разкопките. Ставаше заедно с всички, но оставаше в лагера, под сянката на гигантската черница — оттам бе доста близо до гъстите храсталаци, можеше винаги да полегне (сънят е най-доброто лекарство). Уязвената му гордост страдаше от тази случка и от това, че и без него се справяха чудесно. Станислав прекарваше много време в храсталаците, а когато болестта го поотпуснеше, тичаше в кристалните ледени води на Мугиан да поизмие част от находките. Не си позволяваше да пие черен чай вечерта, пазеше диета и се хранеше със сухари, тъй че едновременно страдаше от глад, жажда, киселини и разстройство. За да не буди по нощите Виконта и шефа, изнесе походното си легло навън — по-далеч от хората и по-близо до храсталаците. На третия или четвъртия ден от Диарията, след мръкване, когато всички бяха вече легнали, шефът дръпна Станислав настрани и му съобщи интересни новини. Трябвало спешно да се измисли нещо, защото Рахматуло се измъчвал от ревност и от ден на ден заплашвал с все по-страшни неща. Станислав, естествено, не разбра за какво иде реч и шефът търпеливо му обясни, че работниците започнали да вземат на подбив Рахматуло — един вид ти тук цял ден копаеш земята, глупако, а там Стас се развлича с жена ти от сутрин до вечер. Рахматуло в действителност е глупак, от шеги не разбира и се разхожда побеснял от злоба. Трябва нещо да измислим, Стас, сам разбирате какви са обичаите тук…
Той завинаги запомни мъчителното чувство, обхванало го в този момент — не му достигаха думи, мисли, жестове, аргументи, дори междуметия. Беше ясно, че трябва да реагира на думите на шефа при това бързо, изразително и точно, да изключи всякаква двусмисленост… всякакви тълкувания, съмнения и неясноти! Беше шокиран. Мълчеше вкаменен и май дори се хилеше идиотски. Не можеше да се каже, че изобщо не е забелязал жената. Тя беше млада, привлекателна, приятна за окото и нямаше как да не забележи отсъствието на сутиен под басмената блузка, както и това, че гърдите й заслужават внимание… Но, първо, той бе още сополанко, в смисъл, че още бе изпълнен с всевъзможни романтични заблуди по повод жените, брака, дълга и всичко останало. Второ, любовните му отношения с Лариска по онова време бяха в разгара си — пишеше й писма през ден при това в стихове! За него тогава не съществуваха други жени: „не повече от една едновременно“ — по онова време отстояваше този принцип във всички теоретични дискусии на тази тема и се придържаше строго към него вече доста години… И накрая, диарията, господа! ДИАРИЯ! Как си ме представяте, идиоти! — искаше му се да викне високо. С една ръка да си придържаш гащите, в другата да държиш вестник „Съветски Таджикистан“ и да си готов за любовни подвизи? Че аз дори името й не запомних, ако искате да знаете.
Разговорът с шефа приключи без резултат. И как иначе можеше да завърши, мамка му! Шефът с виновен вид му съобщи, че в други ден сутринта пристига камион с продукти — може би Станислав ще се съгласи да замине с него за Пенджикент? За няколко дни? Временно? Далеч от греха? Станислав възмутено отказа. От къде на къде?!
На следващата сутрин той крадешком, но внимателно се вглеждаше в Рахматуло. Не видя нищо особено — човекът бе весел, бъбрив и еднакво доброжелателен към всички. Жена му (как все пак се казваше тя, по дяволите? Люся? Или Люда?… Май Дуся…) му се стори по-тъжна и угрижена от обикновено и като се вгледа в нея с неприятно бодване в сърцето откри по лицето и ръцете й напудрени, но все пак отчетливо виждащи се синини… Пак останаха двамата в лагера и през целия ден той странеше от нея, чувствайки се като истинско магаре. Най-смешното беше, че разстройството сякаш намаля, почти не тичаше в храсталаците, въображението му работеше… През този ден нищо ново не се случи.
Вечерта от радост си позволи да вечеря нормално и резултатът не закъсня. Събуди се в два през нощта и едва успя да стигне до храстите. Като че всичко започваше отначало.
Беше му доста зле и с последни сили се връщаше към походното си легло. Не виждаше нищо в мрака, нямаше луна, нямаше звезди и когато стигна до черницата чу тихи, но отчетливи звуци, толкова странни и различни от всичко познато, че замря неподвижен, ослушваше се напрегнато, не се реши да продължи. Отпред, където трябваше да се намира леглото му, се чуваше някакво драскане, звън, шум… нещо като кашлица… скимтене — нито кучешко, нито човешко… Въображението му заработи. Колкото и да се стараеше, не можа да отгатне от какво биха могли да са тези звуци. Притисна се до топлия, грапав дънер и остана неподвижен. Взираше се мъчително в тъмнината, осъзнавайки, че няма да направи повече нито крачка или поне дотогава, докато не разбере какво се случва край кревата му.
