеше, че населението още не е инфектирано.
Още половин миля, и ще сме на гарата. Два часа с местния влак, после автобус, още четиридесет минути нагоре по пътя — и сме в безопасност: спасителната совалка вече е скрита под неподвижните води на езерото и пълни резервоарите си с водород и кислород в очакване на заповед да се издигне на орбита. Там ще я прихване друг кораб, товарен, който ще ни прекара през канала, съединяващ тази световна линия с домашната базова линия. (Дрейф на висока орбита около Юпитер, където никой няма да се натъкне на нас по тъпа случайност.) Но най-напред, преди стиковката с товарния кораб, трябва да се махнем от района на наблюдение.
Сред местното население, както впрочем и сред чужденците, е широко разпространено мнението, че британската полиция се състои от усмихнати бобита без оръжие, които с радост показват пътя на минувачите и изобщо са готови да услужат на всеки, който ги помоли. Те наистина не се разхождат с пистолети в кобурите, но всичко останало са наивни приказки. Когато двама от тях ни преградиха пътя, Ив инстинктивно се хвана за лакътя ми.
— Спрете, моля.
Този, който стоеше пред мен, бе надарен от природата с физика на ръгбист, а когато случайно погледнах наляво и видях три бели фургона, паркирани край улицата, стана ясно, че положението е безнадеждно.
Полицаят се втренчи в мен през очилата с нечупливи стъкла, осветени от вградения в тях премигващ микродисплей.
— Вие ли сте Джефри Смит, живеещ на адрес „Уорди Терас“ 32, Уотфорд, Лондон? Отговаряйте, моля.
Устата ми мигом пресъхна.
— Д-да — изграчих.
Всички камери на тротоарите бяха обърнати към нас. Всичко ми стана ясно. Фургоните с тъмни стъкла. Сълзотворният спрей, висящ на колана на ченгето. Силуетите на покрива на Националния музей, на по- малко от двеста метра оттук — най-вероятно снайперисти. Хеликоптерът над главите ни, бръмчащ като гигантски комар.
— Елате с нас, моля — вежливо заповяда полицаят и посочи към фургона.
— Арестуван ли съм?
— Ще бъдете, ако не правите каквото ви се казва.
Обърнах се към фургона с отворена задна врата. Ив вече влизаше вътре под погледа на другия боби. По цялата улица се бе наредила верига полицаи, мълчаливи и засега бездействащи. Нещо изщрака в главата ми и едва се сдържах да не се разсмея: това не беше обикновена операция. Тикат ни във фургона, но при това не ни арестуват, значи не искат излишно да привличат внимание. Никой не ни слага белезници, не ни събаря на земята, не ни бие с палки. Ретровирусите първо атакуват имунната система, ликвидирайки способността на жертвата да се съпротивлява на инфекцията. Забелязвате ли приликата?
Задният отсек на фургона беше отделен от предния с решетка. На вратите нямаше дръжки. Докато завивахме, инерцията ме блъсна върху Ив.
— Някакви идеи? — прошепнах.
— Можеше и да е по-лошо.
Не трябваше да казва това. Във Втория райх, заразен от излязла извън контрол трансценденция, половината наши оператори бяха разстреляни на улицата, когато се опитаха да бягат.
— Мисля, че са успели да разберат какви сме.
— Как?
Ръката й легна върху китката ми. Морзовата азбука. ВНИМАВАЙ ЗА БРЪМБАРИ.
— Анализ на информационния поток — каза на глас тя. — Мониторинг на телефонния трафик. Ако вече са те подслушвали, когато си опитвал да се свържеш с доктор Дюрант… кой знае, може той да е примамка, със специална задача да ни изкара на светло.
При мисълта за това ми прилоша, още повече че свихме встрани от главния път и фургонът започна да друса.
— Значи са ни дебнали? ЛОКАЛНА КОНСПИРАЦИЯ.
— Напълно възможно. Сигурно някъде сме оставили следи. Ти пробва да звъниш на Дюрант. После набра моя телефон. Разпознавачката на гласове е стигнала до теб, анализът на трафика — до мен, а после… С две думи, били са пред нас през цялото време. Ако бяхме успели да стигнем до фермата… ЛЕГЕНДА!… всичко щеше да е наред, но анонимното пътуване е все по-трудно и явно сме изтървали нещо. Интересно само какво.
