Сеня Мирлин също съчини епиграма за съветските писатели:
Евреите заминаваха един след друг — далечни познати, близки познати, роднини на близките познати. От съучениците им двама заминаха. Единият беше чист руснак, но нарочно се ожени за еврейка. „Евреин не е националност; евреин е средство за придвижване…“ Тази тема бе благодатна за шеги и народът се шегуваше на воля, но стиховете, които довлече отнякъде Жека Малахов, не бяха никак смешни.
Хората четяха самиздат като луди — сякаш наближаваше Краят на света. А може наистина да наближаваше. Текстовете на Солженицин и Амалрик бяха издирвани и конфискувани от притежателите им. За „Раковата болница“ не съдеха — тя се смяташе просто за „упадъчна литература“. Уведомяваха ръководството на службата, в която работеше провинилият се, а там всичко зависеше от началството. Но за „Архипелаг ГУЛАГ“ съдеха по параграф седемдесети от НК на РСФРС, който гласеше „за притежание и разпространение…“ Според слуховете следователите наричали книгата „Архип“, по-лошо от „Архипа“ нямаше — дори „Технологията на властта“ беше като лека настинка в сравнение с нея. Казваха, че Андропов се е заклел да изкорени самиздата. „Безплодността на полицейските мерки разкрива некадърността на правителството — пресичането на последствията води до укрепване на причините.“ Настъпи ново време. За затоплянето започнаха да забравят. Най-умните вече разбираха, че това вече е завинаги. Но за предпочитане беше да не се мисли за това.
Пияният Сеня Мирлин цитираше Макиавели: „… защото хората са лоши, докато необходимостта не ги принуди да станат добри“.
А трезвият Виконт, играещ си както обикновено на супермен, цитираше Тома: „Не е задължително познанието да е гаранция за успех или живот; то може да доведе до нашия край“.
А Ежеватов с мазохистична наслада цитираше своя любим Михаил Евграфович: „Само онези науки, които способстват за изпълнението на предписанията, разпространяват светлина“.
Мама пък предупреждаваше: „Камшикът няма да надвие брадвата“.
Самите те бяха още доста млади и изпълнени със сили! Чувството за безчестието ги измъчваше и угнетяваше като тежка болест. Басът на Галич изгаряше съвестите им така, че дъхът им спираше. Трябваше да се излезе на площадите. Но беше не само страшно, но и безсмислено! Те бяха готови да страдат, да се измъчват, за да облекчат съвестта си, но ако имаше полза, а не в името на гордата фраза или красивия жест. Понятието за чест не им беше напълно чуждо, но то беше за тях все пак вторично: тях ги създаде и отгледа двайсетият век, а деветнадесетият век само лекичко закачи душите им със златното крило на литературата си и със съдбите на героите си. Битието мощно определяше съзнанието им. Делото! Преди всичко делото! Всъщност по възпитание и в същността си те бяха болшевики. Комисари в прашни будьоновки. Рицари на светото дело. Само дето бяха престанали да разбират на кое именно.
2 част
Сбогом, щастливо момче!
Глава първа
Мама умря.
Съседката му се обади в службата, той бързаше с всичка сила, но закъсня — вече я бяха откарали. От ужас се вледени, тресеше го, зъбите му тракаха (а денят бе топъл, ясен и отвратително радостен). В стаята на мама бе разхвърляно, сякаш бедата бе премазала всичко с огромното си туловище. Креватът не бе оправен… Чекмеджетата на бюрото бяха издърпани и навсякъде се въргаляха документи. Остатъците от закуската бяха изтикани настрани и на масата стоеше леген с вода. Разбра, че мама е държала лявата си ръка в топла вода, следователно е страдала от сърдечни болки от сутринта. Обикновено я боляха рамото и ръката, но този път горещата баня не бе помогнала…
… По кахления под на огромното и страшно като Дантевото чистилище фоайе на болницата се тътреха тълпи от хора. Имаше всякакви, но повечето бяха старци — никому ненужни, покорни, тихи, отрекли се от всичко… Нямаше къде да се седне, малкото пейки бяха заети и тези, които не можеха вече да ходят или седят, лежаха като мъртъвци… Мама, с разкъсаното си сърце, бледа, сериозна, дори малко чужда, също бродеше сред останалите, изнемогвайки от болки в гърдите и ръката. „Не се тревожи — каза му тя строго. — С мен всичко ще бъде наред. Този път няма да умра. Обещавам.“
… Тази нощ не можа да спи. Влезе в нейната стая, коленичи пред леглото й, което така и не посмя да оправи (стори му се, че не бива да го оправя, че ще наруши нещо — изведнъж стана суеверен), зарови лице в студеното одеяло и започна да се моли. Ще направя всичко, което поискаш, мислеше си той. Ще откажа цигарите. Кълна се. Повече няма да запаля. Нито ще дръпна… Няма да изпия и една чаша дори… Няма да напиша нито един ред… Какво предназначение? Нямам никакво предназначение. И не ще имам. И не ми трябва. Нека само всичко да остане като по-рано… Ще оставя и Лариска, помисли си той с усилие. Знаеше, че мама не харесваше Лариска. Ще я оставя, каза си той. Знаеше, че лъже. През цялото време сякаш чуваше себе си отстрани. Сети се за мърлявото и плачливо момченце в студения коридор и как то си мислеше, че най-страшното вече наближава и нищо не може да му попречи… Стана, върна се в стаята си и изхвърли кутията цигари през малкото прозорче.
… Това продължи девет дни. Мама се чувстваше ту по-добре, ту по-зле. Болката отмина след две денонощия. Отначало Лариска дежуреше при нея нощем, но после мама каза решително: „Не е нужно“. Той всяка нощ се молеше край неоправеното й легло. Нарочно го оставяше така, не чистеше и стаята. Лариска се опита, но той така й се разкрещя, че тя се изплаши и разплака. Не биваше нищо да се пипа. Тъничка като паяжина, но все още достатъчно здрава нишка съединяваше настоящето и бъдещето и не биваше да бъде дори докосвана. Така му се струваше.
… На седмия ден подобрението стана очевидно, но докторката не отвръщаше на неговите умилителни усмивки, клатеше глава и казваше, без да го гледа в очите: „Инфарктът е обширен… Не забравяйте и възрастта…“ Той потискаше пробуждащата се надежда, разбирайки с някакъв пещерен инстинкт, че не бива да се надява, молеше се и се готвеше за съвсем друг живот. Няма да живеем повече тук. Ще се преселим в твоето Костилино, ще купим къщата на Соломатини, която толкова ти хареса. Сигурен съм, че ще я продадат с удоволствие, ще се науча на дърводелство, ще поправя покрива, левия заден венец, ако наистина е изгнил, ще завъдим кокошки… ти толкова искаше това, там ще ти е добре и всяка вечер с теб ще играем на „деветка“ и „кинга“… Заспа така — на колене, заровил глава в неоправеното легло, а в осем часа сутринта зазвъня телефонът. Скочи като ударен с камшик, вече наясно кой и защо се обажда…
