Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

и противно, като китайска чайна гъба. Плахо се опита да разбере какво е това, но откри в себе си само унило и упорито неудоволствие.

Разбра, че болницата, в която приеха Лариска, определено не му харесва. Беше удобно, че е наблизо — на пет минути бавен ход пеша — но това беше болницата, в която умря мама. И въпреки че Лариска лежеше в съвсем друго, ново крило, той не можеше да спре да мисли за мамината стая — онази огромна зала пълна с легла, с ДЕСЕТКИ легла и с безброй, стърчащи като някакви метални кактуси, апарати за преливане на течности, за равномерното бръмчене, мърморене и бучене от много гласове, за влагата и задуха, за женските лица, лица, които се обръщаха равнодушно към него… В същата зала сутринта, когато тя умря, леглата бяха празни и неоправени, защо? Защо всички болни бяха преместени оттам, където през нощта бе дошла смъртта? Може би така бе прието? Едва ли… Отхвърли този неуместен сега спомен и се насили да мисли за друго.

Искрено си каза, че в тази ситуация НИЩО не му харесва. Ставащото бе неудобно и неприятно и не обещаваше нищо освен безчислени грижи и усложнения. Лариска раждаше късно — не бе девойка, навърши трийсет и осем. (Сигурно заради това настъпиха усложненията, болките и вероятността от аборт. Зачатието не бе планирано и май стана на пияна глава — дори му се струваше, че помни кога се случи — след нейния рожден ден се отпуснаха като млади… (Зачатието на пияна глава също не предвещаваше нищо добро…) И той изобщо не го искаше, бе напълно неподготвен и нямаше намерение да се подготвя — за какво? Не обичаше деца! Или, по-меко казано, бе равнодушен към тях. Дори се гнусеше — пелени, ританки, ревове, сополи и болести… А ако докторът бе прав и действително бяха близнаци?

Това беше най-гадното, което с никого не можеше да сподели, не можеше и да се оплаче. Най-малко на жена си. Тя очевидно се бе решила веднъж завинаги. Сега или никога. Тази решителност бе изписана на лицето й и нито искаше да чуе за друго, нито да знае. Сега или никога! Следователно трябваше да се готвят за преместването си в Минск. Тя и нейната маман се бяха разбрали предварително. Папа бе във възторг и бе готов да го приеме на работа в неговия институт още утре. И нямаше да го обижда. Никога нямаше да обиди бащата на своето внуче. Още повече, ако са две… Господи! Той ще трябва да зареже всичко тук — апартамента, приятелите, Ежеватов — щеше да прати всички по дяволите, всички надежди, сметки и може би завинаги…

Забави крачка и се взря през сгъстяващата се снежна пелена, за да разбере дали прозорецът на Виконта свети. Светеше, но Станислав реши да се прибере вкъщи — нямаше желание за гости. Настроението му бе такова, че ако се погледнеше в огледалото, щеше да се удари по лицето с всичка сила…

Едва запали лампата в голямата стая и телефонът иззвъня. Отначало не искаше да вдига слушалката, но внезапно сякаш го обля ледена вода — ами ако е от болницата. Грабна слушалката, но слава Богу бе Виконта. От облекчение и щастие се задъха и с радост го покани на чай.

Веднага след програма „Време“, докато още съобщаваха прогнозата за времето, пристигна Сеня Мирлин. Той жадно изсърба изстиналия чай, обра трохите от един тулски сладкиш, показа конските си зъби, бръкна в мократа от сняг чанта, измъкна и хвърли на масата купчина изписани с едър детски почерк листа. „Четете — заповяда той и очилата му блеснаха. — Току-що го завърших. Мастилото е още мокро.“ Наложи се да четат. Оказа се есе, „плод на нощни размишления“, написано с кървящо сърце, напоено със сълзи и без никаква самоцензура. Наричаше се „ПОКОЛЕНИЕТО, ГЛЪТНАЛО ОТ СВОБОДАТА“ и имаше за епиграф стихове, по думите на Сеня, свободен превод на полска дисидентска песен:

Нашето поколение,
глътнало свобода,
е недоразумение,
странно, уродливо…
Не познало кръв,
ни тъмни зандани,
от Бога забравено
и от дявола прокълнато
е нашето поколение…

Четяха и си предаваха листовете, отначало неохотно (натресе ни писанието си), после внимателно и критично (ти, братле, малко си попрекалил — не беше точно така, дори съвсем другояче). Втората половина четяха вече страстно и настървено, макар че съвсем не бяха съгласни с автора, със себе си, със света, с цялата тази проклета шибана действителност.

