Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

— Знаеш ли с какво най-незначителното туземно божество се отличава от най-гениалния архитект? — попита Виконта. — Божеството винаги може да материализира своя план, дори да е напълно бездарен… В мене няма Бог, мой Стак. Следователно той изобщо не съществува.

— Защо? — попита тъпо Станислав.

— Защото Бог е в човека. Или изобщо го няма. Запиши си го в своята книжка.

— Нямам книжка — каза Станислав, чувствайки, че неловкостта между тях нараства.

— Зная. Това е просто цитат. Още един цитат… Но малък. И хайде да пием, мой Стак. Време е да звъннат чашите.

Пиха, за да загладят неудобството, замезиха, за да разкарат горчивия му привкус Наистина нещо бе свършило, уви. Все пак не всичко! Нещо беше останало! Виконта взе китарата и изсвири най-сложния акорд, на който бе способен:

Капитан е той единствен —
Кървавият Джон —
има за лице
носорогово гъзе.

После дойде лятото. И щастието. Всичко се бе раззеленило, слънцето грееше, вятърът вееше под синьото небе. Червеният запорожец на Лариска, подарък от татето по случай завършването на университета, весело тичаше на запад към прекрасния залез, към свободата, към волята, към нови градове и те пееха и лудуваха, внезапно започваха да се целуват като ученици при скорост сто километра в час, кискаха се силно и измисляха рими за идиотските и многочислени надписи покрай пътя…

ПАРКИРАЙ ИЗВЪН ШОСЕТО — пази си дупето.

НЕПРЕВКЛЮЧВАНЕТО НА СВЕТЛИНИТЕ ВОДИ ДО КАТАСТРОФА — отиде твойта кофа.

ЗАДМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО — но не е отменено.

ПАЗИ ЗЕЛЕНИТЕ ПОЛЯНИ — и гащите изпрани.

НЕСПАЗВАНЕТО НА ПРАВИЛАТА ВОДИ ДО АВАРИЯ — а спазването до диария.

Съчиняваха и великолепни диалози, каквито не можеше да създаде дори програмата АНТИТЮРИНГ:

— Пак оня зелен гнуснярник ни задмина!

— Кой зелен гнуснярник ни задмина?

— Ей тоя продажник. Натоварил си е целия багажник.

Измъдряха също глупашки радостни частушки.

Той:

От ужас аз треперя, с изумление се зверя:
Уж бях на шосето, а на дърво се кикеря!

В отговор тя:

Мой мили, прости и ме помни без горест —
срещнах аз бреза при висока скорост.

И се смееха. И бяха щастливи. И беше лято. И бъдещето беше прекрасно.

Настъпи странно, мъртво време.

Всеки ден идваха нови слухове — понякога забавни, но често страшнички и винаги нелепи.

… Пет-седемгодишни деца изчезвали. След няколко месеца ги намирали в предградията. Живи и здрави, но с ОПЕРИРАНИ очи…

… Бил обискиран апартаментът на известен (дори знаменит и уж напълно благонадежден), при това вече покоен писател. Писателят умрял, погребали го тържествено, както изисквало положението му, и още урната с праха му не била погребана, когато на вратата позвънили цивилни мъже и показали заповед за обиск. Носели металотърсач. Изследвали стените, пода и рамките на картините. Урната също. Небрежно разлистили десетина случайно подбрани книги от огромната библиотека и си тръгнали така внезапно, както били дошли, отнасяйки със себе си неразбираем, наистина кафкиански комплект от: антикварен бронзов прибор за писане; камара листа от бюрото; четири кухненски ножа; едно издание на Батюшков… Без обяснения. И без обвинения. Само едно разпореждане: името на писателя да не се споменава в статии, очерци, рецензии и предговори.

Друг един писател — Каманин, приличен човек, макар и пияница, същият, комуто Сеня искаше да даде романа на Станислав, но така и не успя — според слуховете умрял при странни обстоятелства. Сам ли се бил застрелял на пияна глава, застреляли ли са го — цялото бюро било в кървища и в мозък, дори домашната помощница, която първа го намерила, леко се побъркала от ужас… Москва пое контрола по делото, но така и не се разкри нищо. Което, впрочем, не учуди никого. (Домашната помощничка — това вече бе сигурно — била пратена в лудницата: дали защото бе дрънкала повече отколкото трябва или защото имала нужда от лечение — също не беше съвсем ясно.)

Ни в клин ни в ръкав изгониха половината от работещите в редакцията на „Червена заря“. Говореха, че заради някакво стихотворение, но заради кое именно, никой не знаеше. „Да не заспива рибокът“ — многозначително обясни ситуацията Сеня Мирлин и очевидно беше прав.

Затвориха Института по свръхпроводимост. Кадрите не стрували. Търпението на нашия Областен комитет не е безгранично. Свили си, разбираш ли, ционистко гнездо, разбираш ли…

Появиха се нови вицове за генералния секретар.

„Скъпи и многоуважаеми другарю Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев!…“ — „Е защо така официално? Наричайте ме просто Илич16“.

Всъщност вече го наричаха дори по-просто — Льолик.

В музея Льолик разглежда картината „Демон“. „Хубава картина… Красива… — Навежда се, чете месинговата табелка. И не е скъпа! Само В РУБЕЛ…“17

Наближаваха изборите за Върховен съвет. Хората брояха по вестниците колко колектива издигат кандидатурата на този или онзи член на Политбюро. Твърдеше се, че по този начин можело да се установи истинската степен на влияние на тези дейци. Станислав преброи, че Брежнев е номиниран петдесет и шест пъти, Косигин и Подгорни — по двайсет и пет, Суслов и Кириленко — по десет. После идваше Кулаков с пет. Сеня Мирлин дяволски дълбокомислено и много, много убедително коментираше получените резултати, а Виконта свиваше африканските си устни и мърмореше: „Занимавате се с глупости. След десет години тези никой няма да ги помни…“

После като вълни ги заляха слуховете за пришълци от Космоса, за летящи чинии, за филипински лечители… Възникваха трескави като припряна караница (по-бързо, по-бързо, докато не са ги забранили!) дискусии в популярните вестници. Виконта съчини епиграма, като имитира Александър Сергеевич18:

Пришълци има! — рече мъдрец брадат —