През цялото време нито едно от ченгетата отпред не ни заповяда да мълчим: те седяха като манекени на тест за търпеливост, независимо от случайното пращене и разговори по радиостанцията. Фургонът заобиколи края на главната улица, спусна се по наклона и пресече околовръстното шосе, след което забави ход и се насочи към някакъв паркинг. Зад нас се затвори широк портал и двигателят угасна. Отначало се хлопна предната врата, а после отвориха и задната.
Полицейски паркинг. Навсякъде — бетон и видеокамери. Двама небръснати типа с евтини костюми стояха от двете страни на фургона. Офицерът, който ни беше задържал, се подпираше на вратата с една ръка, а в другата стискаше сълзотворния спрей. Крахът явно не ги беше поразил докрай; всичките имаха наушници за мобилни телефони и вградени в очилата микродисплеи, като актьори-самодейци, разиграващи сцена от „Стар трек“ на благотворителен спектакъл в полза на полицията.
— Джефри Смит, Мартина Уебър. Знаем кои сте. Застанете тук. Само че бавно.
Внимателно скочих на земята.
— Не трябва ли да кажете „Пригответе се за асимилация“ или нещо подобно?
Силно рискувах да ми пръснат със спрея по физиономията, но типът отдясно (късо подстриган, с нервен тик и спортно яке на сито каре) махна с глава.
— Ха-ха-ха. Много смешно. — И подхвърли на своите: — Внимавайте за жената. Тя е опасна.
Огледах се. След нашия фургон вече паркираше друг, с отворена врата и голяма сателитна чиния на покрива.
— Вътре!
Подчиних се. Ив ме следваше.
— Арестуван ли съм? — попитах отново. — В такъв случай настоявам за адвокат.
Белосани стени, тежка врата с подсилена рамка, висок прозорец с решетка, мръсен под.
— Спрете тук.
Карираният мина отпред и отвори едното крило на вратата.
— Тук.
Стая за разпит ли беше това?
Влязохме. Още един тип — с костюм, телосложение на каменна стена с бирен корем и нещо като униформена вратовръзка, висяща на бичата шия — се вмъкна след нас и запълни вратата.
Нямаше много мебели: завинтена за пода маса и два стола. И толкова. Видеокамера със стоманен корпус следи масата, навярно е включена към ето този пулт. Масата. Някой е поставил до далечната стена стойка с шест монитора, омотани с кабели, и колкото да е странно, не си е дал зор да я закрепи поне с два болта в стената: явно тук не разпитват компютърни крадци.
— Сядайте — избуча карираният и посочи столовете.
Ние не протестираме. В стомаха ми се появява неприятна тежест, но нещо ми подсказва, че всяка физическа съпротива е безполезна.
Карираният ме погледна. Оранжевото сияние от микродисплея придаваше на погледа му ярост на василиск, и с някакъв древен инстинкт усетих, че тези типове са се превърнали от полицаи в ракови клетки, готови всеки момент да пуснат метастази.
— Вчера вие опитвахте да се свържете с Джон Дюрант, след което напуснахте жилището си и направихте всичко, за да скриете самоличностите си. Защо?
И тук аз забелязах две блестящи черни очи на преносимата видеостена. Карираният говореше ясно, но неуверено, сякаш четеше думите от телесуфльор.
— Какво да обясняваме? — намеси се Ив. — Вие не сте хора. И знаете, че ние знаем това. Ние искаме единствено да ни оставите на мира!
Не е съвсем истина, по-точно — част от легенда номер две.
— Имаме свидетелства за предварителен таен сговор от ваша страна. Потенциалната степен на престъплението не е определена. Заговор с цел сваляне на правителството, държавна измяна, подривна дейност. Вие хора ли сте?
— Да — отвърнах с подчертано простодушие.
— Но очевидната логика казва, че не е така — избоботи типът с униформената вратовръзка. — Информирани сме, че съзнавате важността на алгоритмичното преобразуване от NP-пълната в P-пълната област, че сте показвали неприкрит интерес към тези въпроси, че ликвидирате свои контрагенти в други страни.
— Помещението е изолирано — добави услужливо карираният.
— Влязохме в шотландската интернет-борса. И слушаме клетъчните телефони. Всяка съпротива е безполезна.
Екраните замигаха. Запълзяха странни хаотични изображения с неясни форми. По общия дисплей се извиваше нещо като атрактор на Лоренц, страдащ от махмурлук; от тонколоната на ритмични вълни се носеше оглушителен шум. Изведнъж изпитах страшно желание да се смея.
— Ние не сме част от някакъв идиотски софтуер. И сме дошли тука, за да те спасим, идиот такъв! Или поне да намалим вероятността за влизане на вашия времеви поток в катастрофа на Типлер.
Карираният се намръщи.
— Имате предвид Франк Типлер? „Физика на безсмъртието“ или „Принцип на силната ентропия“?
— Последното. Тъкмо в тази вселена ли смятате да достигнете възможно най-бързо до информационна сингулярност? Ние сме на друго мнение. Вие, младите богове, всички сте еднакви. Мъчите се веднага да решите всички проблеми на P-пространството, напрягате интелекта си, докато той не се взриви. Но първо той ще затрие всички други ИИ. После ще изсмучете всички достъпни процесорни ресурси и памет. Но и това не е всичко. Копенхагенската квантовомеханична школа греши, ние живеем в космологията на Уилър. Всички възможни изходи съществуват едновременно, и затова накрая ще ви се наложи да колонизирате всички времеви линии, да разпространите инфекцията все по-широко, да въвлечете в процеса цялото безкрайно множество от вселени, а това не трябва да се допусне.
Цепещите се на екрана образи действаха на нервите, смехът заплашваше да избухне. Самата ситуация беше абсолютно немислима: седим затворени в мазето на полицейски участък, завладян от зомби, работещи за новородения ИИ, който ни показва на екрана безумни психоделични картинки с надежда тази атака да препълни буферите на лимбичната ни система. От края на света ни делят само няколко часа, и… Следващите думи на Ив все пак ме разсмяха.
Дойдох на себе си след неизвестно колко време, лежащ на пода. Главата ме цепеше, особено където я бях ударил в крака на масата. Ребрата боляха, сякаш дълго и системно са ме ритали в гърдите. Задъхвах се, мозъкът ми беше като обрасъл с паяжина, дробовете ми горяха. С мъка се вдигнах на колене и се огледах. Ив, превита и стиснала слепоочия, стенеше в ъгъла на стаята. Двамата агенти също се търкаляха на пода: бързата проверка показа, че този с униформената вратовръзка е вече труп. От ухото му се стичаше тънка струйка кръв. Екраните бяха угаснали.
— Какво се случи? — изломотих, докато се надигах и залитах към Ив. — Добре ли си?
— Аз…
Тя обърна към мен празен поглед.
— Какво? Ти каза нещо смешно. Какво…
— Давай да се махаме… ох… оттук.
Карираният така и не се съвземаше. Наведох се, пребърках му джобовете. Дребни пари, ключове от кола.
— Ти ще караш — уморено отрони Ив. — Главата ми ще се пръсне.
— И мойта.
Колата беше черно БМВ, а портата на паркинга се отвори автоматично. Изключих полицейската радиостанция и я оставих под таблото.
— Не знаех, че си способен на това…
— На какво? На мен ми се стори, че ти им разказа виц…
— Антитела — прекъсна ме тя, изохка и скри лице в дланите си. С последни сили карах по главното шосе на запад.
— Те ли убиха местната инфекция?
— Да.
