Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

закъснение и всички отишли на разкопките, изпълнени с лоши предчувствия.

Имало за какво!

Работниците попаднали на гунда и така дошъл краят на всичко. (С гунда е свързана легенда. Ако се вярва на разказите и описанията, това е доста голямо крилато насекомо на черно-жълти райета, но не е оса, нито стършел. Живее под земята. Ухапването му убива на място. Когато случайно го изкопаят от почвата, то жужи специфично, заплашително. Дори обикновената среща с него предвещава нещастие.) Виконта, който отдавна живо се интересуваше от насекомото, не успял да го види. Работниците изведнъж се разшумели и побягнали от изкопа с панически викове: „Гунда!… Гунда!“ Само един от тях го видял, но паниката обхванала всички. Шефът с огромно усилие успял да ги върне на работа, но това бил краят на разкопките. Край — гунда!

Същата вечер Виконта го сполетя поредния псевдоинфаркт: по време на вечерята той изведнъж пребледня, взе да говори разтегливо и изведнъж припадна, катурна масата, столовете и съдовете. Всички се изплашиха до смърт, само Станислав остана спокоен (не му беше за първи път!); след малко пристъпът премина… Но на всички вече бе ясно, че тук не ги очакваше нищо хубаво и след ден шефът приключи с разкопките на Кала-и-Муг. Край. Повече тук не можеше да се работи. Гунда!

… Съмва се и пак напразно
колата карам по друми разбити,
не пия, не ям, търся тепето,
където са статии и монети зарити.
Мъка!

Когато след време Виконта прочете тази история, попита:

— Ти, братле, май си започнал да послъгваш?

— Съвсем не, ваше сиятелство — отвърна Станислав в пристъп на самодоволство, сякаш преди време бе извършил подвиг, за който светът узнаваше едва сега.

— Дали е искал да те убие? — попита потресен Виконта и Станислав искрено каза:

— Не зная.

Това сега бе невъзможно да се разбере. Дали Рахматуло отначало бе забил своя печак, за да пререже омразното гърло, да пробие главата, мозъка, да наръга подлото сърце под ребрата? Или е знаел, че Станислав не е там? И после си е излял злобата, като е разпарял, късал, разсичал, пробивал със стоманеното острие в пълно отчаяние. Дали е бил доволен, че може да внушава ужас и да се наслади безнаказано, без да се превръща в убиец? Сега това вече не беше важно. Тогава също. Но следва ли даденият епизод да се включва в списъка на доказателствата на Теоремата? Обсъдиха този въпрос и решиха, че може. Случката бе зафиксирана като ДЕСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО на Намесата на Съдбата или ВИНАГИ ЗНАЙ СВОЕТО МЯСТО.

Глава седма

Все някак трябваше да назове героя на оформящия се роман. Не му се искаше да измисля име — в това имаше някакво кокетство — защото по-голямата част от материала Станислав бе взел от собствената си реалност, така че герой (поне засега) беше той самият. Виконта предложи:

— Назови го Предназначенец… Роководим…

— Защо Ръководим11? — попита Станислав.

— Не „Ръководим“, а „Роководим“, т.е. „Воден от съдбата“.

Виконта се забавляваше. А може би не. „Роководим“ звучеше странно, някак непохватно, но значително. Станислав се замисли, опитвайки се да разбере, защо името не му харесва. Кафето му изстина, цигарата догоря до филтъра.

— Трябва ми нещо в минало време — каза Виконта. — „Погледнах“, „Удавих се“…

Съчиняваха по маниера на Полак (така го наричаха).

В полумрака тук плачат обои,
изкривиха челюсти прозоречните крила,
закрила е синьото лице свое
с окървавената си лапа онази стената…

Станислав не го слушаше. Изведнъж разбра. Беше като откровение. Видя целия роман до самия му край. Героят се казва Йосиф. Любимата му се нарича Машка… Маря… Мария. Ще имат бебе… От възторг се разгорещи, сърцето му заби лудо и цигарата изгори пръстите му. Той рязко се протегна към пепелника и проклетият стол под него рухна за пореден път. За малко да падне — едва успя да се хване за края на масата, но тя се заклати и всичко се сгромоляса на пода — пепелници, моливи, чернови… Той изруга, взе да ги събира и отново да наглася крачетата, седалката и облегалката на стола, а в главата се блъскаше една мисъл: „Запази сина ми! Запази нашия син!“

Виконта не му обръщаше никакво внимание.

— Дай ми нещо в минало време, моля! — поиска той отново, като леко повиши тон.

— „Стол“ — злорадо му каза Станислав.

Започна да пише като луд. За една седмица създаде цели дванайсет епизода.

… СЕДМОТО доказателство или НЕУСПЕШНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ПОБЕДЕНИТЕ. Историята със запалителната бомба, останала още от времето на блокадата. От нея умното Щастливо момче, станало вече шестокласник, настърга с кухненския нож пълна чиния стружки и я сложи на перваза на прозореца. Смеси стружките с калиев перманганат (отделящ както е известно свободен кислород) и запали сместа. Пламъкът достигна до тавана, момчето, заслепено се дръпна назад и това го спаси, защото плътното перде, закачено на тежкия корниз падна. Корнизът бутна голямата кристална ваза, (която братът на леля Лида, минохвъргачът, беше конфискувал от фашистките окупатори) и тя се стовари точно върху мястото, на което допреди секунди стоеше организмът на умния естествоизпитател…

… ЕДИНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО или НАВРЕМЕ РАЗХВЪРЛЯЙТЕ КАМЪНИТЕ. За това как в мокрите затревени планини под Елбрус цялата им група заседна в едно коварно дере, след единия край на което имаше пропаст и половин ден не можаха да издърпат газката си нагоре по размекналия се склон. Леден дъжд се лееше като из ведро. Изпод буксуващите гуми хвърчеше кал и изтръгната с корените трева. Носеха се псувни от шест гърла. И напрегнат рев на два двигателя — на газката, безсилно буксуваща на единия край на опънатото докрай въже и на камиона горе, който също буксуваше напразно. Израняващите ръцете мокри камъни, довлечени отдалече и сложени в коловоза, бяха изхвърляни като с катапулт от гумите на колата. Вятърът заслепяваше. Последвалата го мъгла носеше равнодушие. И пак идваха вятър и град. И безсилна ярост, предизвикана от мисълта, че трябва да се влачат нанякъде, неизвестно накъде, на двайсет километра по мокрите пътища, да търсят трактор, да молят, да просят, да подкупват, да увещават…

В края на шестия час от този ад въжето се скъса. В този момент зад волана на газката бе Станислав (Йосиф, разбира се, не Станислав). Той с всичка сила настъпи спирачката, но колата не реагира на отчаяния му жест. Тя буквално изскочи от коловозите на мократа трева, плъзна се мълчаливо, сякаш по разлято, устреми се надолу по склона към пропастта и вече нищо не можеше да я спре… Всички завикаха от ужас, искаха да му кажат да скочи, но от ужас не успяваха да се изразят членоразделно и Станислав чуваше само отчаяното им: „А-а-а!“ Най-бързият от тях, шофьорът Володя, се втурна с гигантски скокове, зеленият му брезентов плащ се развя като крила. Той успя да хване бронята, но вече никой не бе в състояние да задържи колата — тя се беше устремила надолу, беше й омръзнало да се напъва под дъжда, искаше да