уплах, нейната любов… Трябва да си мръсно животно, циник и мръсник, за да повярваш във вулгарното…
Сеня го слушаше, озъбил огромните си жълти зъби, сякаш се готвеше с тях да отвори поредната бирена бутилка, после смотолеви:
— Ами да, да… „Отело не е ревнив, а доверчив“… — и изведнъж закрещя: — Така го и напиши! Защо не си го написал така, а си изложил анекдот и нищо повече… Говориш по-добре, отколкото пишеш, а после се сърдиш! Демостен нещастен! Омир очилат!
Станислав не поправи нищо. Просто не можа. Препрочете всичко, зачеркна няколко излишни епитета, махна епизода със сбиването във влака и разсъжденията за това какво е Йосиф — библейският Йосиф — за Мария и Христос, защо е необходим и защо се явява на сцената. Всичко останало остави както си беше. „Нека злословят…“
След като преодоля мъчителния си страх, го даде на Лариска да го прочете, но в негово присъствие. Докато тя четеше, той палеше цигара от цигара и крадешком я наблюдаваше. Тя поразително приличаше на неговата Мария. Господи, мислеше си той панически. Поне тя да го хареса. Поне мъничко. Моля те! Досега не разбираше колко важно е това за него, сякаш в този момент се решаваше съдбата му… Тя обърна последната страница, погледна го с влажни очи, после стана, приближи се, целуна го и той почувства пристъп на първобитно щастие — беше като удушване, като сладък припадък, и заплака, умирайки от срам и облекчение.
Дойде ред на Виконта, който категорично отказа да чете в присъствието на автора. Раздразнен и недоволен, взе ръкописа и Станислав като пълен идиот чакаше до четири сутринта позвъняването му. Мътните да го вземат. Онзи не беше такъв човек…
Вечерта на следващия ден го покани на гости, извади красива бутилка „Наполеон“, наля в дядовите бокали, вдигна своя и гледайки над кристала, каза: „Ти победи, мой Стак. Създал си свят, в който живеят, страдат и умират.
Congratulations14, Красногоров!“ И чашите тихо звъннаха в чест на успеха, в чест на победата и славата.
Глава осма
Той даде ръкописа на Сеня Мирлин, който го отнесе в списание „Червена заря“, където имаше връзки. Списанийцето бе посредствено, младежко-ученическо, задушавано от идеологическия отдел на областния комитет, но, първо, завеждащият отдела за проза бе добър познат на Мирлин. Бе страхлив, иначе съвсем порядъчен човек. И второ, главният редактор всеки момент трябваше да бъде повишен в Москва и не му пукаше от нищо: присъстваше физически и дори подписваше разни книжа, но като че вече не бе тук — душата и партийният му дълг се намираха в столицата, в отдела за култура на ЦК, а обкомът още не бе назначил нов главен редактор и според слуховете нямаше предвид никого. „Вчера беше рано, а утре ще е късно“ — резюмира ситуацията Сеня и се хвърли в боя.
Отначало Станислав мечтаеше, страдаше и се надяваше. Всеки ден звънеше на Мирлин, досаждаше му, хленчеше, заплашваше, че „сам ще отиде и ще им даде да се разберат“. Сведения от бойното поле идваха от дъжд на вятър и все бяха мъгливи. Някакви никому неизвестни Колобродин и Околокаемов „взели да го четат“, „държали го“, „заплашвали да не го одобрят“, после проявявали милост и се съгласявали да оставят нещата така. Всеки момент добра рецензия щеше да даде Алсуфиев („… познаваш ли Алсуфиев? Известен поет-доносник. Мутра и половина!“) — тъкмо се навил, говедото му с говедо, и заминал за Баден-Баден, точка… Нищо, ще го дадем на Каманин… Каманин, братле, си е Каманин! И щеше да напише, ама калпазанинът му първо се запил задълго, а после влязъл в болница с микроинфаркт…
На Станислав всичко това изведнъж му омръзна. „Я вървете всички на майната си! Писнахте ми с вашите рецензии, отзиви, забележки, допълнения и разсъждения. Махайте се! Изобщо не ме интересувате!“ Всекиму своето в този тъп концлагер! Jedem das seine! Аз съм системен администратор. Водя диалози с компютри. Информатика. Моята работа, да ви вземат дяволите, са афоризмите, които вие никога не ще измислите, макар да се смятате за майстори на перото, художници на живота и инженери на човешките души.
