тоалетната, ту да се обади на някого, ту да запари още чай. Изражението му бе отчуждено, очите му като че бяха обърнати навътре, той беше там и едновременно с това някъде далече… Не се знаеше в края на краищата той ЗА ли е, или ПРОТИВ.
— Не те разбирам — готов си да си признаеш, че си пълно говно, както е според този субект тук? — попита го в един момент окончателно побеснелият Станислав.
— От кал си направен и на кал ще станеш… — смирено отвърна Виконта, за миг излезе от своята нирвана и веднага тръгна да се гмурка обратно.
— И си съгласен, че всеки от нас е или подлец, или глупак?!
— Защо… Възможни са и варианти.
— Например?
— Например поетът.
— Ти подиграваш ли ми се?
— Не се горещи, мой Стак, ще ти се пръсне джигера…
— Поетът в Русия е повече от подлец… — наливаше масло в огъня Семьон. — Ако е подлец, разбира се… И е повече от глупак.
— А Солженицин?!
— Първо, съм писал само за нашето поколение. Второ, да има списък от двайсет известни имена и може би още двеста никому неизвестни (като изключим КГБ) — за тях написаното от мен не се отнася…
— Извършваш голям грях! — каза Станислав, налагайки си да се успокои. — Ти обявяваш всеки, който не е герой, за подлец. Това не е честно, Семьон. Жестоко е. И грешно. Че кой си ти, в края на краищата?
— Аз съм раб Божи, жаждущ правда, щом искаш да се изразяваме така. Ненавиждам лъжата. Ето това съм аз.
— А кой ти е казал, че човечеството се нуждае от правда? — каза внезапно Виконта твърдо и изведнъж тръгна да си ходи — скочи, без да поглежда към никого и взе да си търси ръкавиците.
Вечерта бе загубена, при това не беше ясно защо. Не се бяха скарали… посчепкаха се, размениха си реплики, но всичко бе с мярка, без обиди! И все пак остана усещане за нещо мрачно и чуждо и на Станислав му стана гадно и тъпо. Сети се за Лариска — че лежи сега във влажната задушна зала, наоколо й хъркат жени и стенат насън, а тя е сама, ококорила е очи и не може да заспи — вслушва се със страх и надежда в това, което става вътре в нея…
Бе късна нощ, снегът светеше млад, чист и глупав. Виконта забързано тичаше прегърбен към своя вход, оставяйки след себе си пъртина…
Станислав си помисли с тъга, че това е последната спокойна година в неговия живот, че повече такива няма да има и че от нея оставаха само три дни.
Както стана ясно и три спокойни дни не му оставаха: сутринта (внезапно, без обявяване на война) в личното му пространство се втурна скъпата му тъща от град Минск, Валерия Антоновна — в целия си натурален блясък.
Станислав по принцип беше напълно лоялен към нея, нещо повече, отнасяше се с известно уважение, и то без усилие. Тя беше млада, весела („отракана“), не беше скучна и досадна. По-точно досадата и скуката (човек на възраст не може да избяга от тях) тя компенсираше с буйна енергичност и стремителност при общуването с околните. Бе родила Лариска на седемнайсет, защото тогава бе неопитна и глупашки възторжена, тъй че сега беше едва на петдесет и пет. Боядисваше косата си платиненоруса, владееше от „А“ до „Я“ изкуството да се гримира и можеше, ако поиска, да приведе в състояние на възторжена покорност всеки уважаващ себе си мъж от четирийсет до осемдесет години (което и правеше понякога за поука на околните).