— Абе, Семьоне… Ще те затворят на майната ти! — каза Станислав, след като прочете последния лист и го подаде на Виконта. Авторът се ухили доволно и взе да събира в папка разхвърляните листове.

Станислав го гледаше ядосан и, още повече, изумен. Семьон Мирлин бе дрънкало. Дрънкаше много, с удоволствие, на всеослушание и без каквото и да е притеснение, в която и да е компания, с който и да е събеседник и на всякакви теми. „Глупости! — отговаряше той небрежно на доброжелателите си, които се опитваха да го предпазят. — Зарежи! Ако поискат, ще затворят за едното нищо и тебе, и мене и когото си решат. И никакви причини няма да им трябват. А може и да не те пипнат. Нима не разбираш, че всеки от нас ВЕЧЕ е казал достатъчно, за да го обвинят по сто деветдесет и първа алинея? Направо е смешно…“ Някои от по-предпазливите в последно време започнаха да го отбягват: майната му на тоя глупак, ще го опандизят и покрай него и нас ще гепят… Нещастник… Други (опитни) процеждаха през зъби нещо за подхвърлени доносници, получаващи заплата, но това бяха гнусни тъпотии… Той си беше дрънкало, възторжено, вдъхновено и неуправляемо дрънкало. И от него в никакъв случай не можеше да се очаква толкова концентрирано, умно и, да го вземат дяволите, съвсем точно да опише същността на цяло едно поколение! Никой не очакваше. Станислав се зарази от изумения и дори ошашавен поглед, който Виконта бе вперил в Семьон…

Главата на Семьон по форма приличаше на дюля. Огромният му крив нос бе осеян с лунички, черните му втренчени очи се криеха под надвиснали тъмни вежди, а гарвановочерната му коса бе ужасно гъста. Крайниците му бяха необикновено дълги, като на някакъв паякообразен гибон. Дланите му бяха невероятно космати и като лопати, стъпалата му — четирийсет и пети размер. Притежаваше нечовешка сила. Беше кожа и кости, мускулите му не бяха изпъкнали, а по-скоро приличаха на пръчки, на някакви мотовилки. Да се бориш с него, бе все едно да се бориш с локомотив или багер, а номера a la Вълка Ларсен (да вземе суров картоф и да го смачка на пюре в юмрука си) демонстрираше ей така, на шега. Имаше три жени и към шест деца. Навремето бе завършил института „Херцен“, но като учител бе работил само няколко години, после бе започнал да сменя професиите си запалено и с невероятна енергия, сякаш искаше да изпробва всичките. Достигна върха на екзотиката, когато започна работа като определител на пола на пиленцата в птицекомбинат за бройлери. Професията бе изключително рядка и за нея се изискваше особен талант, който се откри в него и за който му плащаха доста добре. Сега пък, както подобаваше на прописал дисидент, бе огняр (извървял беше светлия път от бройлера до бойлера и май се бе поукротил: Софя — малка, тиха, простичка и твърда като крайпътен камък — му роди две момиченца и го държеше меко, но здраво, на къс повод и той й имаше страх).

… Излизаше, че до петдесет и осма всички те са били злобни и опасни глупаци („Великата цел оправдава всякакви средства или колко прекрасно е да бъдеш жесток“). От петдесет и осма до шестдесет и осма се бяха превърнали в по-добри, по-меки и по-съвестни глупаци. („Позорно е да се цапа Великата идея с кръв и кал или по пътя към Великата цел ние прозряхме, ние прозряхме.“) След шейсет и осма глупостта им поизчезна, но с нея изчезна и Великата цел. Сега зад тях се извисяваха купищата невинно избити, наоколо бяха осраните и миризливи руини на великите идеи, а отпред едно голямо нищо. Историята прекъсна хода си…

Всичкото това бе самата истина и това беше най-непоносимото. Станислав и Семьон се скараха. Виконта слушаше, но същевременно сякаш не чуваше… току излизаше — ту чайника да сложи, ту да иде до