да се давя, няма да тъгувам, няма да се запия… И искам да създам собствен програмен език… с Ежеватов бих искал така да поработя, че да ме похвали… Господи, и още неща искам, но те са дреболии и ако това е важно, важно е за мене — изключително и само за мене. В уменията ми, в желанията ми, в намеренията ми няма нищо, заради което си струва да ПАЗИШ и СЪДЕЙСТВАШ…
„Претеглен и класифициран като лек.“
Наистина имаше и ОЗАРЕНИЯ. Или ЗАТЪМНЕНИЯ. Кой както иска да го разбира. Не му беше приятно да разсъждава на тази тема, но веднъж се насили да анализира това си свойство. Заниманието се оказа също толкова неприятно, колкото спомена за някой стар личен провал или срам (или срамен провал). Някакъв магарешки номер в процеса на любовно ухажване. Или позорна грешка на изпит. Или срамотно отстъпление при вида на престъпници наблизо… Всъщност нищо позорно нямаше в тези озарения-затъмнения. По-скоро обратното. То беше нещо подобно на припадък, за който почти нищо не можеш да си спомниш, освен чувството за бяс и дива, неконтролирана ненавист…
За първи път изпадна в такова състояние още като ученик или в началото на следването си, когато Виконта със своето идиотско високомерие обиди един чудовищен великан и престъпник. Онзи притисна дребния къдрав и силно пребледнял Виконт в ъгъла на трамвая, зареди неразбираеми заплахи и взе да го бие през очите с кожената си ръкавица. Приятелят му — същата грамада, с не по-малко отвратителен вид, стоеше наблизо и равнодушно зяпаше през отворената врата. Трамваят беше пълен, но никой не посмя да се намеси, всички се правеха, че нищо не се случва. Това продължи десет секунди. Станислав стреснато гледаше боя и тогава настъпи затъмнението — или озарението — и той внезапно разбра какво трябва да направи… Виконта после му каза, че изглеждал страшно отстрани. Станислав издал тънък, на границата на чуваемостта писък, подскочил на гърба на хулигана, някак много ловко, като звяр, отметнал рошавата му глава назад и без да престава да писка, го ухапал няколко пъти по лицето.
Целият трамвай мигновено се вцепенил от ужас. Онзи също се вцепенил от ужас — и как да не се шашне, когато в трамвая, а не сред джунглите, на гърба му се мятат шестдесет и пет килограма мускули и със зверски вой и писък почват да го хапят по лицето. Той с трескаво усилие се отърсил от Станислав като от някакво отровно животинче и се метнал от трамвая в движение (в онези времена нямаше автоматични врати). Двете горили побегнали панически в храстите край линията (случката станала на улица „Горки“, недалеч от кино „Великан“), а Станислав стоял изопнат като пружина, с изкривени пръсти, пребледнял, с избили червени петна, а зъбите му били оголени като на побесняло куче.
Слязоха на следващата спирка, за да не плашат пътниците в трамвая… В паметта на Станислав остана: отначало — чувството за ОЗАРЕНИЕ, неуправляемият бяс, чувството за пълна свобода и абсолютна увереност в собствената правота; а веднага след това — разтревожените очи на Виконта и гласът му: „Ей, какво ти стана? Чуваш ли ме изобщо?“
През последните петнайсет години имаше няколко подобни случая. Беше му неприятно, понякога дори срамно да си ги спомня. Още повече да разказва за тях. И работата не беше в това, че никой няма желание да признава склонността си към припадъци. Имаше и още една неприятна подробност. Подобно избухване ги спаси с Лариска, когато, разхождайки се през една есенна нощ край реката, се натъкнаха на сюрия дребни, но гадни момченца. Обкръжиха ги петнайсетина тийнейджъри с развалени зъби, мръсни, излъчващи злоба и страхлива похот. Притиснаха Станислав към парапета и взеха да опипват Лариска, смеейки се, разкъсаха блузката й и пъхаха ръце под полата й… Станислав избухна. Външният му вид бе толкова ужасен, че бандата мигновено се пръсна на различни страни с викове, а Лариска се изплаши (по нейното собствено признание до припадък) — той й се сторил по-опасен от която и да е банда, като върколак на лов…
Неприятната подробност беше, че щом се опомни, осъзна, че по време на ОЗАРЕНИЕТО се е подмокрил и дори малко понаакал. Но не от страх, не — нямаше и помен от страх, само ярост и ясна ненавист. Но очевидно с организма му нещо ставаше по време на тези избухвания — някакъв спазъм… или напротив, някакво отпускане. (Като еякулацията, която, както разправят, се случва на обесения в предпоследните секунди от живота му.)
