безпроблемно изхвърлен.
— До два листа — каза редакторът и му подаде папката.
— Тоест? — обърканото му въображение отказваше да допуска такова тотално съкращаване: две жалки ръкописни листчета.
— Например до петдесет страници.
Ръкописът се състоеше от двеста тридесет и три страници.
— С петдесет страници? — попита Станислав за всеки случай.
— Не. ДО петдесет — редакторът го заля с нов водопад от неразбираеми думи. Той доказваше, че Станислав всъщност е написал не повест, не роман, а разказ и сега трябва да приведе формата в съответствие със съдържанието. Тяхното списание е тъничко и те нямат възможност… Станислав го прекъсна:
— Правилно ли разбирам, че вие искате да съкратя от тази повест сто и осемдесет страници?
— Това не е повест — каза редакторът уморено и вече съвсем ясно. — Това е разказ.
Вечерта те решиха да се натряскат. Виконта пиеше, слушаше оплаквания и проклятия, а сам мълчеше. После каза:
— Забравил си най-главното.
— Нищо не съм забравил — възрази заплашително Станислав. — И никога няма да забравя!
— Забравил си. Забравил си, че всичко… или почти всичко, написано от теб, е истина. Забравил си, че това е ставало с теб. Не с твоя измислен Йосиф, а лично с теб.
Станислав се вторачи в него и изведнъж разбра.
— Да, аз не съм Йосиф — каза той с крива усмивка. — И нямам Мария, а Лариска.
— Не се преструвай на по-голямо магаре, отколкото си — посъветва го Виконта, докато внимателно сипваше спирта в чашите. — Много добре ме разбираш.
— Не се преструвам… — рече Станислав бавно. — Аз наистина не зная предназначението си. Да не мислиш, че не ми е идвало наум, че романът си е роман, а животът си е мой? Но в моя живот не мога да намеря нищо такова, че… Пък и не вярвам в това. Разбери — това не е роман, че да измислям… То трябва да изникне от само себе си… Но няма нищо. Няма нищо такова в моя живот!
— Търси — каза Виконта както преди една година. — Търси: трябва да има! Почти съм убеден, мой Стак, че всеки човек си има свое собствено предназначение. Всеки! Това е хипотезата ми. Някои осъзнават предназначението си и после имената им стават известни на целия свят. Някои грешат по отношение на предназначението си. Те страдат от мания за величие. Повечето смъртни изобщо дори не подозират, че имат предназначение. Не им е даден знак! А на теб ти е даден. Ти си уникален. Така че търси го! Трябва да има нещо!
Животът продължи, сякаш не беше минала цяла година в литературно безумие, сякаш никога не бе измислял друго освен писаните съвместно с Виконта весели куплети: „Ах, девойченце сладко, за ухото си хванала батко! Държиш го здраво, а той примижава.“ Ежеватов буквално изстискваше подчинените си и в главите им — дори насън да ги бутнат — оставаха само разните му там машинни кодове. И когато Мирлин намекваше, че, видиш ли, „не всичко е загубено за нашия роман“, че всеки момент в играта щели да влязат главните му козове, Станислав съвсем откровено го пращаше на майната му.
За отбелязване е, че историята с романа направи огромно впечатление на Виконта, както скоро се изясни. Той недоумяваше как Станислав е успял да го напише. Как! Двайсет години двамата бяха заедно, старателно дращеха по хартията рамо до рамо, трудеха се, страдаха от мъчително творческо безсилие (само чистият медицински спирт, който бяха изпили надвишаваше сто литра), съвсем се бяха отчаяли, бяха на път да зарежат безнадеждното си начинание и изведнъж — те ти булка Спасовден! Старият литературен импотент сам, без чужда помощ, със сигурна ръка написва пълноценно съчинение от десет авторски коли! Къде си, справедливост? Къде си, равенство? Къде си, братство? Или хората вече не са братя? (По този повод Сеня Мирлин казваше: „не всички“. Нещо повече — „не всички братя са братя…“)
Това раздразнително-шеговито (обаче не изцяло и не просто шеговито) хленчене завърши така: един прекрасен ден Виконта дойде при Станислав с шишенце живителна течност в едната ръка и с тънък ръкопис, озаглавен „Импровизатор“ в другата. Това беше разказ дълъг дванайсет страници. Действието се развиваше в Северна Шотландия сред „свеж, опияняващ въздух, силен вятър, солена влага, писъци на морски птици, безкраен пустинен бряг, калунови поля и купища сухи, превити от ветровете дървета…“ — в хан „Крилото на албатроса“. Лирическият герой бе художник (истински чужденец — флегматичен, ироничен, с лула), главният герой, някой си Ерик П. Доваджер, в миналото прочут футболист (Ерик Стена), а днес прегърбен, измършавял, обезобразен човешки остатък, белокос самотник, отблъскващ, но истински джентълмен.
