това не е същото. Твоите приятели и роднини са част от тебе, от твоята плът. А учениците, колегите, поклонниците са само плодове на твоята дейност: на твоите статии, книги, картини… тухлички, от които е построен домът ти, в който живееш и умираш… Освен мен той няма никого, изведнъж си помисли Станислав със странно чувство на удовлетворение, на страх или на радост. Единствено на мен в целия свят той може да каже: „Ти — това съм аз…“
Но и аз нямам никого освен него, помисли си той след известно време. Вече не. Вече от няколко денонощия нямам. Съвсем никого. Имам нужда да се държа за теб, Виконте. Ние имаме нужда да се държим един за друг, Виконте, Ваше сиятелство… Това и правим. Той истерично се изхили и притеснено се огледа.
Нямаше никого. Дори сестрата бе напуснала екраните и пултовете — бе излязла незабележимо и безшумно. В ярко осветената рамка на вратата стоеше някакъв човек. Станислав не се вгледа в него. Ново чувство бе изскочило от нищото и го сграбчи като огромен невидим паяк. Усещане за ледена самота. Досега той се чувстваше сякаш е някакво ампутирано чуканче, сякаш е грозен инвалид, на когото безжалостно и внезапно са откъснали, отхапали, изтръгнали големи парчета от тялото, от душата, от сърцето и мозъка — от всичко, до което можеха да се докопат ножът и клещите. Кръвта му изтичаше, той се задъхваше, влачеше се пред чуждите погледи и нозе, гърчеше се, мъчеше се с последни сили да допълзи до някоя по- тъмна и по-малка бърлога… И изведнъж го осени мисълта, че всъщност той е сам в този свят. До такава степен е самотен, че той, както и Виконта вече като че ги няма в този свят. Достраша го, щом разбра, че животът се завръща. Това нито го зарадва, нито го огорчи, просто го прие като факт — животът отново се връщаше. Животът винаги се връщаше, освен ако не бяха взети специални мерки.
Времето бе спряло. Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Но когато се опитваше да промени позата си, ноктите на Виконта се впиваха в дланта му и му причиняваха болка. В някакъв момент освен болката почувства и нещо влажно и лепкаво. Това му се стори странно и дори го разтревожи, но бързо се сети, че се е пукнал мехурът, получен от изгарянето.
Доходи му се до тоалетната. Завърналият се живот предявяваше изискванията си. Той се огледа. Сестрата още я нямаше, а на вратата продължаваше да стои неподвижният, черен, неуловимо странен човек и Станислав си помисли: той дори позата си не е променил, странно. Това беше манекен, който някой бе поставил в рамката на вратата. Само манекените във витрините са с такива начупени форми, само те са толкова неподвижни. И тогава си спомни белия коридор, по който бяха минали. Странните хора покрай стените… И в лошо осветените стаи… Те всичките бяха неподвижни, застинали завинаги манекени… И имаха сини лица! СИНИ. Не черни като на негри, не смугли, като на пристрастените към здравословния загар, а именно сини, съвсем сини — лица на удавници…
Опита се да различи лицето на стърчащия при вратата, но срещу светлината то изглеждаше просто черно. Разсея се. Дишането на Виконта се учести, лицето му се покри с пот, дебелите му негърски устни се свиха жално. С него нещо ставаше. Нещо необикновено. По-рано това не се бе случвало. В миналото той просто лежеше в безсъзнание час или два, впил пръсти в дланта на Станислав, сив, бездиханен, с едва чуващ се пулс и с подбелени очи, а после внезапно идваше на себе си. Пускаше ръката му, лицето му порозовяваше, решително ставаше на крака, сякаш нищо не е имало, жив, здрав, много ядосан и недоволен. По-рано никой не го бе слагал на система и нито имаше доктори, нито болница. Лежи си, лежи си, приятел, помисли си Станислав с нежност, която го порази. Ще те измъкна аз тебе, посерко такъв. Винаги съм те измъквал, ще го направя и днес. Май това е единственото нещо, което правя като хората. Макар че защо? Моите афоризми. Моят Антитюринг. И моят роман… Нима заради това си струва да живея? Не зная. Защото важно сега бе друго…
Важното бе, че се чувстваше като мърша, около която кръжаха лешояди. Дори не лешояди, а самата смърт. Той беше средоточие на смъртта. Казват, че на война имало случаи, когато, докато всичко ври и кипи под оловния дъжд, земята се преобръща, всички се мятат във въздуха като парцалени кукли, разкъсани, убити, мъртви, имало хора, които оставали без една драскотина, дори без да се изцапат. Никой не ги обичал. И с право. За какво да ги обичат? „Но нима съм виновен?“ — каза той на глас. — Виконта не отговори — още не беше тук.