За съжаление много обичаше да говори и на практика всичките й монолози бяха разкази за нейните завоевания. Тя постоянно побеждаваше. Продавачката. Секретаря на градския комитет. Банда хипита. Съседа отгоре. Съседката долу. Мъжа си…
Особено бляскави и пълни бяха победите над съпруга й. И най-вече, защото Иван Данилич никога не ги забелязваше, нито тях, нито самите сражения. Той беше як, с голяма глава, с външност на закоравял деец, издигнат на отговорна работа по партийна линия, трудолюбив, истински интелигент. Видът му беше толкова характерен и надежден (самият той бе толкова добродушен, надежден и сговорчив), че при първа възможност го издигаха, назначаваха и награждаваха, макар че не само не беше партиен член, но дори се беше изхитрил като млад да не членува и в комсомола. Усетиха се едва когато дойде време да го назначат в института — него, доктора на науките, орденоносеца, заслужилия деец, почетния член и т.н.… „Е, как така НЕ Е ПАРТИЕН ЧЛЕН?! Вие, там, долу, побъркахте ли се? Директорската длъжност в този НИИ25 е номенклатура на ЦК, и то не на вашия загубен републикански, на Големия, на Всесъюзния! Я се оправяйте!“ Наложи се бързо да стане член на партията. Той се отнесе към това като към неизбежно посещение при зъболекар — попъшка, помръщи се и стана… И сега бе директор на институт, нов, блестящ, страшно секретен, оборудван с най-съвременна (крадена) американска изчислителна техника и там се занимаваха с икономическо моделиране, същото, за което Станислав мечтаеше през целия си съзнателен живот. Ето че мечтата му май щеше да се сбъдне — тъстът съвсем сериозно обеща да му осигури място, ръководител и тема. Каза дори, че след две-три години ще им намери и апартамент при някои условия.
Всъщност, сега разговорите му с тъщата се въртяха около пеленки, ританки, лигавници и обувчици. Количката трябваше да е за близнаци. Кошчета — две, от ГДР. Защо тапетите в апартамента се разлепват? Още утре ще дойде човек и ще ги залепи, аз вече съм се уговорила… И още нещо: с такива гащи мъжете са ходили по времето на култа към личността, това са така наречените семейни гащи, съвременните мъже не носят такива, в тях те вехнат, тъй че ето ти нови слипове, фланелки и чорапи. Чудя се къде гледа жена ти? Ето и нови одеяла, старите да се изхвърлят. И нови пердета. Защо нямате прилични съдове? Ето ви нови и не забравяй да ги попариш, ама мърдай де, мърдай, ти си мъж и отец, на природата венец…
Той бе разбит и победен по всички правила на военната наука. Междувременно, мимоходом тя видя сметката и на съседката, която се опита да изкаже мнение по някои много важни дреболии. Тогава той отиде в спестовната каса, изтегли заветните петстотин рубли и купи на Лариска портативен цветен телевизор за в болницата — да не им е скучно и тъжно на жените там в новогодишната нощ…
Постави го и го настрои, като крадешком ги поглеждаше — бяха весели, насмешливи, дори склонни към кокетство в своите цветни халати, които така непринудено разтваряха, за да покажат на света бялата си гладка кожа, дантелите или съблазнителна басмена ризка. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав си спомни как шофьорът Володя веднъж разказваше: „обичам аз, мамка му, да опипвам бременни — ТЕ при тях са такива пухкавички, мекички, сладички, ей Богу…“ Лариска беше весела, нищо никъде не я болеше, очите й блестяха и устните й бяха меки, сладки и… вкусни. Докторите предполагаха, че всичко ще мине благополучно — нито е първата, нито е последната. Вървете и спокойно посрещнете Новата година, татенце… Желая ви същото.
Новата година посрещна заедно с тъщата.
(Мирлин празнуваше както винаги със семейството си. Жека Малахов и Таня с институтската си компания. А Виконта му каза: „Мой Стак, аз никога не посрещам Нова година с тъщите на моите приятели. Това би било противоестествено. Извинявай, но отивам по жени.“)
Не беше лошо. Гръмнаха шампанското, както си му е редът, пийнаха и арменски коняк, хапнаха, гледаха телевизия — „Синьо огънче“ — смяха се, шегуваха се един с друг в атмосфера на доброжелателност и мирно съвместно съществуване. За политика почти не говориха, за да не се скарат. Валерия Антоновна бе привърженик на твърдата ръка, на желязната власт и жадуваше за военен преврат. Когато Станислав все пак се опита да й обясни в каква гадна държава живеят, тя отвърна, без да се замисли: „Глупости, вие всички живеете в прекрасна страна и тя се нарича Младост…“ — „Имайте страх от Бога! Каква младост? Аз съм на четирийсет и две!“ — „Ах, каква прекрасна възраст!“ — рече тъщата от сърце и веднага се впусна в спомени. А те бяха достатъчно много и някои доста любопитни.
Стана ясно, че Лариска не е дъщеря на Иван Данилич, но това той го знаеше. А какви са били отношенията на тъщата с първото й гадже разбра едва сега. Гаджето (тогава бил студент в юридическия)