Особено страшно бяха обезобразени ръцете му (Виконта явно бе копирал ръцете на един техен далечен познат, запален автолюбител, чиито ръце бяха простреляни надлъж още на Невска Дубровка). По повод тези ръце в разказа възниква сюжетообразуващ разговор: Ерик П. Доваджер разказва на лирическия герой доста загадъчна история за свой приятел, който пропаднал (изчезнал, разтворил се във въздуха) буквално пред очите му. Току-що се били разделили на прага, Ерик не успял да направи и десет крачки, когато зад гърба му се разнесъл отчаян вик, шум и повече никой никога не видял приятеля му. Нямало следи. Нямало улики. Нищо. На сутринта Ерик тръгнал да дава показания в полицията и бил прегазен от огромен автомобил, чийто номер никой не успял да види… Лежал половин година в болница, завинаги бил осакатен и се превърнал в днешната развалина. Изчезналият му приятел не бил открит и делото било прекратено. Край. Това е историята.
Лирическият герой е потресен и заинтригуван, но най-важното предстои! Следващата сутрин става ясно, че Ерик П. Доваджер е изчезнал, оставил е бележка, в която поднасял по най-изискан начин извиненията си за „малката мистификация“, която вчера разиграл „подтикван от отвратителната скука, съпътствана от отвратително лошото време“. На лирическия герой не му оставало нищо друго, освен да повдигне рамене и да се засмее.
Но това още не е краят! Защото солта на Виконтовия разказ бе именно в края на разказа. След една година действащите лица се срещат отново на пустинния бряг, сред хлъзгавите скали и водораслите, гниещи след отлива. Кресливите чайки се носят над вълните, почти докосвайки ги с криле, кацат на крайбрежието, наближава буря и пурпурното слънце се скрива в черните облаци… И героят вижда как бледото изранено лице на Ерик П. Доваджер става още по-бледо („бяло като корема на старец…“). Очите му застиват, той тежко се подпира на лакирания си бастун и започва да мърмори неразбираемо и някак насила: „Птиците над вълните… и този залез… Извинете ме… Напомнят ми за една история… страшна история… Започна в Сомо…“ Точка. Край на разказа. Импровизаторът се вдъхнови и се роди нова история.
— Добър край — искрено рече Станислав. Изведнъж му хрумна, че всъщност Виконта е написал този разказ за себе си. Ерик П. Доваджер е самият той — цял живот измисля страховити истории, защото му е забранено да разказва истинските. Впрочем, в Доваджер не се усещаше никакъв подтекст, той бе просто импровизатор, артист и човек, който измисля. Да каже ли на Виконта? Или не трябва? За какво?
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Виконта. — Целият ти възторг?
— „Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание“ — рече Станислав. Реши нищо да не пита и нищо да не казва.
— На какво знание? — попита Виконта подозрително.
— Изобщо. Но според мен нещо подобно вече съм чел.
— Уви — въздъхна приятелят му — аз също. Но не си спомням кой го беше писал… Четох го на ингилизки… И идеята така ми хареса, че реших да я опиша по своему… — Той си направи сандвич с риба и каза тъжно:
— Нищо не може да се измисли. Всичко вече е измислено… Или наистина съществува — добави той изведнъж и Станислав разбра, че е бил прав за него и Доваджер. — Това е ужасно, мой Стак. Повече никога няма да докосна перото.
— Глупости — каза Станислав. Беше му неловко. Нещо изведнъж свърши и май по негова вина. Повече нищо не можеше да се направи — бе свършило завинаги. Някакви пътища се разделиха. Нещо, което по- рано винаги бе до него, се отдалечи и си замина.