Той се опита да анализира всички тези случаи. Бяха различни, общото беше, че той всеки път защитаваше някого, отстоявайки справедливостта — ту с хулигани воюваше, ту с тъпата референтка, поискала да се направи графологична експертиза на всички от института, за да открие кой е посмял да напише напряко на статията й в стенвестника „ЛЪЖА!“ („Не знаете ли какво е ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВИННОСТ?!“ — крещеше й тогава Станислав под изплашените погледи на членовете на редколегията). Избухна и пред един нахалник, който беше прередил всички на бензиностанцията. Както се изясни по-късно изобщо не е бил нахален и никого не е бил прередил — а просто е имал някакъв специален талон, пропуск, някакъв специален документ…
Всеки път след ОЗАРЕНИЕТО му пресъхваше гърлото, езикът набъбваше и ставаше грапав, главата го наболяваше и го измъчваше срам, а по-интимните части на организма му функционираха някак неправилно. Нещо ставаше с него по време на тези избухвания. Някакъв срив. По-точно казано — пропадане. Станислав внимателно подпитваше познатите си, но с никой от тях никога не се бе случвало нещо подобно. И какво? Не миришеше на никакво предназначение. Миришеше по-скоро на патология и нервна клиника. Това беше само още едно доказателство за неговата необикновеност, особеност и дори уникалност, но нищо повече.
Понякога нощем се събуждаше от взривове на щастие, сърцето му биеше възторжено, лицето му се разтягаше в радостна усмивка — тъкмо беше разбрал ВСИЧКО! Беше придобил знание, което го изпълваше до най-съкровените му кътчета… Предназначението се бе надвесило над леглото му като прекрасен призрак. Беше ясно, величествено и поразяващо очевидно. На границата между сън и реалност, като ехо от внезапно прозрение, като щастлив балон се мотаеше самотна радостна мисъл: „Господи, къде бяха преди очите ми, колко очевидно е било всичко това, Боже!“
Но после всичко се рушеше бързо. Лунните квадрати лежаха като мъртви на паркета. Пукаха разсъхващите се тапети. От стената строго гледаше мама… До него тихо и спокойно лежеше Лариска. Той ставаше, отиваше в малката стаичка и там изпушваше цигара, без да пали лампата. Струваше му се, че на тъмно може и да успее да изрази с думи случилото се, да си го спомни, да го върне на бял свят. Беше мъчително. Вероятно на брега на Стикс по същия начин се измъчват СЕНКИТЕ, опитвайки се, но не можейки, да си спомнят своето минало…
Виконта безмилостно повтаряше едно и също: „Търси!“ Или понякога: „Чакай“. От известно време очевидно не му се разсъждаваше на тези теми и не му се слушаха жалбите на Станислав. Може би се досещаше? И не искаше да говори. Защо? Боеше се да не го урочаса ли? Понякога беше суеверен, при което сам си измисляше какво не бива да прави: не бива да се къпе преди изпит и по принцип в навечерието на важно и решаващо събитие. Не бива да гледа Луната през лявото си рамо. Не бива да настъпва пукнатините в асфалта. Дори мислено не бива да запява песента „Моряко, забрави за небесата…“ И в никакъв случай, никога, при никакви обстоятелства не бива да отива на работа по друга улица освен по „Клинична“. Навремето изчете Леви-Строс и взе да придава на поличбите особено и извънредно значение. „Суеверието те прави силен.“ Лошата поличба те кара да си нащрек, добрата те ободрява. Светът е по-сложен от която и да е наша представа за него и затова единствено разумът не е достатъчен. За да оцелееш, трябва да търсиш скрити резерви ида сключваш странни съюзи… Те с Жека Малахов можеха да обсъждат с часове тази идея. Ясният, прям, безстрашен и изпълнен с весела жлъч Жека и седящият с присвити очи, обгърнат от дима на лулата си Виконт, който сякаш винаги оставаше в сянка, винаги — неразбран и непостижим.
И с никой друг освен с Виконта нямаше смисъл да говори за Намесата на Съдбата. Макар да можеше да поговори за Предназначението изобщо.
На Семьон Мирлин това не му беше интересно.
Изпълненият с жлъч Жека го посъветва да се обърне към философията.
(Жека беше със светли къдрици, румен, с чудни лазурносини очи, от които лицата от женски пол се вцепеняваха. Той знаеше това и му се повдигаше от него. Само мисълта за прелюбодеяние предизвикваше у него спазми. Той винаги беше чист, ясен, красив, блестящ като кристална чаша. Мразеше лъжата. Всякаква.