След няколко минути, или може би и секунди, шумът престана. Настъпи тишина, непроницаема като тъмнината. Сякаш нищо не се беше случвало. Сякаш му се беше сторило. Но той знаеше, че не е така и внезапно осъзна, че е мокър, със схванати мускули и го е страх да диша.
Не можа да се насили да тръгне напред, а повече нямаше къде да ходи и остана при дървото, като се вглеждаше мъчително в нощта и се ослушваше. После притисна гръб към ствола, първо застана на колене, а после седна подпрял ръце върху сухата земя. Продължаваше да не вижда нищо и да чува само равномерния ромон на реката. Остана така до разсъмване.
От какво все пак се изплаши толкова? Не разбираше. Не се страхуваше от кучета, от чакали, вълци, змии — не беше страхливец — но точно сега и тук изпита унизителен, съкрушителен, безсмислен и безпорядъчен страх. Очевидно, без да го съзнава, ЗНАЕШЕ повече, отколкото разбираше, или бе способен да си въобрази…
Дочака утринния сумрак. Стана хладно, падна роса, нощните облаци се разсеяха. До изгрева имаше още време, но вече се виждаше целият лагер. Излезе ветрец, който лениво запрелиства страниците на книжката, която някой бе забравил на масата и това беше единственото движение в прозрачното сиво утро.
Видя походното си легло. До него нямаше никого. Спалният чувал бе увиснал до земята, но дали той го беше оставил така, или не, не помнеше. Озърташе се предпазливо, беше го срам от нощния страх и много се надяваше, че всички спят дълбоко — до времето за ставане имаше още два часа.
Спря се до леглото. Отново се изпоти и мускулите му се напрегнаха, сякаш се готвеше да вдигне огромна тежест. Изведнъж разбра естеството на нощните звуци. Разбра и своя неконтролируем, безпорядъчен страх, и неспособността си да си представи какво се случва там — то беше трудно да си го представиш. Старата сплескана възглавница бе разрязана, разпрана, раздрана, горната част на спалния чувал също. Било е взрив. На ненавист. На бяс. На сляпа злоба. На отчаяние… На безнадеждност. На самосъжаление…
Било е смъртоносен танц на ожесточен, заслепен нож… На местно наречие на такъв нож му викаха
Разбрал всичко докрай, той не изпита нов пристъп на страх, както можеше да се очаква. Обхвана го непоносимо мъчителен срам! Трябваше веднага, незабавно, без да губи и секунда, да прибере, да скрие, може би дори да унищожи всичко това, за да не го види някой… срам, срамотище, кошмар! Панически сграбчи постелката, сгъна походното легло и повлече всичко да го скрие в голямата палатка на „командния състав“… Шефът спеше, завит до брадата, Виконта — също, изпънал настрани осакатената си ръка (сбръчкано чуканче с нелепо стърчащи два пръста)… Той безшумно напъха своето легло под това на Виконта и разстла спалния чувал на старото място, влезе в него и затаи дъх като куче, направило беля. Страхът и срамът бавно го напуснаха и той заспа.
Станислав проспа ставането — спа като пън, без да чува нищо. Събуди се към дванайсет. Жегата набираше сила, бе останал сам в лагера, което го учуди, но и зарадва. Стомахът му се бе успокоил напълно. Извади обезобразеното си походно легло и го скри под купчина чували, легени, ръждиви лопати и някакви денкове. Ах, колко му се искаше така дълбоко и завинаги да скрие и всичките си нощни спомени… Впрочем на дневна светлина те не му се струваха толкова отчаяно трагични и срамни. Оказа се, че може да живее с тях, дори да се радва на живота…
Тогава дойде Виконта, за да готви обяда и му разказа за сутрешните събития. Веднага след закуска Рахматуло получил епилептичен припадък — издал протяжен, нечовешки звук, приличащ на вой, на рев, паднал и взел да се гърчи и да се извива. Било страшно зрелище, но жена му (очевидно свикнала) не загубила самообладание, направила каквото трябва и, за късмет, в този момент пристигнал камионът. Семейство Рахматуло заедно с багажа си се натоварили и заминали за града. Работният ден започнал със