Разсъждението е организирано подражание.
Вярата и любопитството никога не се погаждат.
Завистта е дреха на вкуса.
Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание.
Мисълта е карикатура по усет.
Програмата му за измисляне на афоризми работеше добре и ежеседмично произвеждаше по две-три перли на човешката мъдрост. Колегите му го поздравяваха по този повод, както и някои непознати, тщеславието му трепкаше удовлетворено и всички останали неуспехи бяха без значение… Поканиха го в колектива на Ежеватов, работещ по програма „Евразия“ — истинска победа на разума и прогреса. Преди година не можеше и да мечтае за подобна чест. Ежеватов бе почти легендарна фигура в института. Беше професионалист от висока класа, познаващ приложната информатика от „А“ до „Я“. Но се занимаваше не само с наука — с весел пиянски хъс се опълчваше срещу обединената институтска сган, „съветската власт“, отровния змей с три глави — профкома, парткома и АХЧ15. Освен това бе голям женкар, разказваше вицове и псуваше като хамалин. Мразеха го, обожаваха го и се бояха от него. Казваха, че има връзки в КГБ и в областния комитет. „Там имам не връзки, а …“ — казваше той, без да се стеснява от дамите, потвърждавайки по този изискан начин слуха за близките си отношения с една високопоставена лейди от Големия ЦК. (В един донос за него пишеше: „Злоупотребява с нецензурни руски думи за полови органи и отношения“.)
Ежеватов го прие лично, хвърли телефонната слушалка и още разгорещен след поредната телефонна битка, му викна, святкайки с очи: „К…те трябва да се е…, нали, Станислав Зиновиевич?!“ Чак тогава премина към работата, очерта кръга от задачи и сферата на очакванията. Станислав трябваше да се занимава с програмата АНТИТЮРИНГ — да създаде програма, способна да опровергае отдавнашната идея на Тюринг, че машината може да се нарече мислеща, тогава, когато диалогът с нея (обмен на писма, да кажем) няма да се различава от диалога с човек. Неофициално такава програма вече бе създадена, оставаше само да бъде шлифована до блясък и да се докаже окончателно, че няма и не може да има никакъв изкуствен интелект, а само ум, умения и квалификация на програмиста… (По този повод Виконта произнесе едно замислено „Хм… Със същия успех може да се каже, че няма и не може да има никакъв разум в човека, а само умения и квалификация на възпитателя и педагога…“)
Тогава внезапно се обадиха от „Червена заря“ и го помолиха да отиде. Веднага. Днес. Дори по-добре вчера. Но може и утре… Той веднага забрави за всичко — за афоризмите, за Тюринг, за Ежеватов и дори за Лариска, на която през утрешния ден бе обещал „мигове селски наслади“… Облече най-официалния си костюм и пристигна в редакцията десет минути преди определения час. Чака редактора само някакви си четирийсет и две минути.
Редакторът се здрависа, покани го да седне и веднага заговори бързо, многословно и неразбрано. Сякаш го правеше нарочно — за да не бъде разбран. При това от време на време разлистваше ръкописа, като че ли е искал да илюстрира тезите си с примери от текста, но веднага е сподавял желанието си. Станислав престана да разбира за какво иде реч и само се дивеше на очилата на другия — огромни диоптри в много модерна рамка. Всъщност схвана най-главното: редакторът беше харесал творбата му, но Станислав трябваше на всяка цена да вземе предвид забележките на рецензентите. Те бяха в писмен вид и Станислав се надяваше, че после ще ги прочете в спокойна домашна обстановка и ще се съобрази с тях. Готовността за това растеше в него с всяка изминала минута и затова само кимаше, помръдваше устни и се усмихваше вежливо, когато му се струваше, че редакторът се шегува. После до слуха му достигна „да се съкрати“.
— Да се съкрати? — попита той за всеки случай.
— Да — отвърна редакторът решително, затвори папката и взе да връзва връзките й.
— До колко страници? — попита Станислав, пресмятайки вече, че епизодът с газката може да бъде
