обикновено пристъпът отминаваше и животът ставаше по-поносим, макар че трябваше да се пази диета.
Сега обаче не го отпускаше. Болеше го и на следващия ден. Не му минаваше цяла седмица. Не го мъчеше кой знае колко (в Кавказ беше по-страшно), но затова пък го държеше непрекъснато, упорито и някак съвсем безнадеждно. Гризеше го мълчаливо и заплашително.
Лариска се измъчи с него — той не искаше да отиде в болницата, не пожела и да извикат лекар, надявайки се, че ще се размине. Но не му минаваше. На осмия ден Виконта, без да пита никого, доведе познат доктор от Военномедицинска академия, полковник — румен, дяволски интелигентен, покрит на всички видими места с рядък златист пух. Полковникът опипа красногоровския корем с хладни меки пръсти и каза: „Вашата болест, Станислав Зиновиевич, за съжаление е следствие от терапевтичен хирургически проблем…“ И го каза така, че Станислав веднага се предаде. Впрочем той вече нямаше сили да се съпротивлява — през изминалата седмица така се измъчи, че бе готов на всичко.
В болницата набързо (с връзки, разбира се) го подготвиха и веднага го откараха в операционната. Лежеше по гръб на количката, матовите плафони плуваха над него и той си мислеше, че е напълно възможно те да са последното, което вижда.
Над операционната маса яростно блестяха прожектори, беше студено, докторите разговаряха тихо и неразбираемо, после (той не гледаше) нещо се впи в китката му, стори му се, че са железни нокти, но просто му вкараха във вената анестезиологичен разтвор. Гласовете се отдалечиха и се превърнаха във фон, неизвестно защо светлинен, а не звуков, после той пропадна в нищото, изплува, нищо вече не чуваше, виждаше само светлините на прожекторите, отново се потопи и отново изплува — този път за последно.
Ослепителната светлина стана тъмнина и в същото време си оставаше светлина. Беше толкова странно… така мъчително странно… Но му донесе облекчение. Нищо друго нямаше освен тъмнина, тъмнина от ослепителна светлина и дългоочаквания покой…
Наистина чуваше и глас, който изникна от нищото внезапно — отвратително висок, звънтящ, с реверберации20.
„… Красногоров, шибан идиот! Отвори си устата! Устата отвори, Красногоров, мамка ти! Устата!!!“ Но беше късно: вече всичко наоколо умираше, дори ослепителната светлина, тъмнина от светлина, черна тъма… и гласът също умираше нямаше къде да се дене в това всеобщо умиране, той умираше… той умря… „Красногоров! Устата! Педераст мръсен, отвори си устата!!!“ И всичко изчезна. Събуди се, без да знае нощ ли е или ранно утро — беше сумрачно и дори тъмно, виждаха се някакви бели високи кревати, много го болеше гърлото, сякаш имаше ангина, струваше му се, че устата му е пълна с кръв и беше безумно жаден. „Вода“ — каза той, но се чу само стон. Гласът му бе пресипнал и тих, никой не го чу и никой не се появи. Отново повика и отново без резултат. Обръщаше подутия си грапав език, опитвайки се поне да оближе устни, и внезапно откри — по-точно стори му се, че е открил — липсата на предните си зъби. Беше като в тежък кошмар. Вяло местеше езика си напред-назад, опитвайки се да разбере, дали само му се струва, или наистина беше така. Предните горни зъби ги нямаше. Къде се бяха дянали? Не можеше нищо да си спомни и не разбираше какво става. Къде са ми зъбите? До него безшумно изникна бяла фигура и той усети между устните си хладен порцеланов чучур, от който потече вода! Преглътна няколко големи глътки, превъзмогвайки болката в гърлото, и попита: „Къде са ми зъбите?“. Фигурата мълчеше, може би не разбра за какво става дума и реши, че болният бълнува. Чучурчето отново влезе между устните му. Никога по-рано обикновената хладка вода не бе му носила такава наслада! Отново заспа, сякаш пропадна в пропаст.
Когато се събуди, вече беше ден. Лежеше в реанимацията на висока количка, наоколо нямаше никой. Гърлото го болеше. Прозрачна гъвкава тръбичка съединяваше тялото му с тежка бутилка, пълна с гъста вишневочервена течност. Двата му предни горни зъба наистина ги нямаше и това му се струваше поразително и мъчително неразбираемо. И отново бе безумно жаден.
