По време на погребението грееше слънце и духаше леден, свиреп, безпощаден вятър… Настина жестоко. Боляха го зъбите. Гърлото също. И простреляния гръб под лопатката. Лицето му подпухна, очите се зачервиха и се свиха, тъжни като на болно животно. Той си беше болно животно. Лариска му звънна плахо и той я помоли да го остави сам. Обади се намусеният Виконт, после дойде заедно с изпълнения със съчувствие Мирлин — не ги пусна вътре, защото искаше да е сам. Приличаше на ранен и болен звяр, който искаше да се скрие в гъсталака и там или да оживее, или да издъхне в самота, само в самота… Четеше смъртния акт и документите, свързани с погребението, сякаш се надяваше да намери в тях нещо съществено, но откри единствено описанието на причините за смъртта и се учуди: „атеросклероза на мозъчните артерии“. Защо мозъчните? Нали беше инфаркт — остана озадачен за миг, но тутакси забрави за това. Внезапно му се прииска да чете писмата — неговите към нея и обратното, писмата на леля Лида и на други нейни приятелки, които отдавна не бяха между живите, някакви записки по педагогика и няколкото варианта на автобиографията й… Стана му съвсем непоносимо, занесе ги в банята и се зае да ги гори в печката, без да ги чете, не искаше да чете, не желаеше нито да помни, нито да знае…
… Странно, но тя бе направила точно същото с архива на баща му, когато получи известието за смъртта му — изгори всичко до последното листче вкаменена, мъртва, със сухи очи… (Изплашен и разплакан той седеше в далечния ъгъл и я гледаше, страхувайки се да се приближи: в отблясъците на огъня в сумрака тя му се струваше каменна и непозната.) И все пак какво искаше да унищожи с изгарянето на хартията? От какво да се избави? Кой опънат нерв да изтръгне? Нямаше отговор. Това, разбира се, беше акт на мъка и отчаяние, но имаше ли в него някакъв смисъл? Поне мъничко?…
На третия ден вечерта излезе от къщи, купи кутия цигари и се обади на Лариска. До пет часа сутринта обикаляха по Литейния мост, край бившето френско консулство (където сега се помещаваше училището за глухи деца), покрай пристанчетата на речните трамвайчета (а там преди десет години ги бяха нападнали хулигани — случай, който беше номиниран за ДЕВЕТНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, но не бе одобрен), по Кировския мост, покрай Дома на политическите каторжници, покрай „Аврора“, по моста на Свободата (бивш Сампсониевски, някога дървен, уютен и тесен, а сега железен, важен и широк), покрай строежа (преди войната тук се намираше така нареченият Пироговски музей — огромно здание, или още недостроено, или вече разрушено, което изгоря по време на блокадата, а след войната стана затвор за няколко хиляди пленени германци, омърляли неописуемо анфиладите, залите и аркадите — а сега на мястото строяха нов хотел), покрай жълтата безкрайна фасада на Военномедицинската академия и отново към Литейния мост… Говореха малко. Пушеха. Понякога улавяха погледите си и тогава сякаш невидима сила ги хвърляше един към друг — те трескаво се прегръщаха и стояха така по няколко минути, буза до буза, душа до душа… Нещо се случваше в него. (Сигурно и в нея, но тогава той изобщо не мислеше за това.) Въглените изстиваха и се покриваха със сива пепел. Раната зарастваше и се покриваше с нова розова кожа. Един живот свършваше и започваше друг. Едни страхове изчезваха и неизвестно откъде се появяваха нови… Равновесието се възстановяваше… След седмица той почувства, че е в състояние да говори за мама без болка, дори обратното — и така като че отричаше нейното изчезва не и утвърждаваше присъствието й. Не му се искаше да анализира тези усещания — трябваше първо да оздравее докрай. Ако, разбира се, е възможно, напълно да се възстанови от такова преживяване. (После се оказа, че е възможно. Не да оздравее, а да премине към ново състояние на здравето си — еднокракият инвалид също може да се смята за — и дори да бъде — здрав, но на свое ниво.)
Измина още една година, и то, слава Богу, спокойно, без сътресения и удари; всичко се успокои, те с Лариска се ожениха тихо, без сватба, присъстваха само Виконта, Сеня Мирлин и Жека Малахов с Татяна. Седнаха на масата, хапнаха месо по бургундски, пиха медицински спирт и пяха дружно изрепетирания репертоар:
Ех, колко отдавна беше това! Майски бръмбари, глътка свобода, затопляне… „Един ден от живота на Иван Денисович“… И как завинаги отмина! Е, може би не съвсем. В края на краищата икономиката е длъжна… Абе, каква икономика, по дяволите? Нали трамваите вървят? Вървят. Какво още ти трябва, старче? Водка се продава, нали? „Пет, дори осем да показва стрелката — все ще се напием до козирката. На Илич предайте, че и десет са ни малко. Има ли място в тумбаците, ще направим като поляците…“ Е, нищо няма да направят никога! „Леви-десни, не са леки към комунизма правите пътеки.“ Слушайте, наредил съм се вчера на опашка за бира и там един философства: момчета, спукана ни е работата, на първи водката поскъпва два пъти, вече пишат ценоразписите, честно ви казвам! А един двуметров дръвник му вика: няма да посмеят! САХАРОВ НЯМА ДА ПОЗВОЛИ! Абе какво си се развикал, чуваш се по целия булевард „Карл Маркс“? Виконте, престани да се тресеш, сега за това не съдят… А знаеш ли защо е бил изгонен Овидий? Съществуват сто и единадесет напълно аргументирани версии, но най-вероятно — най-вероятно! — за елементарно недонасяне… Ама пък шегички си правиш, боцмане… Я по-добре да запеем:
(… Дявол знае, защо цялата днешна интелигенция обожава романсите на престъпния свят? И то, забележете, още от студентската скамейка! Мразим престъпниците и се страхуваме от тях, а песните им пеем с голямо удоволствие! Това е така, братко, защото една трета от народа ни вече е била в затвора, втората третина сега лежи там, а третата е готова да влезе при първото разпореждане на началството… Не закачай началството! То е свято. „Няма нищо по-страшно за нашия началник от това, усърдието му да бъде ограничавано!“…)
Какъв глас има все пак Сьомка, дявол да го вземе… Слушай, Семьон, изпей „Във Франция двама гренадири…“ — заради мене и Лариска. Без да си придава важност, той става и запява. Гласът му гърми