Когато вече наистина не издържаше повече, се изви така, че да не пуска ръката на приятеля си, завря се под количката и дръпна към себе си стоящия там уринатор. Не му беше лесно, но после стана още по- трудно. Пъшкаше, тихо ръмжеше и се ядосваше. Все пак успя и пак добре, че беше по малка нужда (а ако имаше голяма?). Дори не напръска прекалено наоколо. После някак си вкара ризата в панталона на пижамата (оказа се, че е с пижама) и се огледа стреснато. Слава Богу — нямаше никого.
Изпита облекчение, дори не физическо, а някакво всеобщо. Животът се бе завърнал и се оказа, че може да се живее. Сега можеше да разгледа помещението. Имаше огромни прозорци с непрозрачни бели щори. Таванът бе нисък и бял, облицован с шумоизолиращи плочи. (Всичко бе в бяло — цветът на смъртта при древните.) Изключените монитори стояха като мъртви в мрачна редица. Само екранът, към който водеха жиците от Виконта, бе включен и по него отляво надясно пропълзяваха четири зелени монотонни импулса. Очевидно се намираха в реанимация. А през онази далечна и тъмна врата явно изнасят онези, на които не са могли да помогнат.
Изведнъж се показа котка — черна като сянка в яркия правоъгълник на вратата. Стоеше и гледаше, напълно неподвижна, ала в нея нямаше нищо от мъртвата ъгловатост на манекена — тя беше красива. Беше гладка и мустаката като Кисинджър. Лариска викаше на Кисинджър ту „Ушко“ заради забележителните му уши, ту „Чистник“ заради навика му да мие с езиче до блясък случайно избрана лапа, ту „Опашатко“ заради неговата забележителна опашка, която понякога придобиваше размерите на дебело дърво. Опашатко, Ушко, Чистник. Падна през прозореца и се преби. И никой не можа да му помогне. Умря през нощта — тихо и самотно в банята.
Защо не мога да заплача? Искам да заплача. Вътре всичко ми е смачкано. Трябва да заплача. Когато гледам някоя героична глупост в киното, сълзите сами се показват тъпи и безсмислени, но не мога да заплача, когато изтръгват от мене кървави парчета от живота ми. „Кисинджър“ — повика той котката тихичко, но тя не се приближи, а седна на прага и в очите й внезапно блесна онова характерно неочаквано и чудно пламъче.
Дребната, тъничка сестра, със златисти къдри, подаващи се изпод касинката, се появи безшумно, смени банката, опипа тръбичките, после погледна под количката и каза тихо, но удовлетворено: „О! Добре се е изпикал!“ „Не той — каза Станислав. — Аз добре се изпиках.“ Сестрата дори не го погледна, а излезе подхванала празната банка и наполовина пълния уринатор. Той разбра, че всъщност нищо не е казал, а само си е мислил да каже, но не е могъл.
Котката също бе изчезнала. Импулсите тичаха по монитора. След сестрата из въздуха се носеше слаб златист аромат — на чистота, здраве и нежност. И именно сега той разбра, че изкачването е свършило и започва спускането. Не беше ясно добре ли е това, или не. Бялата ивица между клепачите на Виконта бе изчезнала — сега той просто спеше. И беше ясно, че ще се събуди.
Всичко стана наведнъж.
Виконта широко отвори очи и се усмихна сънено, а през вратата стремително се втурна другарят полковник с още някакви хора. Тихата мрачна стая веднага се изпълни с шум от много енергични движения, от забързаното дишане и изведнъж неочаквано замириса на тютюн, на лук, на силен одеколон… Тълпата веднага обгърна леглото и Станислав като някаква стена — всички бяха в бели престилки, всички бяха военни — Станислав се изправи с предчувствие за беда. Никой не му обърна внимание, сякаш не беше там.
— Виктор Григориевич, гълъбче, как сте? — извика другарят полковник и с напълно професионално движение премери пулса на Виконта, разгледа банката, завъртя нещо на монитора и се увери, че болният скоро ще бъде свеж като кукуряк. Останалите се разшумяха и стана очевидно, че наистина се радваха, че се е разминало, слава на Бога. Беше доста неочаквано да видиш на лицата им съвсем непрофесионална цивилна радост и обикновено човешко облекчение. (Лицата им бяха твърди, военни; хора с такива лица