С течение на времето нещата се изясниха. Обясни му ги веселият, енергичен, никога неуниващ анестезиолог. Оказа се, че упойката е имала върху него („парадоксално“), нестандартно въздействие: дълъг спазъм сковал всичките му мускули. Той престанал да диша (излиза, че ние дишаме посредством специални мускули) и взел да опъва петалата. Наложило се веднага да му вкарат кислород под налягане направо в трахеята. Но челюстите му били сковани от спазъма, както и всички останали мускули и напразно му крещели в ушите да отвори уста. Тогава майор Чьорни, който оперирал, взел решение да му извадят предните зъби и в образувалото се отвърстие да вкарат тръбичката. Така и направили, и то толкова спешно, че му повредили и гърлото, но това е дреболия — утре ще зарасне…
Според думите на жизнерадостния анестезиолог Станислав пребивавал две или три минути в състояние на клинична смърт, измъкнали го ОТТАМ моментално, тъй че не се очаквали никакви вредни последствия. Тъкмо обратното — сега той бил като новороден! На генералния конструктор Корольов, например, не му провървяло — по време на елементарна операция същата упойка имала при него подобно въздействие, но академиците се паникьосали и не успели да го спасят… Тогава дойде лично майор Чьорни и прекъсна тези словоизлияния. Отпрати анестезиолога да си гледа работата и връчи на болния за спомен два черно-зелени камъка, големи колкото лешници — бяха ги извадили от Станиславовите жлъчни канали. После с удоволствие му обясни колко възпален е бил жлъчният му мехур и какво е щяло да се случи с него, ако бяха оперирали дори само час по-късно…
След един месец скромно отпразнуваха завръщането на Станислав. Виконта и Лариска с наслада пиеха хванчкара21, хапваха прекрасен омлет по селски, а сам той сърбаше слаб пилешки бульон със сухари безкрайно доволен, че отново е вкъщи и всички ужаси са отминали.
— А ти там се ползваш с голям авторитет — каза той на Виконта и с това доста го учуди.
— Къде? — повдигна вежди Виконта.
— Добре, добре, потайнико! В Академията, къде другаде.
— Сторило ти се е — небрежно каза приятелят му и веднага помоли Лариска да направи още омлет. Щом тя излезе, той го смъмри:
— Кой те бие през устата да дрънкаш.
— Добре, добре, потайнико. Няма вече. Обаче нямаше да се измъкна, ако не беше ти.
— Не преувеличавай — рече строго Виконта. — По-добре обърни внимание, че това е двайсет и четвъртият случай, нали така? Или неправилно смятам?
— Правилно, правилно…
— И си бил на ръба, доколкото разбрах от доктор Чьорни, нали?
— Да, дори малко го прекрачих. Малко.
— Поклон ти правя — каза Виконта. — Но кажи ми какво мислиш по този повод?
Тогава влезе Лариска с тигана, за да попита Виконта колко яйца иска и те започнаха да спорят по какво бърканите яйца се различават от омлета.
Станислав се опитваше да разсъждава приблизително така. Ако ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО реално съществува, то би трябвало да се проявява или в сферата на МОГА, или поне в сферата на ИСКАМ. МОГА. Мога да работя с произволно PC, с произволен BASIC, асемблер, машинен код22 (изобщо не говоря за ALGOL, FORTRAN и другите древни езици). Налагало ми се е да работя с MINKS, с BESM, сега работя с IBM23, предполагам, че мога да работя с всякаква ЕИМ24. Мога да карам кола. (Да поправям не мога.) Мога да пиша стихове за стенвестника и за Лариска, изобщо всякакви стихове, например рекламни. Очевидно мога да пиша и романи не по-зле от другите, но едва ли по-добре. Изобщо май не съм глупак, обаче това е малко! Не съществува нещо, което да мога да правя най-добре от всички или поне по-добре от мнозина… Мрак. Мъгла. Пълна неопределеност. По-точно — пълна определеност: „претеглен и класифициран като лек“…
ИСКАМ. Господи, ами нищо особено не искам! Е, искам да публикувам романа си. Но ако не стане, няма
